Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

„Как да си обясним тези човешки жестове? На какво се дължи дързостта, съчувствието и благородството на едни, докато други, често мнозинството, са избрали да колаборират с палача – заради уюта си или от безразличие? Нима датчаните са по-добри от поляците? По-човечни, по-героични?... Как да си обясним решимостта на неколцина индивиди, когато обществото около тях е овладяно и отровено от страх, подлост и ненавист?“

Няколко искрици в нощта…

Наричат ги „Праведниците сред нациите“. Знаем техните имена, вписани в повечето случаи в регистъра на честта на „Яд Вашем“ – израелската власт на спомена – в Йерусалим. Дърветата, засадени в тяхна памет, задават очертанията на особена и вълнуваща улица: вървите там и си възвръщате, макар и меланхолично, вярата в човечеството.

Признавам, че поне в личен план тяхната история не е част от моята. Не съм срещал никого от тях по пътя си, със сигурност не и по време на войната. Нито един от нашите съседи християни не рискува живота си, за да приеме, скрие или спаси приятел евреин или децата му. Спомням си завинаги последното ни пътуване към гарата: градът под пролетното слънце изглеждаше тъй спокоен, изобщо не разтревожен, че ние ще отпътуваме, че ще отпътуваме към неизвестното.

Ала го е имало и другото. В Холандия и в Полша, във Франция и в Италия: злото вилнее навсякъде из окупирана Европа, но навсякъде индивиди се възправят срещу него и протягат ръка за помощ на жертвите, отдадени на врага и смъртта.

Антон Шмид, австрийски ефрейтор, заплаща с живота си помощта, оказана на евреите в гетото на Вилно. Йооп Вестервеел, холандски учител, жертва живота си, за да спаси еврейски деца в страната си. Ингеборг Фостейд Слетен, член на норвежката съпротива, спасява семейството на главния равин и други еврейски семейства от Осло. Леополд Рос от Белгия, Ецио Джорджети, Мария Шолева от Гърция, полковник Имре Ревицки от Унгария: всяко име разказва една героична и човешка история, която еврейският народ, верен на своите благодетели, не престава да споменава като пример. В Германия Оскар Шиндлер беше почти непознат; в Израел бе посрещнат като герой. Това е вярно и за повечето „праведници“. Забравени у тях, те остават легендарни сред евреите.

Най-известният сред тях, разбира се, е Раул Валенберг. Този млад шведски дипломат, произхождащ от знатно семейство, напуска отечеството си, дома си и сигурността на неутралната столица, за да отиде да спасява хиляди евреи в Будапеща.

И там съдбата му не се кръстоса с моята. Раул Валенберг дойде твърде късно за еврейските общности от провинцията и най-вече за тези от Трансилвания. Твърде късно, за да попречи на Айхман, който задейства „мелниците на смъртта“ в Аушвиц. Ала имаше достатъчно много евреи в Будапеща. Валенберг не беше единственият, който застана между тях и германците: швейцарският консул Шарл Луц, испанският консул дон Анхел Санс Брис, апостолическият нунций и Червеният кръст, подпомогнати от нелегалната ционистка съпротива, всички те влязоха в Историята. Но Валенберг чрез своя кураж, както и чрез творческото си въображение, посочи пътя.

Имаше също и колективни усилия. Случаят на Дания ще остане завинаги като славен пример. Този на България – също. Първият е доста по-познат. Кралят на Дания стъписва окупантите, заявявайки намерението си да носи жълта звезда в знак на солидарност с поданиците си евреи. През 1943 г., предупредена от немски офицер, датската съпротива в порив на колективен героизъм успява да спаси всички евреи в страната, извеждайки ги в Швеция. А когато след освобождението те се връщат по домовете си, намират всичко на мястото си и цветя на масата.

Що се отнася до българския народ, той закриля еврейското население. Вдъхновен от един смел интелектуалец – Димо Казасов, българският народ, с изключение на нацистките помагачи, проваля германските планове за депортирането на българските евреи в лагерите на смъртта.

Как да си обясним тези човешки жестове? На какво се дължат дързостта, съчувствието и благородството на едни, докато други, често мнозинството, са избрали да колаборират с палача – заради уюта си или от безразличие? Нима датчаните са по-добри от поляците? По-човечни, по-героични? Или българите по-стриктно съблюдават моралните императиви, отколкото украинците?

Как да проумеем поведението на селяните от Шамбон[1], доколкото опасността, надвиснала над тях, е била същата, както и другаде? Как да си обясним смелостта на един францискански монах – отец Руфино Никачи от Асизи, който в изцяло фашистка Италия успява да крие триста евреи до края на войната? Как да си обясним решимостта на неколцина индивиди, когато обществото около тях е овладяно и отровено от страх, подлост и ненавист?

Изучавайки техните истории, едновременно прости и различни, човек открива с учудване, че задачата им, дело на свободен избор, е била едновременно по-лесна, но и по-трудна, отколкото бихме могли да повярваме. По-трудна? Не трябва да забравяме две неща: кървавата и жестока власт на режима и самотата на неговите противници. На някои места германците са наказвали със затвор и смърт всеки опит да се подслонят избягали евреи.

Доносници не са липсвали. Да донесеш за съсед е било честа практика, а и в повечето случаи тя се е заплащала добре. Да подслониш еврейско семейство или еврейско дете е представлявало сериозен риск. Още повече че никой не е знаел колко време това ще продължи: седмица? Година? Познавам млада еврейка от полско село, преживяла цялото това изпитание в мансарда без светлина. А също и човек, който в продължение на месеци е трябвало да се крие в гардероб. Или пък малко дете, крило се, без да шукне, в обора. Или двойка младоженци, които не са могли да напускат скривалището си даже по време на бомбардировките.

Как собствениците на домовете, където са били скривалищата, са могли да бъдат сигурни, че техните плевни на село или мазета в града няма да бъдат проверени? Че някой съсед или минувач няма да долови случайни шумове, които да сметне за подозрителни?

Подобно на жертвите, техните закрилници са били уязвими, живеели са сами и нащрек. Не са могли да разчитат на среда от съучастници, нито на съпротивително движение. Заставайки на страната на жертвите, те са се поставяли под тяхното клеймо. Така са узнали що е страх и трепет, както и достойнството на умишлената жертвоготовност.

С което искам да обърна внимание на факта, че изборът на страната на човечността е бил относително лесно нещо. Не е трябвало да си особено героичен, нито луд, за да се смилиш над някое изоставено дете. Достатъчно е било да отвориш вратата си, да намериш някакъв документ за него или да му дадеш парче хляб; достатъчно е било да искаш да виждаш, да чуваш, да изтръпнеш пред толкова нещастие, пред такова нещастие и агония.

Е, да, за да бъдеш „праведник“, за да стигнеш до върха на човешкото в онова време, е трябвало да останеш човек: да те боли за тези хора и заедно с онези, които ги е боляло, да скърбиш за множеството, изпратено на сигурна смърт, да протегнеш ръка на децата, гонени и измиращи от глад, които една стоманена армия е премазвала ден след ден.

Кои са били „праведниците“? В повечето случаи обикновени хора. Свещеници и монахини, селяни и работници, лекари и търговци, занаятчии и учители: малко известни хора, малцина са знаменитостите сред тях. Което идва да покаже, че и те не са се възприемали като герои: по думите им, просто са действали като почтени хора, доколкото, ако перифразираме Шарл дьо Гол, са имали „известна идея за човечност“.

„Законът срещу българските евреи поставя под заплаха самия български народ“, пише Димо Казасов до българския министър-председател през 1940 г. „Видях, споделя ефрейтор Антон Шмид в последното писмо до семейството си, видях как двеста-триста евреи бяха разстреляни; видях как децата бяха избити… Помагайки на евреите, аз действах като човешко същество, което не желае да навреди никому.“ Откриваме същата скромност, същото искрено смирение сред всички спасители на евреите. Няма големи фрази, няма красноречиви лозунги. Дали това означава, че по онова време съвестта е формирала цял елит? Проучвайки досиетата от известния атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г., си даваме сметка, че моралният фактор почти изцяло отсъства: заговорниците говорят за стратегия, политика, философия, но не и за престъпленията, които тяхното правителство и тяхната армия извършват срещу еврейския народ – престъпленията, за които не са могли да не знаят. Антон Шмид не е бил генерал, а само един обикновен ефрейтор.

„Яд Вашем“ заявява, че разполага с близо четири хиляди и петстотин имена на „праведници“, опитали се да спасят евреи. Дали това е наистина много? За толкова държави? За шест милиона жертви?

Нека бъдем благоразумни. Да не изпадаме в крайност. Ако тези праведници оправдават нашата вяра в човечеството, те, в друг план, би трябвало да оправдават и недоверието ни към обществото. Колко колаборационисти се падат на един Оскар Шиндлер? А колко безразлични наблюдатели на един Раул Валенберг? Колко доброволци в дивизиите на SS на един Антон Шмид? На една добра и милостива душа – колко „шмалцовници“, обикалящи по улиците на окупираните градове, за да издирват евреи, снабдени с фалшиви документи?

Няколко искрици могат ли да разсеят мрака? Неколцина смели мъже и жени в състояние ли са да реабилитират свят, изпълнен с убийци?

Разбира се, тайната на доброто надмогва тази на злото; но дали става дума за една и съща тайна?

Текстът е писан в началото на 80-те години на ХХ век, когато Ели Визел е президент на американския Мемориал на Холокоста. Публикуван е в сборника Signes d’exode, Paris, Grasset, 1985, p. 199–204.

Превод от френски Тони Николов