Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Ретроспективна изложба на Райко Алексиев (18 юни – 14 юли 2019 г., СГХГ, куратор Красимир Илиев) се опита да покаже кой е той и какво е мястото му в българската култура. За детството и първите стъпки в карикатурата на Райко Алексиев се знае обаче твърде малко. Предлагаме ви откъс от монографията на Красимир Илиев, която предстои да излезе.

Райко Алексиев е роден на 7 март 1893 г. в Татар-Пазарджик[1]:

Нощта е била дъжделива
и кучета далече лаели,
а на изсъхналата слива
зловещо и с прокоба дива
две кукумявки са ридаели.[2]

Баща му Никола е учител, родом от Солун, завършва образованието си в Цариград. Оттам попада в Татар-Пазарджик, където е учител. Жени се за Стоянка Белопитова, също учителка, родена в Панагюрище, сестра на Тодор Белопитов, секретар на Хвърковатата чета на Бенковски.

Семейството живее чергарски, Райко е описал момент от преселенията:

Беше някога... Баща ми, който учителстваше в Сливен, поради пристъпите на тогавашните партизански вълнения, внезапно биде преместен. Точно срещу Нова година, види се, като подарък за новороденото му шесто чедо, в ръцете му биде връчено краткото съобщение, че... „в интереса на службата“ е преместен във Враца, за където незабавно трябва да замине. От Сливен във Враца! По прекия диагонал на картата, висшите разпоредници с просветата народна пращаха на екскурзия осемчленното семейство на един народен учител, и то посред зима, когато дебели снегове лежаха по земята и свирепи ветрове се спускаха от Бармук баир и с острите си зъби ръфаха где кого настигнат.

Със Сливен не ни свързваше нищо, защото баща ми, благодарение на широката му уста и немирният му език, не се бе задържал на едно място повече от 2–3 години, та чергарският живот му беше станал присъщ и затова никъде не беше успял да тури дори тухла за свой дом. Имоти, освен шестте деца и голата си даскалска душа – никакви.[3]

Според спомените на сина му Алекс Алексиев живеят бедно, не само заради шестте деца, но и защото учителската заплата на бащата поради строгите закони на организацията отива за подпомагане на движението за освобождаване на Македония[4].

Враца е градът, в който семейството се задържа за дълго време. Там Райко рисува първите си карикатури. За една – на директора на училището, едва не е изключен.[5] В интервю за в. „Слово“[6] споделя, че първите му карикатури са отпечатани във „Въртокъщник“[7], хумористично списание без особени претенции, в което текстовете и карикатурите, които не са препечатани от чуждестранната преса, са подписани с псевдоними. Най-близо до тези, които ще се появят след няколко години в „Барабан“, са подписаните от Пèро.

Пèро, Урок по физика

Учителят: Ако едно тяло се удари в друго, среща съпротивление... Иван Стоянов, за какво говоря, сега ще Ви ударя някой шамар и ще се намерите зад вратата...
Ученикът: Разбира се, ще усетите съпротивление.

„Въртокъщник“, 1909, 25 октомври, бр. 6, с. 9

Пèро, Между джебчии

Шът... приятели пазете се... Ей там се задава един от тях...

„Въртокъщник“, 1910, 17 януари, бр. 18, с. 5

От запазената книга на абитуриентите[8] научаваме, че е завършил редовно Врачанската мъжка гимназия по време на юнската сесия 1910 г. с добър успех (4) [9] и примерно поведение (въпреки историята за неговото изключване за карикатура на директора). Семейството няма средства за неговото по нататъшно образование и той е принуден сам да се погрижи за набирането им. Учителства във врачанското село Лютиброд, което е видно от фотокартичка, копие от която се съхранява в Пазарджишкия държавен архив.[10] Снимал се е със своя приятел Георги Спасов[11], чиято фотография е изтипосана в Уикипедия като Райко Алексиев.

През февруари 1911 г. превежда от руски език няколко разказа „Из живота на кучетата“[12]. От същия месец са запазени и части от негов дневник, от който се разбира, че е влюбен в Митонка[13].

От 27 ноември започва да публикува карикатури в хумористичното списание „Барабан“, подписва се „Райко“.

Месец по-късно пише на Георги Спасов, който вече е студент в Прага: Аз тук работя в „Барабан“ – ще ти пратя някой брой с мои работи.[14] По това време „Барабан“ и „Смях“ са най-значимите български хумористични списания. Главен редактор на „Барабан“ е Борис Руменов, наречен Борю Зевзека, а водещите карикатуристи са Димитър Чорбаджийски – Чудомир, Петър Паспалев и Петър Милев.

Каква е ситуацията с карикатурата в България? Изминали са дузина години от появата на Александър Божинов, първия професионален художник, наричан „бащата на българската карикатура“[15]. Появяват се и изчезват хумористични издания, сред тях блести т.нар. първи „Българан“ (1904–1909), чийто живот е прекъснал, когато Райко Алексиев се появява на бойното поле на карикатурата. Божинов, безспорният доайен, се подвизава на страниците на „Смях“, Райко Алексиев избира „Барабан“.

Бир „евет“ – бир наполеон

Турските депутати са до такава степен дресирани, че и в бюфета на събранието седят с вдигната ръка.

„Барабан“, 1911, 27 ноември, бр. 147

Младият карикатурист иронизира съпружеските отношения, но не пропуска да жилне и царското семейство. Фердинанд обучава престолонаследника на обяздка. Рисунката „отбелязва“ шумните тържества на 20 януари по случай пълнолетието на княз Борис. Ще го нарисува още веднъж като сополиво хлапе.

Тук възниква въпросът съпровождат ли негови текстове карикатурната му деятелност. Модата през тези години е да се ползват псевдоними. В своя уникален труд „Речник на българските псевдоними“ Иван Богданов се е опитал да разконспирира родните ни автори, мисия трудна, дори невъзможна, защото някои (като Александър Божинов и Райко Алексиев), особено в младите си години, особено в хумористичните издания, бълват псевдоними. Стотици от тях остават неразгадани. На страницата с карикатурата „Тържествата“ се мъдри стихотворението „Врани“ подписано от Ф. – според И. Богданов това е един от псевдонимите на Райко.[16]

Врани

Всеки ден събрани вие ще ги видите:
оръфани и гладни по керемидите,
техний грак се тъжно носи по мегданите,
техний грак жаловен, – сиреч де, на враните.
И всеки ден ги гледам по стрехите, клонаците,
как от глад им тръпнат нозете и фандаците.[17]
И всеки ден си мисля: о, глупави създания,
защо ли не идат във Триполитания?

По това време Райко Алексиев неуморно пише стихове. Стихосбирка, посветена на неговия с две години по-голям брат Коста, пришита с конец, съдържа цели 137 страници. От нея се разбира, че през 1912 година авторът ѝ снове между Враца и София. В послеписа е указал: „... всичко туй, ако не го погълне устата на печката, да се остави на дъното на някой сандък...“[18]. Вероятно в същата година превежда разказа „Ашик Кериб“ и стихотворения на Лермонтов, „Скитници“ от Кнут Хамсун[19], пише „драматическа скица с четири действия „Тихата обител“, хумористичната история „Последните Асеновци“[20], разкази, фейлетони.

За мизерията, в която битува, оръфан и гладен, разказва бъдеща му съпруга Весела Алексиева:

Райко спи отначало в стари вагони, изтеглени на глуха линия, при най-първобитни условия. Боядисва си краката с черна боя за обуща, за да не разберат хората, че няма чорапи. Бельото му се изпокъсва и той започва да носи на голо един нагръдник, който се връзва на гърба с две връзки.[21]