Култура / Брой 10 (2983), Декември 2021

Със скулпторката Бистра Льошевалие разговаря Ирина Недева

Ретроспективната изложба „Тера инкогнита“ на Бистра Льошевалие, известна френска скулпторка с български корени, можеше да бъде видяна от 1 септември до 30 октомври 2021 г. в престижното парижко арт пространство Enseigne des Oudin, което търси мостове между различните изкуства със специален фокус върху съвременното

Как в едни толкова трудни времена дойде идеята за ваша ретроспектива – позната сте като съвременна скулпторка, известна с радикалния си поглед?

Може би това стана възможно тъкмо заради моя свободен дух, заради желанието ми да преодолявам всякакви трудности, да търся новото и непознатото. Познавам Ален Уден, който развива тази галерия още от 1978 г., когато започнах да се утвърждавам във Франция. Той винаги се е обръщал към съвременни артисти, които правят неочаквани и невероятни неща. А от 2018 г. прехвърли галерията си на ново място – в сърцето на 10-и квартал на Париж.

Показвате работи от вашата над петдесетгодишна творческа кариера. Галерията изтъква, че сте родена в София, но че на практика живеете и работите между Париж, Киото и София. Какво попада във фокуса на вашето вечно вълнение?

Аз търся все нови и по-нови материи, нови начини за изява. Оттук тръгва и моето вечно вълнение. Това са нещата, които ме привличат, затова и Ален Уден ми предложи да направя тази изложба. Заради търсенията ми на онова, което е винаги ново и различно.

Помним и ваши някогашни салони, в които сама представяхте други артисти – „Бистракшън“ (Bistraction).

Да, така е. На тези „Бистракшън“ аз канех в моето парижко ателие артисти, писатели, музиканти, но не съм правила подобни сбирки вече от две години заради пандемията от ковид.

В самата идея за „Бистракшън“ има предизвикателство. Думичката, която сте самосътворили, включва понятието attraction (привличане), но навява и мисълта за „разсейване“ (distraction). Нарочна ли е тази игра на думи заради онова, което се случва с материите – привличане и разсейване?

В „Бистракшън“ имате и „действието на Бистра“. Така би трябвало да се преведе. Онова, което правя аз самата. А артистите, които каня, би трябвало да носят в себе си новото и различното.

Казахте колко важни са за вас новите материали. Как стигате до тях? По какъв начин?

Става дума за материали, които наистина ме привличат. Всеки от тях има свой език, свои изисквания. Търся ги навсякъде, взимам ги от всекидневието. Те идват спонтанно.

Дайте ни пример. Какво използвате като материал за вашите скулптури?

Най-разнообразни неща. От сламата до желязото, бронза, гумата и т.н. Да, материалите идват един след друг, не знам как става това… Всичко е съвсем спонтанно.

Колко важно е за вас да преобръщате представите за обем и напрежение на материалите? Да направите нещо мащабно от летлив материал? Или да олекотите голямата тежест?

Това особено проличава при инсталацията ми от желязо. Или при друг мой проект – връзката между солта и огледалото.

„Тера инкогнита“ – така е озаглавена изложбата ви. Коя е тази непозната за вас земя?

Ален Уден и неговият директор, който се казва Жаник Тиру, експерт по съвременно изкуство, избраха какво да изложат и подредиха експозицията, придавайки ѝ много динамичен характер. Интересното е, че събраха на едно място много различни неща, които вървят заедно. „Всичко във всичко“, както обичам да казвам. Заглавието „Тера инкогнита“ го сложиха пак те, защото аз съм за непознатото. И това всъщност е „непознатата земя“.

Как тече процесът на създаване на едно тяло – нали това прави скулпторът?

Въображението търси материала.

Какво все пак ви накара от една тема от 90-те години на ХХ в. – „Брутализираните прозорци“ – сега да скочите към небето и галактиките? През последните години изложбите ви са посветени най-вече на звездната материя?

Нека обясня, че години наред бях обсебена от „моите прозорци“, от тези запушени прозорци, които аз горя, дупча и режа, за да изляза в голямото пространство, във вселената. Моето желание за свобода е да докосна вселената и да плувам в нея.

Как успявате с някои наглед банални неща? Една ваша работа – „Чушка“ – е изписана на латиница с четворки и шестици, и по този начин ни дава среща с необяснимото. Тази червена чушка заживява собствен живот като някакъв монолит.

Наистина е много смешно! Говорим за вселената, а след необятното пространство стигаме до една червена чушка. Така, както е написано, можете да го прочетете само ако знаете български – всички други го виждат като код на червена биоформа. И тя си съществува като такава.

Закодирате послание към всички, които могат да минат от латиница на кирилица, но това не е вашата френска аудитория?

Не, но идеята ми дойде точно от една червена чушка.

Чувствате ли се свободна между тези различни кодове? На френската сцена, на световната арт сцена, на българската арт сцена?

За мене няма никаква трудност. Аз плувам свободно във всички води.

Вероятно това е начинът да усещате движението?

Динамиката на една скулптура се дължи главно на нейната композиция. Изложбата „Тера инкогнита“ бешe много динамична. Всичко беше много различно, много свързано и едно цяло. А това е важно за мен, защото искам да свържа „природа и индустрия“.

Какво ви привлича в огледалата? Още един мотив от 70-те години на ХХ в., който е от значение за вас?

По-скоро от 90-те. Първата изложба с огледала направих през 1990 г. в една крипта във френската провинция. Реших да използвам огледала, тъй като криптата бе под земята и съответно доста мрачна. Чрез поставянето на огледалата криптата светна, което ни помага да разберем каква е магията на огледалото. За това навремето писа Дора Валие.

Нека поговорим и за „черните форми“ на Бистра Льошевалие. Знаем, че черното поглъща светлината. Черните дупки във вселената ви вълнуват много. Това беше и една от темите, които изследвахте с изложба в София. В парижката ви ретроспектива няма преобладаващ цвят. Мислите ли в момента в някакъв цвят?

Има някои черни работи, така наречената „Изгорена гора“, която е може би най-тъжната и страшна в цялата ми изложба. Иначе в експозицията се виждаха различни цветове, но нямаше цвят, който да преобладава.

Как се отрази вирусът на вашето въображение и чувствителност?

Бях в София, когато започна пандемията. Работех над една изложба, която трябваше да се открие в галерия „Структура“ при Мария Василева. Но ковидът реши друго. Изложбата бе анулирана и се върнах в един неузнаваем, празен и тъжен Париж. След като бях затворена вкъщи, направих цветна серия, която нарекох „Радост“. Питаха ме как мога да покажа композиция „Радост“ в такава ситуация, а аз отговарях: „Когато ти се плаче, по-добре се смей!“.

Все по-непосилна ли става лекотата на битието? И дали това е утопичната мечта на скулптора – да сведе тежките материи до излитане? Неслучайно използвам заглавието на романа на Кундера, една от студиите за вас, написана от Антоанета Войникова, е озаглавена точно така.

Мисля над това, разбира се. През 1998 г. Димитър Грозданов ме покани да участвам в една изложба в Балчик. Там направих инсталацията, за която Антоанета Войникова писа. Тя беше комбинация между морската сол и желязото, комбинация от тези две много различни, но и много вдъхновяващи материи. За мен това е една от най-добрите ми инсталации. Една хубава идея.

Всеки петък на тази парижка изложба сте имали часове за среща с посетители. Най-странните въпроси, които ви задаваха?

Едното беше питането за „Радостта“. Другото беше какво означава за мен една или друга материя. Например защо употребявам слама, какво е значението ѝ. А всъщност сламата е нещо, което идва отдалеч, от моите детски спомени. Имаше много въпроси и около динамиката на изложбата.

Има ли шанс да видим тази изложба в София? Заедно със серията „Радост“?

Мисля, че това е напълно възможно. Много ще се радвам, ако мога да направя тази изложба и в София, но ще ми трябва по-мащабно пространство.