Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

Театралното представление днес често си служи със социални въпроси, политически проблеми, ролята на технологията в опит чрез сценичния жест да насочи вниманието на публиката. Така се променят структурирането на сценичния дизайн, осветлението, изграждането на персонажите, езикът на сцената. „Активно вещество“ също работи в тази насока, като търпи отклонения от конвенционалния театър в употребата на видео записи, прожекции, звук, без това да е нещо непознато за театралния зрител. Спектакълът се движи по линията на изповедта на лице, диагностицирано с психично заболяване. Вместо навлизане в афекта, в отклонението, в ексцеса наративът се придържа към всекидневието на диагностицирания, как той разказва и споделя, какви ограничения открива в опита си да намери свое собствено жизнено пространство.

Спектакълът използва като текст мотиви от „Събрани есета за шизофренията“ на Есме Уанг, от които Диа Мантова подбира и оформя драматургията. В своите есета Уанг споделя личната си история на диагностициране и я преплита с официални медицински дефиниции на психични заболявания, описание на всекидневието в клиниките, разговори с другите, малки делнични ритуали като обличане, гримиране и в крайна сметка с опитите и неуспехите за вписване в обществото извън клиниката. В есето „Диагноза“, позовавайки се на становища от Американската психиатрична асоциация, Уанг посочва основните симптоми за диагностициране на шизофренията и собствената си зависимост от дадените медицински дефиниции. От една страна, те могат да бъдат възприети като тесни определения, кутии, но тя самата споделя, че намира „комфорт в предсъществуващите обстоятелства“[1]. Именуването на модели на поведение е видяно като полезно в посочването на обща причина за състояние или в по-добрия случай – във възможността за лечение. Паралелно с изреждането на медикаменти като клонопин, сероквил, халоперидол, Уанг проследява дългогодишната си история на диагностициране и как поставянето ѝ влияе върху себеопределянето и възприемането от другите (здравна система, трудови отношения, семейство и приятели). Ключова в разпознаването и справянето с болестта за диагностицирания се оказва степента на себевъзприятие. Оттам може да се проследи спектърът от модели на поведение при лицата с психично заболяване.

До голяма степен „Активно вещество“ стъпва върху способността за саморефлексивност. Наративният поток използва технологията като основно средство за общуване с публиката – било през запис, или прожекция на текст, докато сценична реч почти отсъства. Действието описва рутина, повтаряща се в цялото представление. В синтеза между споделянето и репететивността на действието може да се прояви отклонението, което дестабилизира първоначално създалото се усещане за установеност. Това са малките детайли като повтаряне на току-що казана дума, пропускане на част от рутината или смяната на последователността. И ако светлинната картина е постоянна почти през цялото време, то в края чрез розовия лъч се допуска преплитане между сцена и публика. Систематичното припомняне на отделни епизоди, което наподобява анамнеза, е опит лицето да намери вътрешен ред и собственото си място, разпознато от другите. Възможността за споделимост с другите легитимира диагностицираното лице, обособява го като друг, който е различен, но по този начин му осигурява собствено пространство за живот.

В тази светлина „Активно вещество“ е терапевтично преживяване, опит, който изследва границите на толерантността, и позволява разгръщането на сценичния жест отвъд конвенцията, в днешния ден, където той е отново необходим.