В името на народа?
В какви времена живеем, щом като след кризата от 2008 г. все по-трайно се заговори, че сме навлезли в „ерата на популизма“? Откъс от едноименната книга на аржентинския политолог, излязла в края на 2021 г. във Франция в съавторство с изследователите Александър Дезе и Еманюел Рьонгоа
„Надигането на популизмите заплашва демокрациите“ (сп. „Льо Поан“, 12 януари 2017 г.); „Черното блато на популизма“ (в. „Либерасион“, 27 юни 2018 г.); „Брекзит: популистката заплаха в Обединеното кралство“ (в. „Льо Монд“, 5 септември 2019 г.); „Да си дадем сметка за възникването на глобални популистки вълни“ („Чалендж“, 29 декември 2019 г.); „Президентската кампания: популисткият риск се разраства във Франция“ (в. „Уест Франс“, 23 ноември 2020 г.)…
Ако човек прочете тези заглавия, излезли наскоро във френската преса, би могъл да реши, че популизмът е възникнал наскоро, че представлява политически феномен, който е априорно нов и чието нарастващо значение възвестява появата на непозната досега политическа ера – „ерата на популизма“. Макар че имаме всички основания да се усъмним в това. От почти тридесет години в Европа редовно се говори за „надигането“ или за „вълната“ на една популистка „заплаха“, както свидетелстват и следните заглавия, извадени от архивите на в. „Монд“: „Надигане на популизма и европейски несигурности“ (22 юни 1989 г.); „Внимание, популизъм!“ (31 март 1994 г.); „Берлин се безпокои от надигането на популистки течения в Европа“ (28 април 2002 г.); „Завръщането на популизма“ (28 юни 2005 г.); „Европа срещу надигането на популизмите“ (10 февруари 2011 г.). Устойчивостта на този терминологичен регистър – с отчетливо тревожна тоналност – казва много не само за рутинния характер на популизма през последните три десетилетия, но също така и за тенденцията при всеки негов изблик да му се приписват козовете на някаква новост. Ето защо непрекъснато се говори за появата на някакъв „нов“ или „нео“ популизъм (Доминик Рейние, 2013 г.), което пък от своя страна поддържа вярата, че си имаме работа с едно повече или по-малко ново явление. „Всичко, което е ново, остарява, припомня немският политолог Уве Бакес, понятието – също.“ И може би е редно да осъзнаем, че популизмът като такъв е един относително стар феномен.
Историята на популизма е доста добра известна. Мнозина изследователи са се погрижили да проучат неговите наченки и да проследят цялостната му генеалогия. Така че бихме могли да приемем, както твърди Ян-Вернер Мюлер (2016 г.), че „популизмът е специфично модерен феномен“. В същото време би могло да се приеме, че форми на популизъм присъстват още в Римската античност (при условие че допуснем възможността за ретроспективна употреба на един термин, чиято дефиниция, дори в множествено число, е изкована през модерната епоха). Подобна перспектива възприема младият изследовател Рафаел Доан в книгата си „Когато Рим измисли популизма“ (2019 г.), разкривайки определени сходства между Римската република и настоящата политика (въпреки основополагащите различия). Той предлага да преведем латинския термин populares с популисти: „в продължение на десетилетия историците на Древния Рим не са намирали коректен превод на два термина, оставяйки ги в оригинал – optimates и populares“. Ала ето че политическата актуалност през последните години спонтанно намери решението на този лингвистичен проблем. Когато се вгледаме във фигурите на римските populares от I пр.Хр. очевидността се набива в очи: това са, чисто и просто, популисти. И техни противници, съвсем логично, са елитите (optimates идва от optimus, „най-добрият“). Авторът си служи с една твърде широка употреба на понятието, която прави още „по-очевидни“ някои прилики. Ала историческият подход, който откриваме в книгата, съумява да разкрие древната вкорененост на популизма в някои исторически практики (и то при исторически режим, в който, както напомня авторът, разделението между „народ“ и „елити“ е било „официализирано от институциите“).
Въпросните populares са описани като деятели (основно произхождащи от аристокрацията), които възприемат „форма на политическо действие“, възползваща се от народните маси, която се позовава на народа и използва „аргументи, заимствани от масите“ (по този начин се стига до онова, което Маргарет Канован нарича „политически“ популизъм, една от най-баналните му форми).
Гледната точка, предложена от Рафаел Доан, си остава обаче маргинална в литературата. Повечето от изследователите са склонни да отнесат първите наченки на популизма към втората половина на XIX в. Терминът „популизъм“ възниква за първи път в Русия около 1870 г. Тогава той обозначава едно интелектуално и революционно движение, чието развитие датира още от 1840 г. Вдъхновени от Александър Херцен или Михаил Бакунин, тези „народники“ (популистите, квалификация, която изначално им лепват марксистите) се опълчват срещу царистката държава, която пък произтича от модернизацията на имперската система и от зараждащия се руски капитализъм. Амбицията на тези хора е „да отидат сред народа“, един народ, състоящ се почти изцяло от селяни, който те възприемат като носител на истинската руска душа. Тяхната цел е да работят за неговата еманципация чрез изграждането на реална демокрация. Движението включва поне три поколения, но накрая търпи провал, тъй като не успява да мобилизира селското население и по тази причина някои от неговите членове се пренасочват към революционното насилие (което ще доведе до убийството на император Александър II през 1881 г.).
По същото време в западната и южната част на Съединените щати начева друго едно движение за защита на селските интереси. През 1870 г. се наблюдава силна мобилизация сред фермерите (the grangers), с мъка изплащащи заемите си, които са сключили с банките. Така ненадейно те се озовават пред спад на цените на земеделската продукция и рязко увеличаване на транспортните разходи. Отначало фермерите се обединяват в най-различни сдружения, поради което и движението излиза с разнородни искания: очевидна е враждебността срещу Уолстрийт, който е иззел властта на народа, настоява се за национализация на железопътните компании, за контрол над банките, а също и за предоставяне на избирателно право на жените, изобличават се елитите, корупцията, моралният упадък на нацията. През 1892 г. движението се сдобива със своя партийна организация – People’s Party – която възнамерява да „върне управлението на Републиката в ръцете на обикновените хора“. След като излиза със свой собствен кандидат на президентските избори през 1892 г., „популистката“ партия (която държи на това си наименование) решава да подкрепи кандидата на демократите на балотажа през 1896 г., който обаче се проваля и това окончателно ускорява нейния залез.
Към тези два „основополагащи популизма“ някои автори добавят „буланжисткото движение“[1] във Франция, възникнало около 1880 г. (Мишел Винок), други пък дори съзират в него едно протофашистко движение ( Федерико Тарагони). Трябва да признаем, че „буланжизмът“ обединява множество най-различни елементи, които биха могли да се открият в популисткия спектър: зов към народа, антиелитизъм, критика на политическата класа, поставяне под въпрос на установения ред, наличието на харизматичен лидер. Това не пречи движението да е първата точка на съприкосновение между национализма и една определена форма на немарксисткия социализъм.
Отвъд тези основополагащи опити популизмът ще има своето планетарно развитие и ще избликва неколкократно в историята на ХХ век. Инвентаризацията на неговите прояви е истинско предизвикателство. Маргарет Канован през 1981 г. се опитва да подходи към тях по типологичен начин. Така тя разграничава две основни форми на популизма, към които се присъединяват най-различни подвидове, носещи сходен опит:
1) „аграрният популизъм“ (движението на американските grangers, селските източноевропейски движения, аграрният социализъм на интелектуалците, където движението на „народники“ задава основополагащия модел).
2) „политическият популизъм“ (популистката диктатура от перонистки вид, популистката демокрация от швейцарски тип, реакционният популизъм на Джон Пауъл[2]) – типология, актуализирана от изследователя Пиер-Андре Тагиеф през 2002 г., който добавя към нея категориите „хибриден популизъм“ (какъвто е тачъризмът), „телепопулизъм“, „електронен популизъм“ и още „националпопулизъм“ (олицетворяван от френския Национален фронт на Льо Пен).
Политологът Бернар Бади предлага през 2018 г. да се процедира по хронологичен начин. Така той описва четири големи вълни на популизма – разрез, който е напълно приемлив, ако не забравяме, че тези четири фази не настъпват по естествен или линеарен начин, че невинаги влизат в тясно взаимодействие помежду си и че препращат към твърде разнородни явления в популисткия спектър.
Първата вълна намира израз в „основополагащите популизми“, които имат своето място във втората половина на XIX в. („народники“, grangers, буланжизмът).
Втората вълна бликва в периода между двете световни войни и се развива на латиноамериканския континент под „консолидираните“ форми на популизма, които ще намерят своето продължение след Втората световна война: „перонизма“[3] в Аржентина, „жетулизма“[4] в Бразилия, ако решим да се спрем само на два от основните латиноамерикански архетипи на популизма.
Третата вълна е белязана от „популизмите на деколонизацията“, които се въплъщават последователно във фигурите на Гамал Абдел Насър в Египет, на Сукарно в Индонезия, на Кваме Нкрума в Гана или още на Джулиус Ниерере в Танзания.
Четвъртата вълна като цяло препраща към организациите на крайната десница, които се развиват на европейския континент. Такива като датската Партия на прогреса (1972 г.) или френския Национален фронт (1972 г.).
Към тях бихме могли да добавим и една пета вълна, която групира множество популистки формации на левицата, възникнали през последното десетилетие, като „Подемос“ в Испания, „Неподчинена Франция“ на Жан-Люк Меланшон във Франция или „Пет звезди“ в Италия, макар политическото позициониране на последната партия да е доста по-хибридно.
Независимо дали е от типологическо, или от хронологическо естество, тази подредба на популизмите не изчерпва цялото разнообразие от явления, които биха могли да бъдат окачествени като „популистки“ във времето и в пространството. На някои континенти популизмът се проявява по все по-запомнящ се начин, както е в Латинска Америка, където той продължава да набира сила след 1990 г. (Карлос Менем в Аржентина, Фернандо Колор ди Мело в Бразилия, Алберто Фухимори в Перу). А също и след 2000 г. (Хуго Чавес във Венесуела, Ево Моралес в Боливия, Рафаел Кореа в Еквадор, Даниел Ортега в Никарагуа).
Също така бихме могли да проследим дирите му и в Австралия (чрез One Nation Party) или в Източна Европа (например чрез „Фидес“ в Унгария) или пък в Югоизточна Азия (без значение дали става дума за Джозеф Естрада във Филипините, или за Таксин Шинаватра в Тайланд).
Дали навсякъде се сблъскваме с едно и също явление? Не бихме могли да сме напълно сигурни. И все пак общото е „популизмът“ или онова, което е сходно с него в световната политическа история от век и половина.
Превод от френски Тони Николов
[1] Националистическо движение, възглавявано от генерал Жорж Буланже (1837–1891), което възниква след краха на Франция във Френско-пруската война. Генерал Буланже е уволнен от армията, има опасения, че ще извърши военен преврат. Заплашва го арест, той бяга в Брюксел, популярността му спада и той слага край на живота си. Б.пр.
[2] Джон Пауъл (1912–1998) – британски консерватор, министър на здравеопазването. През 1968 г. произнася реч срещу имиграцията, сравнена с „река от кръв“, която е заклеймена като расистка. Б.пр.
[3] Режимът на Хуан Перон в Аржентина (1946–1955 г. и 1973–1974 г.). Б.пр.
[4] Режимът на Жетулио Варгас в Бразилия (1930–1945 г. и 1950–1954 г.). Б.пр.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук