Животът на Иисус

28 03

Животът на Иисус

Как след Франсоа Мориак някой дръзва отново да напише „Животът на Иисус“? Андреа Торниели, известен италиански журналист, който отскоро пое връзките на Ватикана с медиите, решава да поеме този риск. Книгата му, излязла през есента на 2022 г., има голям успех, преведена е на френски и на испански, а предисловието е на самия папа Франциск. Предлагаме ви откъс от осма глава и част от встъпителните думи на папата.

Един важен аспект, който винаги ме е стъписвал при четенето на Евангелието, е значението на погледите, важен детайл, на който ни обръща внимание тази книга. Няколко погледа се кръстосват: сещаме се за Закхей, който се покачва на смоковницата по един малко гротесков начин, защото иска да види Иисус, без да бъде видян, но е видян от Господ, Който му казва да слезе по-скоро, тъй като ще иде в дома му. Да се спомним и за слепеца от Йерихон: той не вижда, но търси Божия поглед, иска да бъде видян от Иисус и докато лицето Му не се обръща към него, той не престава да вика, да иска, да умолява.

На всяка страница от Евангелието срещаме погледи, това е начинът, по който хората срещат Иисус. Става дума било за погледите на книжниците, на тези, които се опитват да Го подложат на изпитание, било за очарованите погледи на онези, които не Го разбират. Погледът е важен, важни са погледите. Не е достатъчно само четенето или слушането, хубаво е да се навлезе от първо лице в евангелските епизоди, да доловим с ум и сърце погледа на Иисус. Представете си например как очите Му съзират сред толкова други една вдовица, дала своя обол за Храма: погледът на Иисус преминава през книжниците, разхождащи се из Храма, за да се спре върху тази вдовица, дала повече от всеки друг, тъй като това е било всичко, което е имала. Този поглед е канонизацията на щедростта.

Да си спомним също и за Иаир, тръгнал да търси помощ, защото едничката му дъщеря е тежко болна, но когато се изправя пред Учителя, идват да му кажат, че тя междувременно е умряла. И въпреки че Иаир се опитва да заяви на Иисус, че вече е безполезно да идва в дома му, Иисус го следва и връща момичето към живот.

Всичко започва от погледа. Със сигурност и вдовицата от Наин е гледала Господа, когато Той се е приближил с учениците Си. Какво ли е могла да поиска с очи тази жена, превита и съсипана от скръбта? Не и живота на сина си, нали е била убедена, че той е мъртъв и че никой не може да ѝ го върне. И все пак е поискала нещо с поглед. Иисус, виждайки нея и болката ѝ, е дълбоко развълнуван. Приближава се до погребалното шествие и възкресява мъртвия син, връщайки го на майка му.

Друг път се озоваваме пред погледи, неможещи в първия миг да съзрат Господа: сещаме се за учениците от Емаус. Техните очи са сякаш забулени. Спомняме си и за Мария Магдалина, която отива пред гробницата, но мисли възкръсналия Иисус за градинаря. И после Господ се разкрива: същото се случва, вземем ли Евангелието в ръце и прочетем ли малко от него; в един момент Господ се разкрива пред погледа ни, тогава имаме уникалния духовен опит на чудото, отвеждащо ни на среща с Иисус.

Папа Франциск

* * *

„Блажени… Блажени…“

28 г. сл. Хр., август

Тълпата Го следва, търсейки чудеса. Наобикалят Го най-бедните, ония, дето живеят само от подаяния, изключените, които не намират мястото си и за които всичко върви на зле. Има и такива, които имат болни у дома си. Има дори престъпници и съвсем „непредставителни“ люде. Те разпознават в този Учител, тъй различен от множеството самозвани „Месии“, авторитет, невиждан дотогава. Това се набива на очи още преди да чуят Словото Му. Стъписващ е дори начинът, по който Той те гледа и те кара да се чувстваш приет, разбран и обичан и в същото време оголен за истината на живота, греха и човешкото нещастие.

[…] Иисус, Който ги гледа с очи, пълни с любов, състрадание и приятелство, разбира, че вече е дошъл часът да им каже повече, да възвести Царството Божие на всички, не само на своите. По тази причина, след като е призовал дванайсетте да останат известно време с Него, решава да говори на множеството, което Го чака. Вече е утро и слънцето от висините огрява водите, какъв спокоен ден край Галилейско море. Летен ден, но без жеги. Сякаш цялата природа наоколо е готова да чуе онова, което Той има да каже. Отзад е „планината“, хълм, бухнал в зеленина, от чиято височина се спуска лек бриз, подпомагащ словата Му да бъдат чути от всички. Зад Него се е насъбрал огромен брой хора, дошли не само от Капернаум и другите градове галилейски, но също така и от Йерусалим, Сидон и Тир.

[…] Всеки от тях има въпрос, несподелена тревога, съмнение, болка, желание, безпокойство, рана. Никой от тях не е удовлетворен или в покой. Тъкмо тези стълпотворения винаги са предизвиквали състраданието на Иисус. Майките вдигат младенците си, за да ги види Той и да ги благослови. За повечето от тези жени техните рожби са единственото, което имат. За всяко от тези деца Той моли своя Отец да му отвори райските двери.

След като дълго се е взирал в тълпата, Той прави знак на всички да насядат, за да Го чуят по-добре. Тогава започва да вика тази дума, повтаряйки я многократно: „Блажени… блажени… блажени“. Онези, които са най-далеч, на предела, различават само нея, но разбират, че Учителят им говори за щастието, за щастието на всекиго от тях. Иисус им казва:

Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.

Едно небивало мълчание витае над хълма, от брега на езерото, чак до върха. На десния бряг в равнината, скрита зад едно маслиново дърво, стои жена, пропъдена от мъжа си, щом е забременяла от него. Нарича се Ревека. Тя все още е хубава въпреки лишенията, на които е била подложена оттогава. Свела е поглед от срам, няма смелост да вдигне очи към Иисус дори отдалеч от страх да не би да срещне погледа Му. Нейният син Йешуа, когото тя не е в състояние да удържи, се втурва обаче, за да доближи Назарееца. Иска да Го чуе по-добре. Когато Учителят започва да говори, той сяда почти в нозете Му. Но не ги докосва само защото Петър го улавя навреме, протягайки му ръка така, както се улавя риба, пусната във водата, и го държи близо до себе си.

Йешуа е на шест години, има живи очи, косата му е на кафяви кичури, в които са омесени пясък и пот. Хлапето запомня само някои от словата на Иисус: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“. Плач като на майка му, която няма с какво да живее и прекарва дните си в търсене на храна срещу катадневен труд, изпитвайки срам от участта си на напъдена жена. Момчето се надига и с един скок, преди Петър да успее да го спре, се втурва към майка си. Иисус го следи с крайчеца на окото Си. Да, Той е говорил и за него, за това дете; а също и за нея, за тази майка… „Мамо, имма…“ Детето отива при нея, за да ѝ каже: „Блажена си, защото плачеш… Той го каза! Каза, че ще се утешите!“.

„Значи нещата не са толкова зле – си мисли Ревека. – Не съм прокълната…“, повтаря си тя, опитвайки да долови словата на Иисус, сливащи се с всеопрощаващия Му поглед. Вярно, блаженствата обещават нещо в бъдещето. Ала утешението вече се усеща в погледа на Иисус… Ревека събира смелост, макар да е смутена както никога в живота си, и успява най-сетне да погледне Учителя, Който говори. Той говори и за нея, тъкмо за нея.

Превод от италиански Тони Николов