Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Разговор с френския историк и православен богослов Жан-Франсоа Колосимо

„Европа днес се чувства обезоръжена, тъй като Америка обръща гръб на Атлантика, насочвайки се към нов геополитически басейн, какъвто е Тихият океан. А Съюзът, изграден от 27 държави, може да бъде единствено разединен.“

В най-новата си книга „Западът, световен враг номер 1. Защо толкова омраза?“ вие пишете: „Ние не виждахме какво се задава. После не вярвахме на очите си. Накрая то се случи“. За какво събитие става дума?

След рухването на тоталитарния Изток пред очите на либералния Запад ние повярвахме, че глобализацията ще акушира един вечен мир. Международните институции, наследени от 1945 г. и потвърдени след 1989 г., като че ли имаха вечност пред себе си, за да смекчат, ако не могат да разрешат конфликтите и неравновесията, противопоставящи Севера и Юга. А изобщо не беше така. Изведнъж усетихме удар и планетарният ред се взриви. Стари авторитарни империи, които смятахме за отдавна отишли си, изникнаха отново. Върху развалините на наложеното им „озападняване“, което през ХХ век е било или социалистическо, или националистическо, те предприеха мащабно превъоръжаване на идентичността си, инструментализирайки своята религиозна основа. Това са „православна“ Русия на Путин, „сунитска“ Турция на Ердоган, „шиитски“ Иран на Хаменей, „конфуциански“ Китай на Си Дзинпин, „индуистка“ Индия на Моди. Всичко ги противопоставя освен обозначението на техния общ враг, който те наричат „Запада“ – тази според тях доминираща, егоистична, лицемерна и упадъчна сила, включваща както Америка, така и Европа. Ето защо те смятат, че имат мисията да освободят народите на Земята, поробени от същия този „Запад“.

Избирането на Доналд Тръмп и неговият проект MAGA не въплъщава ли шестата империя, която променя и усложнява глобалната реалност чрез хаоса и дестабилизацията, която носи със себе си?

Трансатлантическата връзка е илюзия. Тя всъщност прикрива факта, че Новият свят е сложил ръка върху Стария континент. Независимо от клишетата, противопоставящи добрата и демократична Америка на лошата и набожна Америка. Всъщност основополагащият мит на Съединените щати, създадени по модела на античния Рим, предполага имперска република, провиденциално обречена на царството на Доброто. Това е единствената държава, в която религиозният екстремизъм успява независимо от това, че е възприет политически режим като абсолютния либерализъм, тъй като се инжектират различни дози „вяра“ в единния култ на гражданската религия. Тук Тръмп не се различава никак от своите предшественици. Обратът, който Тръмп извършва и който многократно надхвърля собствената му персона, се дължи на това, че Съединените щати в стремежа си да направят всичко възможно и допустимо, за да възпрат вероятния си упадък, инстинктивно се вкопчват, заедно с изначално присъщия си меркантилизъм, в своето усещане за божествена избраност: ето го обяснението за изолационизма, за да сдържат вътрешните пазари, и на интервенционизма, за да завоюват външните пазари. Нещо, което в период на планетно изчерпване на ресурсите води до хиперкапитализъм, почиващ повече от всякога във Вашингтон върху консолидирането на военнопромишления комплекс, екзалтацията от силата, както и върху имплозията, която под прикритието на най-добрата „сделка“ налага политиката на „свършения факт“.

Руската инвазия в Украйна, осъществена от Владимир Путин и дело на страна, членка на Съвета за сигурност на ООН, представлява ли „епохален обрат“? По този начин излиза, че с война могат да се решат конфликтите, това не дава ли опасен пример на други държави?

Навсякъде избухват конфликти без ясна причина, към които често се отнасяме по много избирателен начин. Достатъчно е да дам за пример войната в Йемен, от която, противно на други конфликти, младите хора или общественото мнение не се вълнуват особено. В случая на Владимир Путин войната е конститутивен елемент на неговия авторитаризъм. Всеки път – атакувайки Грузия през 2008 г., Крим и Донбас през 2014 г., Киев през 2023 г. – той действа, за да спаси своята олигархична и клептоманска власт, мобилизирайки масите в името на реванша. Ердоган в Кавказ, Хаменей в Близкия Изток, Си и Моди в Азия процедират тъкмо по същия начин. Позорното изтегляне на Съединените щати от Кабул, извършено от Джо Байдън през 2022 г. – след 20 години окупация, 3500 милиарда долара разходи и 200 000 човешки жертви, за да се изоставят афганистанците в ръцете на талибаните – всичко това ускори хода на сакрализираното насилие, и то с открито презрение спрямо човешките права.

Европа, изправена пред войната, обявена от Владимир Путин, и пред натиска на Доналд Тръмп, в опасност ли е и може ли да се справи с това?

Както казах, Западът е само едно размито понятие без устойчива дефиниция и може да се използва само за чисто идеологическа употреба. След 1945 г. тази „валсираща дума“ намира смисъл единствено в НАТО, военния пакт, който обаче разкрива пълната зависимост на Европа от Съединените щати, поне що се отнася до нейната отбрана. Европейският съюз е изграден върху утопията на мира. Европа днес се чувства обезоръжена, тъй като Америка обръща гръб на Атлантика, насочвайки се към нов геополитически басейн, какъвто е Тихият океан. Освен това Съюзът, изграден от 27 държави, може да бъде единствено разединен. Само една каролингска Европа би могла да намери средствата да оцелее. А и винаги остава открит въпросът за какво точно ще се сражаваме. Въпреки инвазията в Украйна, която върна конвенционалната война в сърцето на континента, и след ужасяващите националистически стълкновения в бивша Югославия след 1989 г. ние продължаваме да се надяваме на постоянна „отсрочка“. Необходима е воля да се сражаваш за един идеал, което върви с евентуалната възможност да умреш заради същия този идеал.

Във вашата книга вие предвиждате „самоотмирането“ в дългосрочен план на руската, китайската, персийската, турската и индийската империя. Но в Европа и другаде либералната демокрация е поставена под въпрос и отслабена, руската заплаха е реална, а западното и европейско влияние в света намалява. Как виждате тази дилема пред Европа?

Още от модерната епоха до днес тези империи не са спрели да враждуват и утре пак ще се противопоставят. Това, което ги сплотява в момента, е хипотезата за нашето унищожение и нашата маргинализация. Виждаме го и по неоколониалната им политика спрямо слабите страни от Юга, например в Субсахарска Африка, където китайци, руснаци и турци се изправят едни срещу други. Европа е в закъснение в тази част на света. Цената на тази нейна слепота може да бъде колосална както по отношение на нея самата, така и спрямо тези нещастни народи, ако тя ги остави да потънат в ново робство.

За какво може да служи ООН днес и неговата слабост не е ли ясен сигнал, че се нуждаем от нов световен ред?

Подобно и на други сходни организации – Международния валутен фонд, Световната търговска организация или Световната организация по прехраната (ФАО), ООН е един голям политически труп и всички негови резолюции отекват напразно. Тялото на Обединените нации, пробито от всевъзможни конфликти на интереси и загубата на легитимност, показва най-добре колко неискрени са международните актьори на сцената и колко голяма е агонията на универсалистката дипломация. И това е точно така. Един толкова сложен и множествен свят, в който навлизаме, изисква повече натиск, отколкото прения.

Между една глобализация, в която зейват пробойни, и заявките на империите, които влизат в БРИКС и които видяхме на срещата в Казан през 2024 г., правото на народите да се самоопределят и правата на хората изложени ли са на заплаха? Как да ги защитим и промотираме?

БРИКС е една мъглявина, която неоимпериите искат да използват за своя изгода. Наша грешка би било, ако ги оставим да го сторят, вместо да предложим на страните от Юга нов „пакт на справедливост“, тъй като едно от първите следствия от него би могло да бъде тъкмо възпирането на миграционната криза. Проблемът е не толкова, че имаме все по-малък капацитет да финансираме подобни проекти, а в това, че постепенно губим въображението си. В политически план липсата на силна европейска реакция спрямо смъртта на руския опозиционер Алексей Навални беше много лош сигнал към всички дисиденти, които в Турция, Иран, Китай и Индия, във всички тези концентрационни държави казват „не“ на тиранията.

Хуманитарната подкрепа в повечето страни, членки на ОССЕ, е в пълен застой, което ще има своите сериозни следствия. Как виждате вие тази промяна и последиците от нея и какво може да се направи?

Това оттегляне е не само икономически контрапродуктивно и морално укоримо, но и исторически безотговорно. Чрез оттеглянето на богатия се засилват хаосът и враждебността у бедния. Като че ли не искаме да разберем, че механизмът на глобализацията е двойствен: на ценстростремителното единение на едно човечество, сведено до консумацията, отговаря центробежната експлозия на едно човечество, което започва да предявява своите искания. Двете движения вървят и ще продължават да вървят ръка за ръка: залогът е в това да се регулира адската машина, чиито разрушителни последици ще се почувстват сред континенталните блокове, но и в мегаполисите. Една компенсация, дори и да не е лек, би могла да добави синергия от страна на големи религиозни организации, участващи в диалога между религиите. По този начин, оказвайки активна и навременна помощ, чийто единствен критерий ще бъде насъщната нужда на една част от човешкия род, те ще компенсират провала на така наречените „суверенни“ държави.

Пред лицето на двуполюсния модел Тръмп-Путин необходимостта от стратегическа автономия на Европа се засилва. Не е ли това признание със задна дата на генерал Дьо Гол?

Двуполюсният модел е по-скоро триполюсен, защото Доналд Тръмп и Владимир Путин не могат без Си Дзинпин. Онова, което Европа императивно трябва да разбере, е, че тя не трябва да попада от Сцила на Харибда. Ето защо някои сегашни предложения да обърнем Съюза в посока към Пекин са абсолютно лишени от разум, тъй като не трябва нито за секунда да забравяме за тоталитарната природа на Китайската народна република. Париж няма приятели или врагове, а съюзници и противници, както казваше Дьо Гол сред завръщането си на власт през 1958 г. Генералът обаче не бъркаше независимостта с безразличието. Реформите, които той проведе, са остават валидни и днес. Франция разполага с ядрена сила, с обучена армия, с присъствие на всички морета, с дълга традиция на културен диалог и хуманитарно действие. И на нея подобава да се опита да пробуди Европа. Единственото питане в случая е дали самите французи са в състояние да се пробудят. Но трябва да помним от нашата история, че пропуснатата среща често ни обрича на кошмар.

Разговорът е публикуван в defishumanitaires.com

Превод от френски Тони Николов