Защо да четем Карл Ясперс?
Мисленето започва там, където то самò си поставя граници: преди всичко границите между това, което можеш да знаеш, и онова, което не можеш да знаеш. Карл Ясперс почина преди 50 години. Творчеството му поставя въпроси за разума и трансценденцията, за атеизма и вярата в Откровението, които и днес са толкова актуални, колкото някога.
Във време, когато липсват ориентири, Карл Ясперс посочва какво е философия и защо е нужна философия – не която и да е философия, а онази, която започва със Сократ и която е в състояние да направи малката „разлика“ между това, което може да се знае, и онова, което не може да се знае.
За Ясперс е безспорно: съществува една реалност, съществуват неща, които можем да познаем. Не можеш да си философ, ако не се домогваш до това знание, следвайки пътя на методологически дисциплинираното познание, който модерните науки са ни посочили. Следвайки това убеждение, сам той – въпреки първоначалното си влечение към философията – започва да учи медицина и си създава име в средите на специалистите със своята „Обща психопатология“ от 1913 г.
Ала този, който настоява да знае решително и сериозно, знае дори повече за границите, от които започва нашето незнание. Към първата граница Ясперс насочва вниманието си благодарение на своя учител, социолога Макс Вебер: наистина науката може да стигне до познание какъв е случаят, ала тя никога няма да може да ни каже какво трябва да желаем. Така че никоя наука не е в състояние да ни каже защо изобщо има наука.
Да мислим границите
Втората, и наистина най-важна, е границата, която Кант му разкрива: науката винаги е частична и с перспективна насоченост, тя познава винаги само определени обекти в света, ала никога света като цяло. След всеки хоризонт се разкрива един следващ хоризонт и така до безкрай. Това се отнася и за самите нас, ние можем да познаем само елементи от нашето съществувание, ала никога не знаем в крайна сметка кой или какво сме в цялото на своето същество.
Третата граница разкрива сам Ясперс. Това е обстоятелството, че ние се намираме в ситуации, които не можем да променим и от които не можем да се изплъзнем: че ние не можем да живеем, без да страдаме, да се борим, и да се провиняваме, че винаги сме забъркани в ситуации и че трябва да умрем. В тези „гранични ситуации“, както ги нарича Ясперс, ние с цялото наше знание за света и с всичките ни технически способи сме стигнали края.
Как се отнасяме към тези граници? Ние можем да ги пренебрегваме или изтласкаме, да се затваряме в хармонични обяснения на света и рационални „черупки“, можем с научно суеверие да мечтаем за едно тотално знание и да се отдаваме на тотално планиране на човека и неговата история. Можем обаче да направим и противоположното: да застанем пред тези граници, да се опитаме да си ги изясним – и с все по-голяма яснота да усетим как расте и копнежът да преминем отвъд тях, да узнаем какво трябва да има значение за нас и да намерим опора дори когато всичко се люлее.
Като психолог, за какъвто все още се смята след назначаването му за извънреден професор по психология, той се опитва в своята „Психология на светогледите“ (1919 г.) да направи преглед на многото премислени дотук възможности да си създадем представи за света като цяло и да намерим смисъл в тях.
Ала още тогава той съзнава, че това са само абстрактни възможности, чрез които не научаваме нищо и не можем да получим напътствие в житейски план. Като такива те вероятно могат да служат за образование, на което да се насладим естетически, ала стават значими едва когато се добави същественото: собственото търсене и проверка на възможността за смисъл, заради която желая да рискувам живота си. Ала как трябва да се извърши тази проверка, какво ме заставя да направя този скок?
Ясперс все повече разбира, че задавайки си този въпрос, вече не се намира в полето на психологията, а се придвижва към философията. След като през 1922 г. е поканен за професор по философия, той наваксва в тази област и започва систематично да разглежда въпросите, които не му дават мира. В основата си те не са нищо друго освен прочутите три основни въпроса на Кант: Какво мога да знам? Какво съм длъжен да правя? На какво следва да се надявам?
Да бъдеш себе си
Резултатът от мисловната дейност на Ясперс е публикуваното през 1932 г. тритомно съчинение, което той непретенциозно нарича „Философия“. Първият том със заглавие „Ориентация в света“ се отнася към вече изяснения първи въпрос за условията и границите на нашето знание; вторият том – „Екзистенциално просветление“, развива философски въпроса, останал отворен в психологията на светогледите: какво ни дава възможност да не изпадаме в нихилизъм и отчаяние пред граничната ситуация, а загърбвайки всички крайни жизнени цели – да се превърнем в тези, които действително сме, и да намерим това, което в безусловност желаем?
Тази възможност на всеки човек да бъде себе си Ясперс, следвайки Киркегор, нарича екзистенция, по-точно: възможна екзистенция. Ала как възможната екзистенция става действителна, която знае какво желае в безусловност? И това също ние не знаем. Ако ни се удаде „поривът“, то е „сякаш сме били дарени на себе си“. Аз съм това, което съм като екзистенция, не чрез самия себе си – още по-малко съм дошъл на света чрез самия себе си.
В степента, в която аз осъзнавам самия себе си, осъзнавам и онова друго, чрез което аз самият съм – едно обемащо – според термина на Ясперс – което превъзхожда както мен, така и света. Той го назовава Бог или трансценденция, като добре знае, че това са имена на битие, за което ние не можем никога да кажем какво то е. Трябва да се задоволим с това, че то е. Няма екзистенция без трансценденция: гласи от сега нататък лайтмотивът на Ясперсовата философия, която той самият нарича екзистенциална философия.
Озарението на нещата
Ала дори и това, което трансценденцията не ни позволява да мислим, трябва да бъде мислено. Затова третият том на Ясперсовата „Философия“ кръжи около въпроса за трансценденцията, за това какво тя е изобщо и какво остава отвъд нас и света. Призовавайки досегашните форми на метафизическо мислене, Ясперс отваря пространството, заредено с идеята за трансценденцията. Напомняйки за философската дисциплина, която вярва, че може спекулативно да мисли Бог, той нарича своя трети том „Метафизика“.
Ключовото му понятие за начина, по който трансценденцията може да стане явна за нас в този свят, е понятието „шифър“. То обозначава тайнственото озарение на нещата, които внезапно получават дълбочина и в чиято светлина трансценденцията може да се появи в непостижим за нас образ. Понятието за шифър е изходната точка за по-късните задълбочени занимания на Ясперс с религията на Откровението, които днес са по-актуални от всякога, както и за разгръщането на онова, което той нарича „философска вяра“.
При все това остава още една нерешена задача – която от тук насетне не дава мира на Ясперс и не го напуска: да напише многотомна философска логика. От нея през 1947 г. е публикуван първият том в обем над 1000 страници – „За истината“. Да мислим отвъд света, да просветлим екзистенцията, да призовем трансценденцията – на какво се опираме, когато го вършим, щом всичко това е отвъд всяко познание? Ако не знаем какво правим тук, никога няма да сме господари на нашата мисъл.
Идеята за цялото
И тук отново Кант посочва пътя на Ясперс: това, което не можем да познаем, все пак е възможно да мислим – ние не знаем какво е цялото, в което се намираме, но имаме идеята за едно такова цяло и тази идея доказва своята действителност, доколкото ни подтиква да търсим единството, взаимовръзката и да не се отказваме от това търсене, когато се проваляме.
Това насочено към идеите мислене Ясперс нарича – както и Кант – разум. Разумът е звеното, което ни свързва с всичко и с всички. Затова Ясперс може да каже също, че разумът не е нищо друго освен воля за „безгранична комуникация“, той е като „протягането на ръцете“. Като средство за нашето екзистенциално самоутвърждаване той е толкова необходим, колкото въздухът за дишането. Затова вместо екзистенциална той вече желае да нарича своята философия по-скоро философия на разума.
Ала какво значи това, че разумът ни дава въздух? Той го прави както в положителен, така и в отрицателен смисъл. Отрицателен, като ни освобождава от неистината, привидността и заблудата, накратко, от всичко, което заплашва да ни задуши духовно. И тъкмо затова изисква разграничения, различава едно от друго и се бори срещу всяко мислене, което изтрива разликите, смята ценностите за наука, претендира за тотално знание или последно основание, накратко – срещу всичко абсолютистко, тоталитарно и тотализиращо. Ала той въздейства и положително, като отваря прозорците, показва всички възможности, разкрива най-далечния хоризонт на мисълта.
Основата, на която стоим
Самият въздух не храни, това, което ни храни духовно, което ни дава смисъл и опора, не идва от разума. То идва от духовната основа, на която стоим и в която са нашите корени: за нас, хората от Западния свят, тази основа според Ясперс са Библията и съчиненията на древните гърци. Ала не всичко завещано можем да приемем и да си присвоим. Кое е важно за нашия живот, трябва да се отсъжда винаги отново и отново, в непрекъсната проверка.
Атеизъм или вяра в Бога, Богът на Откровението или богът на философите? Свобода или тирания? Тоталитаризъм или отворено общество? Пречистващата сила на разума показва възможните последни основания, посредством които ни става ясно най-вече едно: какво не желаем и какво отклоняваме от основата на нашето същество. С всяка отклонена възможност обаче нараства яснотата за това от коя страна всъщност стоим.
Методът на разума, който Ясперс описва за екзистенциалната сфера, е същият, който му служи и за просветляване на трансценденцията. Това е старият път – Via Negationis (път на отрицанието): понеже не можем да кажем какво е Бог, можем само да се доближим до Него по пътя на повторното отрицание на всички образи, представи и понятия, които сме си създали за Него. И колкото повече се освобождаваме от тези образи за Бога, толкова по-свободни ставаме самите ние. Защото това ни предпазва да се отдадем на някакъв бог, обявен за единствения истинен, който обаче е само идол, измислен от хората.
Пътепоказатели без надписи
Ала защо изобщо трябва да се занимаваме с наследените образи на Бог, след като никой от тях не е достатъчен? Отговор дава учението на Ясперс за тайното писмо. Като същества крайни, зависещи от нашето местоположение, от нашите сетива и разсъдък, ние нямаме други средства в пространството на разума освен онези, с които разполагаме за познанието на нашия свят: да създаваме представи и да оперираме с понятия по правилата на логиката.
Ала от решаващо значение е с какво съзнание вършим това: дали със сократическото знание, че всички средства са незадоволителни, а ние само казваме каквото всъщност не можем да кажем, или вярваме, че мисленото от нас е вече действителност. Това сократическо съзнание променя всичко. Ние приемаме нашите образи, представи и понятия като това, което те са: една игра на фантазията ни, с чиято помощ се опитваме да уловим онова, което никога няма да уловим.
Отделни фигури в тази игра обаче могат да ни въздействат по неочакван начин – именно като шифри. Като пътепоказатели без надписи те ни сочат посока, която не можем да не последваме, без да знаем накъде ни водят. Така библейската история за скрижалите, които Моисей получава на планината Синай, се превръща в шифър за важността на съвестта в битката за безусловността на нашия порив.
Истината започва от двама
Само ако поставим на проверка това, което е служело като ръководство в живота на хората през вековете, можем да открием какво е истина за нас. В единението на самотното мислене няма истина, истината според непрестанно цитираните от Ясперс думи на Ницше започва от двама.
Истинно е онова, което ме свързва с другия – при всички различия в това, в което вярваме. А самото свързващо е разумът, волята в другите и волята в мен да разбера и да бъда разбран. Дори само с тази програма Ясперс изпреварва съвременниците философи. Ала не само с това.
Безгранично да общуваш – с мъртвите и с живите, и въпреки това решително да си сам себе си – никой друг философ не е давал толкова последователен пример със своя живот. Свидетелство за което е и достойното му за възхита дело по усвояването на историята на философията, изразено в многобройните му монографии на великите философи; свидетелство е също и неговата воля да проникне далеч отвъд западния свят, в мисленето на други култури.
Световна философия
Тази воля го отвежда до силно актуалната понастоящем теза за осевото време: за едновременното пробуждане на философското мислене в Предна Азия, както и в Индия и Китай в периода между 800 и 200 г. пр. Хр. Ала това не му е достатъчно, той разбира тези трудове само като част от разгърнатия без шум и останал недовършен негов проект за една световна история на философията, като основа за бъдеща световна философия.
Световна се нарича тази бъдеща философия в намеренията на Ясперс не на последно място и затова, защото светът го засяга в буквалния смисъл. Засяга го човечеството като цяло и съществуванието на всеки отделен човек. Веднага след войната той пита – в едноименната книга – за произхода и целта на историята.
Загрижеността му пред двойната опасност за човечеството – тоталитаризма, от една страна, и самоунищожението чрез атомната бомба, от друга, е изразена в книгата му „Атомната бомба и бъдещето на човечеството“, в която той напомня, предупреждава и пръв заговаря за един нов, мирен световен ред.
Неговото изострено от нацисткия режим прозрение, че без политическа свобода не може да има екзистенциална свобода, го превръща в края на живота му в политически писател, който залага всичко в битката за политическа свобода и за необходимостта от морален прелом на германците.
Тук, в превръщането на неговата философия в политическа, още веднъж се разкрива в какво е същинското значение на Ясперс: в неговата принципна позиция, която определя не само творчеството му, но и неговия живот: в буквалния смисъл той търси подход към цялото, почтен е и в най-малкото, не си позволява нито едно изречение, зад което не може да застане. На него можем да се доверим – даже ако смятаме, че не можем да следваме философията му. Дори само това го извисява над неговите колеги съвременници, да не говорим за неговия неискрен опонент Мартин Хайдегер, ала го извисява и над шумно възхваляваните днешни тълкуватели на света, изпълващи страниците на вестниците със самодоволна реторика.
Превод от немски Людмила Димова
Карл Ясперс е психиатър и философ, един от големите християнски мислители на ХХ в. Роден е през 1883 г. в Олденбург, умира в Базел през 1969 г. Творчеството му е обширно: освен монографии за основните въпроси на философията то включва и произведения за Стриндберг и Ван Гог, както и една всепризната „Обща психопатология“ (1913 г.). Ясперс винаги е заемал позиции по актуални въпроси. При нацисткия режим му е забранено да публикува. След войната е редовен професор в Хайделбергския университет и от 1948 г. – в Базелския. През призмата на екзистенциалната си философия той разглежда проблемите на настоящето: „Атомната бомба и бъдещето на хората“ (1957 г.). На 26 февруари 2019 г. се навършиха 50 години от смъртта на Карл Ясперс.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук