Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

„Малко вероятно е Путин да се бои от Запада, към който изпитва презрение. И все пак той се страхува. Но от какво? Най-вече изпитва страх от собствения си народ. Тъкмо от неговия бунт той се бои.“

Експертите, които се появяват в медиите, ни казват: наглед разумният Владимир Путин, изглежда, е полудял, случва се нещо непредвидено. Говори се за „параноичната му детерминираност“, за неговите „обсесии“, за „безумните му речи“, за неговата „налудничавост“, за загубата му на „усет за реалността“, за „войнствената му лудост“. Това обяснение набързо се налага от коментаторите като някаква очевидност, сякаш психиатричната диагноза прави ситуацията адекватна и компенсира медицинската некомпетентност. Доскоро използваха същата процедура при обясняването на ислямистките атентати: ислямистите, както и Путин, биваха обявявани за побъркани. Щом не успяваш да си обясниш действията на другия, си склонен да му припишеш психическо разстройство. И така смяташ, че си го разбрал, докато всъщност отказваш да го разбереш, предпочитайки да го изстреляш в орбитата на лудостта, убягваща на нашия разсъдък. Фактът, че някои изпитват задоволство от подобни „обяснения“, свидетелства за дълбокото невежество, в което Западът пребивава по отношение на руската политика.

Путин не се съобразява с международното право, не зачита суверенитета на чужди държави, държи се заплашително със съседите си, опитва се да влияе върху вътрешната им политика чрез натиск, заплахи и пропаганда, изградена върху безсрамни лъжи, прибягва до въоръжени агресии, потъпква човешките права, измъчва и потиска собствения си народ, прибягва до политически убийства на противниците си. Дали действа така, защото е полудял? Ако тази политика беше плод на лудост, тогава би трябвало да приемем, че руските ръководители от последния век са били луди, защото всички те, с открояващото се изключение на Михаил Горбачов, водеха същата брутална и цинична политика.

През февруари 1919 г. по заповед на Ленин руската армия нахлува в Полша, разпалвайки война, която ще трае почти две години. През септември 1939 г. по заповед на Сталин и по силата на тайно съглашение с Хитлер руската армия окупира източната част на Полша. През ноември 1939 г. Сталин атакува Финландия и след продължителен военен конфликт откъсва една провинция от нейната територия. През юни 1940 г. руската армия анексира трите балтийски държави: Естония, Латвия и Литва. През ноември 1956 г. Никита Хрушчов заповядва на руски части да нахлуят в Унгария, за да свали правителството, осмелило се да обяви свободни избори и излизане на страната от Варшавския договор. През март 1968 г. Леонид Брежнев нарежда на танковете си да сложат край на демократизацията на Чехословакия. През декември 1979 г. по заповед отново на Брежнев руските войски навлизат в Афганистан. През 1994 г., в отговор на обявената независимост на Чечения, Борис Елцин изпраща там армията и така слага началото на дълъг въоръжен конфликт, който ще доведе до превръщането на Чечения във васал. През август 2008 г., тъй като не одобрява нарастващата независимост на Грузия, която търси сближение със Запада, Владимир Путин ѝ обявява война и анексира две провинции – Южна Осетия и Абхазия. През февруари 2014 г., веднага след избухването на демократична революция в Украйна, Путин нахлува на Кримския полуостров, за да го анексира, и оказва военна помощ на сепаратистките проруски групи в украинските региони на Донбас и Луганск. Когато знаем всичко това, следва ли да сме изненадани, че днес руските войски атакуваха Украйна?

Путин действа точно както другите руски ръководители преди него. Западните лидери възприемат като сюрреалистични последните му изявления. И не би могло да е другояче, когато чуват как руският президент говори не за завоевателна война, а за „военна операция“, чиято цел е да „защити жертвите, подложени на геноцид“ и да освободи Украйна от „банда наркомани и нацисти“. Безсрамието на тези лъжи е впечатляващо, но всеки, който познава историята на руската пропаганда, разпознава класиката: носейки война, руснаците винаги говорят за „мир“; те извършват „освобождение“, когато екзекутират хиляди граждани на завоюваните държави или когато ги депортират със стотици хиляди. И те винаги отричат истината. Така, след като екзекутираха 21 768 полски военнопленници в горите на Катин, руските власти в продължение на половин век отричаха, че са извършили това престъпление.

Владимир Путин е от същата школа, тъй че би било наивно да очакваме да чуем от неговата уста нещо по-различно от безочливи лъжи. Трябва ли изобщо да вярваме на казаното от него в напоителното му изявление, излъчено по руската телевизия на 21 февруари 2022 г., в което той заяви решението си да нахлуе в Украйна? Малко вероятно е самият Путин да вярва в разказа си за историята на Украйна, съшита според него от Ленин и Сталин от различни парчета. Дали той вярва и в заплахата за Русия от разширяването на НАТО с Полша и балтийските държави? Едва ли не е наясно, че тези страни влязоха в НАТО не защото искат да застрашат Русия, а защото се боят от Русия. Той много добре знае, че никакво ядрено оръжие не е настанено върху територията на тези страни, а малкото самолети на НАТО там са напълно несъпоставими с огромната военна мощ, разположена оттатък границата. Той е напълно наясно и с противоречията, които раздират НАТО, познава политическата и морална слабост на Алианса. Военният експанзионизъм е вписан в ДНК-то на руското ръководство. И само възпираща военна сила може да му се противопостави. Но Путин смята, че НАТО, което се колебае да прибягва до сила, ще си остане, както в миналото, парализирано пред неговите провокации и завоевания. Путин знае чудесно, че Западът е разделен, непоследователен и страхлив. Защо тогава да се страхува?

Малко вероятно е Путин наистина да се бои от Запада, към който изпитва презрение. И все пак той се страхува. Но от какво? Най-вече изпитва страх от собствения си народ. Става дума за един насилник и корумпиран диктатор, чиято власт почива върху грубата сила, до която той прибягва, за да господства над страната си и за да неутрализира всеки бунт. Тъкмо от този бунт той се бои. И най-вече се страхува да не би руснаците да свалят неговата диктатура. Ето защо поддържа режима на Александър Лукашенко, срещу когото беларусите се възправиха храбро в продължение на месеци след фалшифицираните избори през 2020 г. Ето защо Путин никога не е приемал, че украинците могат да прогонят от управлението собствения му васал Виктор Янукович. И той никога не им прости, че искат да живеят в демократична, суверенна и свободна страна. От отравянето с диоксин на Виктор Юшченко, кандидат за президент на първите свободни избори след Оранжевата революция през 2004 г., та до анексирането на Донбас и Луганск през февруари 2022 г., руската политика в Украйна се състои в това системно да дестабилизира и да разделя страната.

Една от целите, на които Путин извънредно много държи, е да покаже на руския народ, че всеки бунт е безсмислен, за да не последва той пътя, избран вече от украинците. Няма съмнение, че успехът на реформите, започнати в Украйна, би могъл да покаже на руския народ, че той може да свали диктаторския режим и да си възвърне свободата. Именно от това Путин се бои. По тази причина е готов на всичко, за да унищожи украинската независимост. Всичко, което застрашава неговия режим, предизвиква ответния му гняв и агресия. Ала не само поривите към свобода на украинския или на белоруския народ го тревожат. Благосъстоянието на Западна Европа си остава за него сериозно предизвикателство и обвинение към икономическата некадърност на собственото му управление. Единствено несъгласията в европейското общество го успокояват. Той ликува, когато гледа по руската телевизия протестите на „жълтите жилетки“, акциите на „черните качулки“, както и детинските караници на нашите политици и на нашите интелектуалци.

Статията е публикувана във FigaroVox и Tribune juive

Превод от френски Тони Николов