Георги Марков

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга „Анкета“ и сборникът с разкази „Между деня и нощта“. През следващата 1962 г. излиза „Мъже“, която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите „Победителите на Аякс“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман „Покривът“. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на „Дойче Веле“ и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил“ спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата“. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло“ в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс“. След неговата смърт на Запад излизат „Есета“ и „Задочни репортажи за България“. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.

За Цветан Стоянов

Цветан Стоянов си отиде. Преводачът, писателят, човекът. Трудно е да се приеме смъртта на човек, който през целия си живот е бил олицетворение на жизненост. Има загуби, които засягат по-големи или по-малки кръгове от хора, една или друга класа, една или друга партия. Има загуби, чийто трагичен ефект бързо се стопява във времето. Смъртта на Цветан Стоянов действително засегна всички ония, които чувстват своята принадлежност към българската нация, в чиято култура той заемаше особено място. [...]

Мисли по път – непубликувано

Мисли по път – непубликувано

Отново думата „чужбина“ означава за мен най-примамливо царство от чужди, непознати цветове, от непознати думи и звуци, от светлина и простор, пълни с оптимизъм и чувството, че планетата ти принадлежи толкова, колкото и ти принадлежиш на нея. Мисля, че за нас, днешните българи, живели под произвола на крепостния режим, думата „чужбина“ съдържа много повече приказност, отколкото реалност, и пътуването до нея е нещо надвишаващо мистериозното обаяние на пътуването на старите българи до Божи гроб. [...]

Дневник 1969 г. – непубликувано

Сигурно всичко е много просто, животът на хората – земни форми, животът на природата – земна форма, и животът на духа – земна форма, ти чувстваш присъствието на тази начална и крайна простота, ти я търсиш, за да намериш чрез нея себе си, да определиш определимото, да свалиш от себе си бремето на самонепознаването, да изскочиш жив или мъртъв от световната инерция, да надвиеш всемогъщия начален тласък, който те води в пълна неизвестност. [...]