Култура / Брой 6 (2959), Юни 2019

Вивиан Майер – „В нейните ръце“, 24 април – 2 юни 2019 г., 11-о издание на „Майстори на фотографията“ на Фондация МУСИЗ, СГХГ

За всеки, който някога се е питал защо талантът често се оказва недостатъчен, за да предизвика световен интерес, случаят „Вивиан Майер“ вероятно би бил особено интересен. Той е своеобразен „учебник“, предлагащ ред поуки за това какво освен добри изображения трябва да съдържа една история, за да се превърне в сензация. Фотографията привлича зрителите с видимото, но не по-малко важното – онова, което се крие във вътрешността ѝ, остава скрито за тях. Увлечени по повърхността, която разглеждаме и анализираме, ние рядко се замисляме за същността на медията, а именно в нея, по думите на Хърбърт Маршал Маклуан, се крие истинското послание. Кадрите на Вивиан Майер имат безспорни качества, но би било твърде наивно да вярваме, че единствено те са причината случаят с ненадейно появилите се нейни негативи да добие такава популярност. На пръв поглед в този „сценарий“ героите са двама – мистериозната детегледачка, страстна любителка на снимането и киното, и младият ѝ „откривател“. Главната роля обаче се изпълнява от друг. Самата фотография е тази, която всъщност разкрива себе си, провокира, очарова и предизвиква.

Тайна за една друга тайна

Разказът за възникването и развитието на фотографията би бил твърде неточен, ако не невъзможен, без споменаването на случайността като първопричина за появата на най-важните открития и творби. Образите в черната кутия се раждат сякаш „от нищото“, а сътворението „от нищото“ може да бъде разбрано и обяснено само във връзка с Провидението, с чудото. И тъй като чудесата не се нуждаят от доказателства, а само от вяра, те често се привнасят допълнително в историите, сякаш за да ги направят още „по-фотографски“. Легендата разказва, че Дагер случайно открил забравената от дни плака в работния си шкаф, където тя „сама“ се проявила, благодарение на изпаренията от живака на счупен термометър. Известната фотография на Ниепс от 1826 г., направена през прозореца на имението му, била открита ненадейно чак през 1950 г. в сандък, очакващ своя купувач повече от три десетилетия. Пол Странд твърди, че кадърът със забързаните минувачи по Уол Стрийт не е направен от него, а се е случил „по чудо“ – рязък и контрастен, въпреки слабочувствителната плака, което фотографът приел като знак свише. Дори и Анри Картие-Бресон споделя, че по необяснима за него причина решил да погледне през малката дупка в оградата зад гара „Сен Лазар“ и след като забелязал мъжа, готвещ се за скок, бързо поставил в процепа обектива на своята „Лайка“, а после снимал „на сляпо“, само по интуиция. Случайността, както много пъти преди това, отново се оказала решаваща за крайния резултат. Разбира се, примерите не свършват дотук. Всички тези свидетелства за важната роля на Провидението ни подсказват едно – фотографиите не се създават, а се откриват. Нужно е само да бъдат отстранени препятствията, които ги отдалечават от нашите очи. В този контекст появата на кашона с негативите на Вивиан Майер, открит през 2007 година от Джон Малуф, е най-доброто начало на една истинска фотографска история. Основите ѝ са здрави и стабилни дотолкова, доколкото са съобразени със същностно важното за медията условие – наличието на чудо. Такава история, в която видимото изплува от неизвестното, невероятното и неочакваното, няма как да не се превърне в сензация. Още повече че в случая мистериозността присъства във всички пластове на разказа – загадъчен е животът на Вивиан Майер, загадъчни са обектите на нейния фотографски интерес, загадъчен, в крайна сметка, е и самият Джон Малуф, който, случайно или не, има отношение към литературата, така че освен с образите, които вече притежава, той е добре подготвен да работи и с думите.

Животът на другите

Сюзан Зонтаг отбелязва, че „индустриалните общества превръщат своите граждани в налудничави събирачи на образи“ и определя този процес като „най-неудържимата форма на душевно замърсяване“. Днес фотографските изображения са се превърнали в спасително бягство от скуката, от самотата, от ограниченията, от трудния живот или неудовлетворяващата външност и най-вече – от опасността да останеш насаме със себе си. В тишината – без действия и без образи, гласовете на всички нерадости, копнежи, страхове и признания стават осезаеми и настойчиви. За всеки, който няма смелостта да ги чуе, фотографията предлага лесно решение – взиране в живота на другите. Киноактьори, елегантни и красиви жени, влюбени двойки, семейства, деца... Вивиан Майер също се фокусира върху сюжети, които така и не успява да постигне за себе си. Много от негативите ѝ остават само снимани, но не и проявени, съхранявайки не толкова образи, колкото преживени моменти. Ние, от своя страна, наблюдаваме нейния живот (дали е случайност, че Майер винаги е заключвала стаята си и е държала ключалките да бъдат подменяни, когато се нанасяла в дома на ново семейство?), ровим се във вещите ѝ и фантазираме... Попадаме в една от „клопките“ на фотографията, превръщаме се във воайори, вторачваме се „навън“ вместо „навътре“.

Моралният въпрос

С увеличаването на проблемите в съвременното общество расте и популярността на фотографията. И колкото повече се задълбочават те, толкова по-задръстен от образи става този свят. „Може ли да се предполага – пише Бодлер преди 160 години по повод фотографията – че народ, чиито очи свикват да гледат на резултатите на материалното развитие като на художествени произведения, няма да загуби след известно време своята способност да преценява и долавя неосезаемото и безплътното?“. Снимките неминуемо ни приканват да направим равносметка на собствения си живот – те нашепват memento mori и целят не да ни потопят в спокойствие, а тъкмо напротив, да ни изтръгнат от рутината, да ни развълнуват, да ни притеснят. На фотографията драмите, страданията и конфликтите ѝ прилягат, тя „обича“ контрастите, противоречията, моралните казуси. И тук случаят „Вивиан Майер“ има какво да предложи. Но не по стандартния начин – в самите изображения, а чрез историята около тяхното откриване и представяне на обществеността. Какво по-фотографско от това да нахлуеш в нечий личен свят, да тършуваш из старателно пазени тайни, да откраднеш, проникнеш или изкривиш под претекст, че целта ти е създаването на нещо естетически значимо? В реалния свят всичко това би било престъпление, но не и в света на фотографията. Дали това не е и една от причините да се чувстваме толкова привлечени от него? Фотографията „оневинява“ много от нашите пороци, прави ги „легитимни“, превръща ги в обект на възхищение.

Ако след тези (а и още много възможни подобни) интерпретации се върнем отново на въпроса „какво прави определени автори, произведения и явления във фотографията значими, провокативни и успешни?“, то би трябвало вече да сме си изяснили едно – развитието на медията в голяма степен се захранва от увеличаването на нашите собствени недостатъци. Случаят „Вивиан Майер“ е доказателство за това, че днес фотографията е и „прозорец“, и „огледало“.