Банална манипулация

На 7 април в Дома на киното гледахме новия българо-френски документален филм на Георги Балабанов "Една страна без чадър" (създаден с помощта на CNC, Евроимаж и Националния филмов център). Той бе избран от Министерството на културата и НФЦ да открие месеца на франкофонията. И в унисон с повода, на публиката бе показано френско копие.
От години Балабанов е разкрачен между Париж и София - живее там, снима тук. Благодарение на постоянния си адрес той съумява да крънка френски пари за българските си проекти или по-точно - копродукции. И е от малкото наши режисьори, успели да пробият в чужди телевизии. Филмите му за посткомунистическия български хаос са хибрид от експортни сюжети и екзотични гледни точки - тираджии и родови корени в "Сянката на ловеца" (1991), Кристо и Янани Явашеви и теглилата им в "Граница на мечтите" (1996). Създавани бавно и мъчително заради вечни неволи на снимачния процес и перфекционизма на автора си, те се превръщат по-скоро в регистратори на Балабановия хъс за лов на зрители в чужбина, отколкото на искреното му желание за проникване в спецификата на българския преход. Изобщо, подобно на своя автор, тези филми високомерно-сърдито оглеждат отстрани нашия живот. И кино. "Една страна без чадър" е нова вариация на стара Балабанова тема - заминаването, връщането, оставането, работенето и страдането за родината и за себе си в нея. Двама са основните герои на филма, въпреки че и други се мяркат в кадър: психиатърът д-р Марин и политологът Емил Кошлуков. Между заниманията с тях - дъждовно-магистрални интермедии с фучащи коли. Обектите са свързани със старо пазарджишко приятелство. Днес са два модела на обществено поведение след 10-годишна демокрация - докторът иска сигурност сред своите пациенти в лудницата и няма намерение да мърда; Кошлуков прави сметки без кръчмар и раздава интервюта без отговор на въпроса защо се стигна дотук... Редовият, но обичан от пациентите и приятелите си доктор, е мек, смачкан и все пак горд, подобно на хиляди негови колеги в България. Едновремешният символ на демокрацията Кошлуков, естествено, е експониран по-сложно: прекрасното момче, излязло от затвора и изстреляно от митингите до Америка и обратно, днес е подпухнал, отчаян мъжага с екзистенциални проблеми, които дави в чалга и наливане. Въпреки че е "от кухнята" на политиката, както Кошлуков сам се ситуира, филмът ме оставя с впечатлението, че става дума за най-обикновена мутра, само че в депресия. След няколко постановки на телефонни и лични разговори между героите в приятелско обкръжение, но не така кресливо фалшиви като в "Граница на мечтите", докторът е зарязан в лудницата, отделена от света с желязна ограда; а Кошлуков, незнайно защо, мрачно развява полите на кашмиреното си палто по морски кей - дали не гледа към Русия?...
За да стане ясно и на болния от синдрома на Даун, че България е мерзко обиталище на лудите, останали в нея, "Една страна без чадър" е заснет в почти непрогледно нисък ключ. Но за сметка на хаотичната конструкция на филма, визията на Стефан Иванов е концептуализирана докрай - в своята отвъдност тя напомня Рембрандовата страст към тъмнината, взривявана от сенки. А ужасяващите кадрови и задкадрови звуци, диалекти и мелодии са превърнати от Джони Пенков в дивен саунд на българското живеене. На мен, останалият в "лудницата" зрител, "Една страна без чадър" не ми казва нищо оригинално. Само дето Емил Кошлуков във филма изглежда антипатичен, макар и искрен. Навярно защото си е забравил чадъра. Всъщност от субтитрите научих нещо ново - на френски "чалга" се превежда като "какофония". Какофоничен е целият филм - епидермален и банален, с предпоставени послания и нечетлива метафорика на заглавието. Всъщност той е предназначен за друга аудитория. За нея не знам. Тукашната обаче той не вълнува, само отегчава.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед