Култура / Брой 8 (3001), Октомври 2023

Как философът Асен Игнатов се бори с идеологическия натиск на комунистическия режим? Предговор към френския превод на есето на Игнатов „Безличното. Типология на отчуждението“ (Editions de la Sorbonne, 2023), който ви предлагаме със съкращения

Асен Игнатов принадлежи към второто поколение български интелектуалци, чието решение да се посветят на философията след установяването на комунистическия режим е рисковано начинание. През 50-те и 60-те години в Източна Европа философията заема престижно място в университета. Нейната задача е да защитава и обогатява марксизма-ленинизма като официална държавна идеология в променящия се исторически контекст. В този смисъл философстването не е било лично дело, а напротив – политическа и безлична дейност, съобразена с държавния интерес, от която в някаква степен е зависело съществуването както на идеологията, така и на комунистическия режим, който идеологията легитимира. От една страна, философията е била подчинена на идеологията, определяща границите на нейната територия, тази на марксизма-ленинизма; от друга страна, тя доминира над хуманитарните и социални науки, служейки като своеобразна връзка между тях и идеологията. Има социални науки – като социологията, психологията и политологията – които не съществуват в България като автономни научни дисциплини през първите десетилетия на комунистическия режим и чиито области са прехвърлени към философията, без тя да притежава необходимата за тези сфери компетентност.[1]

В тази ситуация какви биха могли да бъдат линиите на поведение, които да следват философите в Източна Европа и в частност в България? Можем да отчленим четири от тях, в качеството им на „идеални типове“. Първата се възприема от мнозинството професионални философи, задоволяващи се непрестанно и без никакво въображение да преповтарят идеологическите догми. При тях философията е неразличима от държавната идеология, а техните трудове – от официалните документи на БКП. Втората линия на поведение обхваща по-малобройната група на онези, които, оставайки верни на марксизма-ленинизма, си позволяват да размишляват с въображение и талант над основните аспекти на доктрината, понякога създавайки интересни и продуктивни творби. Тези „талантливи догматици“ проявяват индивидуалността си, а това вече е заплаха за политическата система, която през 50-те, а дори и през 60-те години си поставя за цел да подчини, доколкото е възможно, всяка човешка дейност на един безличен ред. Третата линия на поведение се споделя от малцина, дръзващи да поставят под въпрос основни понятия на марксизма-ленинизма. В социалния контекст на епохата този техен жест е по-скоро личен акт на политическа опозиция във философски термини, отколкото жест на чисто философска съпротива. Четвъртата линия на поведение, възприета също от неколцина, се състои в един акт на двойна трансгресия: разширяване на философското поле чрез включване на позовавания от т.нар. „буржоазна философия“; сетне – отваряне на философията към социалните и хуманитарните науки. В сравнение с третата, четвъртата линия на поведение е политически по-малко ангажирана, но философски е много по-радикална. Тя не отправя пряко предизвикателство срещу функционерите на комунистическия режим, но философията, самият начин на философстване, се освобождава от идеологическата хватка.

Третата и четвъртата линии на поведение се олицетворяват в българския философски контекст от фигури като Желю Желев и Асен Игнатов. Техните съдби са свързани още от детските им години: родени през 1935 г., те са съученици от гимназията в Шумен; заедно следват философия в Софийския университет; после стават аспиранти в началото на 60-те години. Пътищата им са сходни, позициите им спрямо официалната философия – твърде близки, но призванието им е доста различно.

Цялата академична дейност на Желю Желев – още от неговата дисертация, първите му статии и участия на конференции като аспирант, носи белега на политическата опозиция, на пряката или косвена критика срещу университетските началници и на основополагащите принципи на идеологията. От една страна, това принуждава „догматиците“ от университета да прибегнат към репресивни мерки срещу него и подобни „реформатори“; от друга – помага на самите реформатори да осъзнаят близостта на своите позиции, да се солидаризират около общи каузи. Така индивидуалните подривни акции на Желев допринасят за еволюцията на университетските среди, а сетне и на по-широки кръгове от българската интелигенция към по-голяма автономия спрямо политическата власт.[2]

Най-известното произведение на Желев, което го прави познат извън академичните кръгове, е „Фашизмът“ (1982 г). В книгата си той предлага научен анализ на тоталитарната държава, изхождайки от трите случая на италианския фашизъм, на германския националсоциализъм и на испанския франкизъм. В линията на западната мисъл, но без да е пряко повлиян от нея, Желев дефинира фашизма чрез същите основни черти – еднопартийност, сливането на партия и държава, унифициране на обществения живот, култ към личността на вожда, концентрационни лагери – това, което автори като Хана Аренд и Реймон Арон приписват на по-общото понятие тоталитаризъм. Цялата популярност на „Фашизмът“ се дължи на това, че е палимпсест, където, зад разказа на повърхността и благодарение на по-преките или косвени алюзии, се прави описание на основните характеристики на комунистическия режим. И ако произведението не може да претендира за голяма оригиналност в по-широк международен контекст, то е първото по рода си в страна от съветския блок, което въвежда на своите страници термин като „тоталитаризъм“ или прилагателното „тоталитарен“. Неслучайно няколко месеца след публикуването му по заповед на ЦК на партията екземплярите са иззети от книжарниците и библиотеките на страната.

* * *

Биографичният път на Асен Игнатов е твърде близък, но и много различен от този на Желю Желев. След като завършва философия в Софийския университет, в началото на 60-те години той започва академичната си кариера като асистент по формална логика. Игнатов се отличава от останалите български философи като самотна фигура, не се вписва нито в полето на догматиците марксисти-ленинисти, нито в това на реформаторите марксисти. Вдъхновен преди всичко от марксизма на Дьорд Лукач, той се насочва към феноменологията и екзистенциализма, интересува се от творчеството на Карл Ясперс и Жан-Пол Сартр и най-вече от това на Мартин Хайдегер. Смел преподавател и любимец на студентите си, той въвежда в своите курсове философски тематики, автори и понятия, противоречащи на идеологическите догми. Игнатов е сред малцината преподаватели, които през 60-те години заявят открито своята подкрепа за Желю Желев и се противопоставят на насилственото прекъсване на аспирантурата му и на изгонването му от СУ.

Игнатов е приятел и верен съмишленик на Желев, но неговият социален произход, темперамент и призвание го тласкат по други пътища. За разлика от Желев, който е от селско семейство, той произхожда от буржоазна фамилия, затова винаги се чувства по-изолиран и по-уязвим в университетските среди; по онова време, за да успееш професионално в т.нар. „идеологически дисциплини“, е трябвало да имаш „добър“ произход – работнически или селски. По темперамент Игнатов не е бил борбен човек, с вкус към политическата провокация, за което свидетелства следният епизод от неговия живот. През 1962 г. Желю Желев се опитва да го убеди да участва в голяма конференция, посветена на „Грешките на Сталин във философията“. И дори детайлно излага пред Игнатов съдържанието на доклада, който се готви да изнесе. Отговорът на Игнатов е повече от ясен: „Прав си, прав си, разбира се, но въпросът не опира до истината, а до готовността ни за саможертва. Готов ли си да отидеш в затвора като Джилас заради идеите си? Аз не бих могъл“[3].

Ако за Желю Желев заниманието с философия е било неговият начин да противостои на режима, за Игнатов това е въпрос на екзистенциално и интелектуално оцеляване. Трябвало е, разбира се, да се противопостави на идеологическия натиск, за да съхрани личностния си интегритет, но като избягва да влиза в пряк сблъсък с режима.

„Тъга и порив на епохата“ е единствената книга на Игнатов, издадена в България преди 1989 г. Това е сборник с есета, публикувани в културната периодика през 60-те години в списания като „Младеж“, „Септември“ или „Пламък“. Техният общ дух е антисталинистки и антидогматичен. В тях откриваме една малка философия на историята: капитализмът и сталинизмът са еднакво подсъдни. Българското общество трябва да преодолее „печалните остатъци на реакционния и анемичен капитализъм и на Сталиновия консервативен бюрократизъм“[4]. Бъдещото общество ще бъде социалистическо общество, ръководено от млад марксизъм, еманципиран от сталинизма и от всеки догматизъм, но най-вече от старата генерация. Последната идея е твърде радикална и тя намира у Асен Игнатов пряк, почти наивен израз: „родените след 1939–1940 г. са по-интелигентни и по-културни от тези, които са по-възрастни с 10–15 години“[5]. Другояче казано, генерацията на наложилите комунистическия режим трябва да напусне сцената и да отстъпи мястото си на по-младите, които я превъзхождат – на онези, които не са се борили за комунистическия режим и може би дори не вярват в него или не по същия начин. Критичното въображение трудно би могло да стигне по-далеч в онази епоха.

* * *

Есетата, събрани в „Тъга и порив на епохата“, са твърде разнородни по своя стил, жанр и отношението си към комунистическия режим. Сред тях има малки текстове, например „Гений не по правилата“ или „Октомври 1917: революция без граници“, които са пряка възхвала на Ленин и Октомврийската революция. Можем да се запитаме каква е искреността на тези текстове: авторът вярва ли в написаното, или става дума за сложна аритметика, в която ортодоксалните писания е трябвало да балансират еретичните писания пред идеологическата цензура и така да гарантират правото им на съществуване. Има и по-журналистически или социологически есета, в които Асен Игнатов се съсредоточава върху актуални проблеми на българското общество, комбиниращи съпричастност към водещите идеи на идеологията – отхвърлянето на капитализма, утвърждаването на социалистическия път на развитие като единствения възможен път за България, изтъкване на модернизационните аспекти на българския социализъм – с критични наблюдения относно идеологическия догматизъм и консервативната селска или дребнобуржоазна нагласа на голяма част от българското население, които според Игнатов възпрепятстват развитието на страната. Във философските есета мисълта на автора изглежда по-автономна. В тези текстове, центрирайки анализа си върху философските проблеми, където се чувства като риба във вода, Игнатов успява да даде нов поглед към социалната реалност и политическата система в България.

„Типология на отчуждението“ е един от най-оригиналните текстове в „Тъга и порив на епохата“. Неговото значение се дължи на три основни аспекта. Първо, Асен Игнатов използва по оригинален начин понятието отчуждение, като надхвърля марксистката му употреба и отваря пространство за размисъл върху социалните патологии в модерните общества. Второ, Игнатов се служи с типология на отчуждението – „отчуждението чрез държавата“, „отчуждението чрез вожда“, „идеологическото отчуждение“ – за да опише по елиптичен и двойствен начин основните черти на комунистическия режим. Трето, в личен план това есе очертава границите на приемливия компромис между Игнатов и комунистическата цензура, между онова, което той иска да каже и което може да каже. Самата възможност да публикува тези есета е била последната отстъпка, която Игнатов е могъл да направи на режима, без да изгуби личностния си интегритет.

В есето „Типология на отчуждението“ Игнатов не се ограничава до Маркс, нито до марксистката философия, нито до Хегел. Неговите позовавания са много по-богати и включват Ницше, Шопенхауер, Бердяев, Ясперс, Хайдегер, Мерло-Понти, но по-важното е, че Игнатов не издига Маркс като върховен философски авторитет, пред когото всеки друг философ бива призован на съд. Според него философията е място за обмен с други научни или художествени сфери, със социалните науки и най-вече с литературата. Изобилието от литературни препратки в есето е наистина впечатляващо – Чехов, Хайне, Цвайг, Ман, проличава видимият му афинитет към френските писатели – Монтен, Дю Беле, Молиер, Ламартин, Балзак, Франс, Сартр, Камю, Триоле. Усилието на Игнатов да се противопостави на догматизма и провинциализма в българското интелектуално поле се изразява не само в неговата ерудиция, далеч надхвърляща тази на колегите му, но също и в дефинирането на неговия обект на анализ. Той вижда себе си като мислител, способен да се извиси отвъд пределите на България или на тогавашното противопоставяне между социалистическите страни и капиталистическите страни, за да анализира отчуждението като социална патология, типична за съвременните общества. Като философ – и това също го издига над колегите му – неговият интелектуален интерес не е насочен към социалните структури – база и надстройка – а към екзистенциалния и психологически опит на индивида, през който може да се долови състоянието на обществото. Ритъмът и стилът на неговото писане – включително лекотата и младежката фриволност, с които използва понятия и диалогизира с различни философски традиции, богатството и бързината на асоциациите му, експресивният и категоричен маниер на понякога прибързаните му заключения – са реакция срещу идеологическия примитивизъм и умствената ограниченост на българските философски среди, срещу монотонността и зловещата еднаквост на техните писания.

Асен Игнатов дефинира три основни типа отчуждение: „Левиатан или отчуждението в мундир“, „врагът в мен или психологическото отчуждение“, „духовното отчуждение“. Общото за тези три типа е, че при тях действа един и същи механизъм: отчуждението е автономизация на една чисто човешка сила, преобразена в безчовечен призрак. Става дума за двусъставен процес: от една страна, порядъкът на безличното, тоест създаването на надиндивидуална и призрачна действителност; от друга страна, деперсонализацията на всички, които влагат вярата, надеждите и усилията си, дори целия си живот в този фиктивен порядък. Дефиницията на Игнатов изглежда сходна с тази на Маркс, но разширява полето на приложението си отвъд икономическата сфера. Проблематиката на отчуждението, такава, каквато я развива Игнатов, ни дава прекрасен пример за косвения език, практикуван от интелектуалците в Източна Европа, за да опишат положението в своите държави. Не става дума за двоен, а за двусмислен език, чийто референт си остава неопределен, тъй като на практика би могло да има множество референти. Възприемайки подобен език, човек може да си позволи да изкаже открито почти революционни неща, тъй като не е възможно да се идентифицира ясно за какво точно става въпрос. Отчуждението е удобен сюжет за подобен род упражнения, защото явлението е доста общо, не се ограничава до конкретна страна, нито до група от държави. В подобна ситуация авторът трябва да уточни за какво става дума в неговия текст, но въздържи ли се да го стори, тогава читателят сам решава какъв е сюжетът. Дали авторът действително има предвид по-скоро капиталистическите, отколкото социалистическите държави? Или пък привидно говори за капиталистическите държави, визирайки всъщност социалистическите държави?

Във всеки от трите типа отчуждение, анализирани от Асен Игнатов, откриваме една повече или по-малко ясна препратка към българския комунистически режим и неговите производни – тоталитарната държава, харизматичния „водач“ и комунистическата идеология, които са източник на процесите на отчуждение. Реакцията на Игнатов на тези патологични явления е по-скоро израз на хуманистична съпротива, отколкото на политическа опозиция. Той никъде не говори за съпротива срещу комунистическия режим, за антагонистична политическа система или друга идеология: иска да се съпротивлява със собствените си философски средства в името на хуманистични идеали, това може би е най-последователната и реалистична позиция, която един интелектуалец би могъл да заеме по онова време към проблема за отчуждението. Ако отчуждението означава, че човекът е станал „безпомощен, самотен индивид, изправен срещу всемогъщия апарат на властта“, тогава според Игнатов, за да бъде човекът спасен, би трябвало културата да се преосмисли по такъв начин, че човекът да се превърне в нейна висша ценност, а пък нейното призвание да бъде да служи за осъществяването на човека във всички контексти на неговата дейност – общността, света, човечеството, във всички измерения на съществуването му – неговите интереси, удоволствия, щастие, метафизически дилеми. Парадоксално, но Асен Игнатов, без да го признава изрично, изглежда, че се вдъхновява в критиката си на различните форми на отчуждение от хуманистичния патос на младия Маркс. Сякаш за него и в неговата историческа ситуация идеите, които Маркс влага в своите ранни творби, са били най-добрият начин да устои на патологиите на марксизма-ленинизма и да се бори с тях.