Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

Бедствието е неясно и всеобхватно в изложбата на Красимир Терзиев „Реконструкции на предстоящото“ (2 февруари–12 март 2022) в галерия „Структура“. Усещането за него идва от цялостното пространство, от обектите в него, от филма, прожектиран на цялата отсрещна стена, а най-вече от една осезаема липса. Човекът липсва, човешкото липсва. Останали са само следи от неговото съществуване.

За бедствието свидетелстват няколко черни пластмасови стола, огънати и частично стопени от незнайна стихия. Под покривало за лека кола, също от пластмасова тъкан, кола всъщност няма. А названието му пита – светят ли ти костите в тъмното… Асоциацията за радиация извика детски спомени за неутронната бомба: обясняваха ми, че от нея разрушения почти няма, просто хората ще изчезнат. Отдавна не съм чувала или чела за нея, си помислих. И „питах Гугъл“, както се казва. Според английската Уикипедия последната неутронна бомба е унищожена през 2011 г., според българската само Китай все още я произвежда. Каква ли е истината, се зачудих, особено в днешно време. Когато се „размахват“ заплахи с ядрено оръжие, което изглежда почти конвенционално, а енергията за мирни цели е доста спорна – не само заради авариите, но и заради отпадъците… Безбройни са начините човечеството да унищожи себе си, отделно от възможностите на природата да го направи – с обичайната си безжалостност.

Така или иначе, изложбата пресъздава свят след бедствие, а може би няколко или множество дори. Останали са само следи от човешко обитаване, както реални предмети, така и виртуални пространства. Във филма самата галерия е сполетяна от разруха в неопределено бъдеще. Няколко фотоса напомнят убежището на художника по време на изолацията заради епидемията от COVID. Но и това негово ателие е представено в разруха – накъсано, фрагментарно, потопено във фантазно виртуално пространство. Пустота и буквална безчовечност витаят и във видеата в малката зала. Празен пътнически вагон пътува нанякъде, седалките се поклащат, вратата се отваря и затваря. Банална сцена иначе, но със съспенса, който художникът умее да създава във филмите си. Също както и уличното осветление, което сякаш няма за кого да осветява пространството зад Народния театър. И часовникът, свил времето до няколко секунди напред и назад…

Разрухата предстои, независимо кога и по каква причина. Реконструира се в настоящето като визия за бедствие. И сякаш напомня, че вече живеем в него, но може би просто не го виждаме все още.

Бедствието е приказно, митично, но и насъщно преживявано в изложбата на Недко Солаков „10 + 1 картини“ (3 февруари–5 март 2022) в галерия Credo Bonum. Господстват природни стихии, а човечеството, представлявано от миниатюрни суетящи се фигурки, си знае мястото сред тях. И разказва истории за тях откъм своето подчинено положение. Понякога не си дава сметка за това – като например в Storytellers, където малките разноцветни човечета си разказват може би страшни истории в окото на ураган, без да го забелязват. Другаде човечеството се одързостява да посети непоканено слънцето, за да му зададе най-любезно много важен въпрос. И неговият представител – миниатюрна фигурка – напредва към центъра на искряща светлина, докато се опитва да остане хладнокръвен. Дали заради горещината, или заради вълнението от срещата… Двусмислието на trying to stay cool в надписа, така характерно за визуалния разказвач Недко Солаков, увлича в усмихнати тълкувания. А какъв е въпросът, не знаем, но май и не ни интересува. Човечеството винаги има изобилие от много важни (според него) въпроси – или пък си ги измисля. Картината е важна заради дързостта и вежливото отношение и е сред най-ведрите в изложбата.

Най-мрачната е сякаш тази за суицидното семейство, което се опитва да общува със собствените си бъдещи призраци в неопределено черно завихрено пространство. Защо е тази макабрена история, пита в надписа художникът. И отговаря: в реалния и непоносим живот само клишетата работят. В друга картина представя пък цветните животи в сивото всекидневие. Блещукат като сияйни „пламъчета“, изплуващи от завихрения, но безличен фон, а авторът уточнява в надпис по цялата картина, че са 23 на брой. И отново не е ясно, а и сякаш няма значение какви и чии са тези животи. Важното е, че авторът ги е откроил и преброил.

Взаимоотношенията между текста и изображението в произведенията на художника са „органични“, препращат смисли и дълбочини едно към друго. И така визуалният разказ се уплътнява в съзерцание от наглед баналната история в надписа. Както е в картината за човека, решил радикално да промени живота си, като се върне в майчината утроба. Обаче е спрял за малко на „входа“, за да се полюбува на великолепната луна. Утробата си го обича, не харесва луната, но макар мърморейки, му дава още време. И всички ние – човечето, утробата и аз – съзерцаваме луната…

Красимир Терзиев и Недко Солаков са сред художниците, представени с произведения в изложбата „Имам да ти кажа толкова много неща…“ (14 декември 2021–20 март 2022) в НГ – Двореца. Тя е от колекцията на Deutsche Telekom, ориентирана към съвременно изкуство от Източна и Югоизточна Европа. Кураторите Боряна Вълчанова и Мартина Йорданова са избрали 70 творби от 37 автори, свързани с темите „политика“ и „медии“.

В своята преплетеност и политиката, и медиите са способни да пораждат – а и понякога пораждат – бедствия. Но всъщност ги пораждат хората, разбира се. И пак те са основните потърпевши от тези бедствия. Войната е най-видимото и ужасно сред тях. Отгласи от войните в разпадаща се Югославия през 90-те години са сред най-въздействащите в тази изложба. Особено за зрители като мен, които не са ги преживели пряко, но са се вълнували „по съседство“ за хората там. По време на войната в Босна столицата Сараево е под обсада 1425 дни, пише в текста към произведението „Зад кадър“ (2019) на Шейла Камерич. Повече от две десетилетия са били необходими, за да се върне художничката към тези свои спомени. А самите кадри са правени през 1994 г. Помня добре първото представяне на работата ѝ „Босненско момиче“ (2003) – с още пресните спомени за войната. Надписът върху фотоса с портрет на художничката е от графити на холандски войник върху стена на казарма в Сребреница. И гласи: „Без зъби…? Мустаци…? Мирише на лайна…? Босненско момиче!“. Мислех си, че бруталният и гнусен надпис неволно описва не момичето, а самата война. Тя е грозното бедствие, което хората (си) причиняват.

И ако не всички сме претърпели война, то всички сме потърпевши от другите форми на политиката, пречупена през медиите в безброй тълкувания, интерпретации и манипулации. Всички те носят неясни заплахи за бедствия всякакви – реални и въображаеми, и откриването на истината сред тях се оказва все по-невъзможна задача. В изложбата за това ми напомни „Половин истина“ (1999) на Правдолюб Иванов. Буквално е прерязан през средата надпис, горната и долната му част са представени поотделно, но надписът във всяка от тях все пак се чете. Защото всъщност зрителят го „възстановява“ по наличната му част. И както винаги, се замислих за механизмите на четенето: какво четем (каквото искаме или очакваме), как четем (прав текст или между редовете), какво научаваме (факти или интерпретации). А най-вече половината истина доколко е истина все пак. Във време на fake news и плахи „неистини“ сякаш никой не се одързостява да ги нарече „лъжи“. Може би защото те съдържат потенциала на въображаеми истини в мисловния свят на съвременния човек. Всъщност лъжа видях само в трогателна картина на Недко Солаков в Credo Bonum – там тя обещава поне един ден да не лъже…

Медиите са средство за комуникация включително и за художниците, разбира се. Сред силните произведения с текст в изложбата в НГ – Двореца е и communism never happened (2006) на Чиприан Мурешан. Ето така, изписано с малки букви, твърдението едновременно усъмнява (в миналото), тревожи (в настоящето), обещава, но и заплашва (в бъдещето).

Тъй че много имат да ни казват тези изложби. За проблемите (ни) в съвременността, които се очакват или привиждат като бедствия.