Култура / Брой 8 (3031), Октомври 2026

In Memoriam

В редакцията получихме файла с този разговор малко след кончината на Юлия Христова. Тя беше взела интервюто от проф. Васил Казанджиев за списание „Култура“. През лятото и двамата си отидоха от този свят – първо ни напусна композиторът – на 28 юли, а на 15 август и създателката на Нов симфоничен оркестър.

Искам да те попитам за първите ти ярки спомени от срещата с музиката. Защото аз имам един такъв – бях шестгодишна, когато татко (Христо Христов, б.р.) беше изпратен в Ямболската оперета като диригент. И аз цял живот ще помня „Царицата на чардаша“ с костюмите, оркестрината, музикантите. Имаш ли такъв силен спомен от тази възраст?

Аз имах доста по-късно среща с голямото изкуство. Роден съм на село, в първото село до Русе по пътя Тутракан – Силистра. Живях там през първите седем години, най-щастливия период на живота ми. Да тичаш бос по тревата, покрай теб – пиленца, агънца. Целият род на майка ми беше оттам и всички бяха учители.

Сигурно си започнал да четеш рано?

До 1941/1942 г. живях в това село. Баща ми е от Русе, той живееше и работеше там в една фабрика като инженер. А майка ми беше селска учителка. Няма да забравя, че точно в 12 часа като по часовник се чуваше едно боботене от запад, откъм Русе идваха летящи крепости, американски четиримоторни самолети, минаваха над нашето село в посока към [нефтената рафинерия] в Плоещ и бомбардираха там, за да няма петрол за немските танкове. По баирите около селата имаше немска артилерия и бяха свалили два самолета. Един ден, както си играехме, видяхме, че някакъв парашут се спуска отгоре, точно на двайсет метра от нашата къща на улицата слезе един американски летец – висок, рус. Откачи парашута, едната ръка държеше така (показва), с лявата извади цигара и запалка. Ние се събрахме там, 15–20 дечурлига, и го зяпахме, той не ни обръщаше внимание. По едно време дойде кметът с двама жандарми и започна да го рита и псува. След 9 септември този кмет го пребиха от бой.

Първи клас си започнал в Русе, така ли?

Като дойде време за училище, се пренесохме в Русе. Много по-късно, през 1947 г., бил съм 13-годишен, когато пристигна Константин Илиев и основа Русенския оркестър. Бях на първата репетиция на оркестъра. Моята учителка по пиано – негова студентка, ме заведе при него, аз му показах мои опити – сонатини, пиеси за пиано.

А кой те накара да ги напишеш? Ти сам ли пожела, или учителката те насочи?

Майка ми свиреше на пет инструмента – на цигулка, китара, мандолина, цитра и на хармониум в църквата, а дядо ми дирижираше църковния хор. Тя дирижираше учителски хор. Бях на десет години, когато ми купиха пиано, но много не се стараех.

Аз съм свирила по 8–9 часа на ден.

Още от първия момент започнах да налучквам разни акорди и пишех сонати в духа на Моцарт, Бетовен, Скарлати. Константин, като ги видя, веднага каза: „Добре че ми го доведе, да го направя композитор и половина“.

Случайно да си спомняш първия концерт на Константин Илиев?

Бях на първата му репетиция в гимнастическия салон на нашата прогимназия. В оркестъра никой не беше завършил музикална академия, всички бяха любители – адвокати, инженери, доктори. Духачите – от Пети полк. Изсвириха една симфония, не помня коя, аз не знаех тези произведения. Непрекъснато слушах по радиото Букурещката филхармония, но съвсем друго беше, като чух жив оркестър. Вълшебни звуци! Явно не е било много блестящо, защото, като свършиха такива оклюмали, Константин каза едно изречение, което никога няма да забравя: „Господа – още нямаше другари – на това място може да има една виола, една корна и един тимпан, но на това място оркестър ще има, от мен да го знаете“. На следващата година пристигна и Добрин [Петков] и като ги подхванаха… Репетициите започваха в 9, но нямаше закован час за свършване. Страхотен ентусиазъм във всички оркестранти. Имаше двайсет души, пак любители, уволнени заради нещо в произхода си, което не е прогресивно, и ги пъдят от София. Имаха намерение да отидат в Разградския оркестър, нашите обаче ги причакаха на гарата в Русе и им предложиха да останат. Бяха много интелигентни хора, затова оркестърът израсна.

Там ли започна да изучаваш дирижирането?

Ходех на всички репетиции. Диригентите бяха страхотни – Константин на 24–25, Добрин – на 26 години. Завърших мъжката гимназия в Русе. В последната година учител по музика ми беше Михаил Николов – бащата на виолончелиста Венцеслав Николов. Написах оперета – „Младост“, за ученическия живот, мой съученик написа либретото.

Пазиш ли я?

Пазя партитурата. Тя е подражателна, ала Прокофиев. Там започнах да „махам“. Започнах да подготвям ученически хор, имахме и оркестър. Аз свирех на хармониум. Изпълнявахме Шуберт. Имаше един кларинетист – Петьо Парчето, беше страхотен.

Джазовият музикант… Кога кандидатства в Консерваторията в София?

На 18 години дойдох в София. Константин ме беше водил един-два пъти при Парашкев Хаджиев, той е първият му учител, след това е учил при Панчо Владигеров. Когато дойдох в София, му се обадих. Смятах при него да уча. Той нищо не каза, хвана ме за ръката и ме заведе при Владигеров, който вече имаше часове. Каза ми: „Ти не си за мен, ти си за него“.

По това време Красимир Кюркчийски беше ли вече в Консерваторията?

Той е две години по-малък от мен, по-късно дойде. А Милчо [Левиев] е три години по-малък, но бяхме в една компания. С Милчо бяхме като братя, всеки ден до късно през нощта се разхождахме по улиците, обсъждахме разни музикални проблеми. Аз имам страшни ползи от това приятелство.

Милчо пробваше ли джаз по това време? Или по-късно се отвори?

Да, имаше наченки. Той казва, че първият му учител е Ванко Пеев, синът на професора по солфеж Иван Пеев. След това стана диригент на Биг бенда на Радиото и направи страхотен състав.

Когато завършихте Консерваторията, ти остана ли в София, или отиде някъде?

Смятах в Русе да отида, да стана диригент. Добрин беше все още там, исках да работя с него. Константин беше заминал за Варна.

В София кой беше главен диригент на Филхармонията по онова време – 1956/7 г.?

Константин става през 1958 г., преди това беше Саша Попов.

Много малко се знае за диригентската техника и възможностите на Саша Попов. Той по-скоро диригент ли беше, или музикант и организатор?

Според мен не е учил дирижиране, но беше голям музикант. Аз съм бил на репетициите му, идваше в Русе, правеше концерти.

В момента е по-модерно да си техничар диригент и почти да не си музикант. Не ти ли прави впечатление? А ето, със Саша Попов е било обратното. Диригентската техника колко помага на оркестъра?

Тя е решаваща. Римски-Корсаков е казал: „Дирижирането е тъмна работа“. Не можеш да го обясниш. Емил Чакъров беше студент на Константин и на третия месец той го изгони, защото не искаше да учи хармония, полифония, теоретичните науки. Самороден гений, много музикален и обаятелен, замина за Германия и направи кариера, каквато всички български диригенти да събереш, не могат да я стигнат. Да, но това е ненормалният начин. Нормалният е много работа, трупаш опит десетилетия.

Кога ти омръзна да дирижираш?

Не ми омръзна, просто нямам сили вече, то изисква енергия. Пък и оркестрите много се разпаднаха. Винаги е било трудно. Константин казваше: „В чужбина е голямо удоволствие да дирижираш, в България е огромна неприятност“. Преборваш се с мързел, тарикатщина…

Сигурно имаш спомен, когато си бил много доволен от изпълнение, което си дирижирал със „Софийски солисти“ или Радиооркестъра?

Нямам. Никога не съм бил доволен.

Тогава сигурно от някоя репетиция си бил доволен?

Не, не, особено от „Софийски солисти“. Ние бяхме 15 години в конфликт. Те смятаха, че всичко, което искам от тях, не е логично, не е музикално, не върши работа. Три пъти по-лесно щяха да направят добър оркестър, ако не бяха такива. Накрая се налагах, обаче това ми струваше страшно много.

Аз съм слушала едно твое изпълнение с камерен състав на Варненския оркестър – Бах, Бранденбургски концерт №5, Божана Вуйчева беше на пианото. Много хубав концерт стана и ми се струва, че това беше един от най-хубавите твои концерти, които съм слушала. Но ти си забравил.

Във Варна бяха добри. Главанаков явно е работил много професионално със симфоничния оркестър.

Ето още едно име, за което не се говори – Емил Главанаков, който направи толкова неща за варненския оркестър. Всъщност той го построи, така да се каже.

Аз се изумих, не бях гостувал там някъде до 1980 г. Помня, че в програмата имаше различни автори – Чайковски, Бетовен и др. В момента, в който започвахме да свирим даден автор, звукът веднага се променяше и ставаше адекватен на стила на автора. Главанаков беше изключителен музикант, но много скромен човек…

Контактът, който имах с Добрин и Константин още в детска възраст, ми се отрази съдбоносно – защото видях как те работят.

Ти си имал голям късмет да ги срещнеш.

Другият ми късмет е, че попаднах при Панчо Владигеров – овладяването на занаята, как се вглеждаше във всяка нота, във всеки акорд. Звездните мигове бяха, когато не си развил темата, както трябва, и той започва да поправя с молива и гумата. Да, но нещо не върви и накрая, като му писне, сяда на рояла и започва да импровизира – да ти покаже как да стане. И гръмва като цял оркестър! Но след това не може да го повтори. Страхотен професионалист беше. Но конфликтът ми с него беше голям.

Започнал си да работиш с новите стилове в музиката, а Панчо беше много против.

Аз и досега го уважавам и съм му благодарен, но конфликтът ни беше по отношение на естетиката. Той искаше композиторът да пее, да е романтичен. Малко да заприлича един акорд или такт на Хиндемит или на Шостакович – веднага скандал…

Мислил ли си някога как са се развили музикалните стилове? Да започнем от полифонията, как според теб идва – от само себе си ли? Как се развива композиторското творчество от една епоха към друга? Времето ли е по-важно, или появата на някоя ярка личност?

И двете влияят… Бил към на 13–14 години, когато чух Добрин да дирижира Първата симфония на Константин в Русе. Още в първия момент ми допадна. Къде ще чуеш в Русе такова нещо? И по радиото рядко се свиреше. Тя не е атонална, но е с по-смели модулации и на моменти битонална. Какво ли не го направиха, оплюха го, подгониха го.

При него цял живот е било така… И все пак никой няма обяснение как от виенската класика влизаме в романтизма, изразните средства стават все повече, после изведнъж Шьонберг решава да направи нещо друго…

Вкусът се променя, целият свят е в движение. И тези, които са изключително надарени и имат интуиция за това, го усещат и го прилагат в творчеството си. Това са гениите. Бетовен с „Ероика“ обръща нова страница, разкрива нов свят и нов начин на мислене. Със същите средства, обаче друг свят.

Да, но публиката като че ли предпочита да слуша тази музика, отколкото т.нар. съвременна, атонална или музика, която не разчита на определена тема, мелодия или хармония, която да гали ухото.

Да, но ти видя как реагираха на моята симфония, която Герган [Ценов] направи. Тя е абсолютно атонална. Няма мелодия, няма тема.

Зависи от това дали е искрено написана музиката. Дали изразява емоция. В твоята Шеста симфония има страшно много емоция.

Аз съм си такъв, не мога да бъда умозрителен. Но като студент пишех двупосочно – пишех, както ние го наричахме, за чекмеджето – атонални неща, имам такива 7–8, и произведения, които Панчо Владигеров да одобри – той никога не ги одобри напълно, разбира се… Вкусът е решаващ, съдбоносен в изкуството. Това е Божа работа, никой не може да те научи или да те накара насила. Има и друг момент – може да е талантлив авторът, но да няма собствена физиономия. Салиери е бил учител и на Моцарт, и на Бетовен. Като му слушаш композициите, всичко е точно, не можеш да го критикуваш, но няма физиономия…

Аз мисля, че и в изпълнителското изкуство е същото.

И последният любител в залата усеща, когато нещо е изсмукано от пръстите, нагласено. За мен Моцарт е най-голямото явление, защото имам чувството, че цялото му творчество – гениално и съвършено – е една светкавично записана импровизация. Импровизацията е най-истинското музициране, защото е най-непосредствена. Музиката е емоционално изкуство, което се развива във времето. А при импровизацията нямаш време да умуваш, да нагласяш.

Затова хубавият джаз е велико изкуство.

Той е единственото изкуство, което остана. Когато го казах на Милчо, му стана голям кеф. При Моцарт е така, нямаш чувство за умуване, за изчисляване. Всичко се излива спонтанно. Винаги когато го слушах, още от дете, си представях една известна картина на Ботичели – „Раждането на Венера“ от морската пяна. Това е Моцарт! Бетовен е не по-малък, но докато стигне до най-простото – хиляда задрасквания.

Хайдн като че ли е писал по-бързо.

Той стига до най-простия, най-икономичния изказ, една тема я прави от пет тона, но много съдържателно. Само че при Моцарт музиката става по-богата. Мисля, че на Моцарт много са му помагали оперите, които е писал, речитативите. При другите двама колоси – Бетовен и Хайдн, съществува т.нар. квадратура – 4, 8, 12, 16 такта, докато целият Моцарт е асиметричен, речта го принуждава. Един ден започнах да броя тактовете му и се изумих. „Сватбата на Фигаро“ – увертюрата… (Запява.) Това е симетрия в асиметрията, хармония на асиметрията. Изумително – целият живот е такъв, всичко на този свят е такова, не е поставено в рамки. Затова неговата музика стига до всички. Най-божественият! Гьоте е казал, че е най-необяснимото явление в човешката цивилизация.

А кой диригент смяташ за гениален?

Аз покрай Добрин навлязох много в естетиката и мисленето на [Вилхелм] Фуртвенглер. Той е романтичен тип диригент. Прототип на новия, модерен тип диригент е [Артуро] Тосканини. Той казва: всичко е заложено в нотите, написаното от автора трябва да бъде изпълнено и това е достатъчно. А Фуртвенглер казва: истината е между петолинията. Защото нотите са мъртви знаци, които нищо не ти говорят. Диригентската работа е в това да проникнеш в същината на идеята на композитора, да я разкриеш по най-автентичен, най-убедителен и по най-логичен начин. Логиката в изпълнителското изкуство е съдбоносна.

Аз обаче винаги съм имала съмнения към Караян. Изглеждаше ми комерсиален тип диригент.

След Фуртвенглер е много трудно да поддържаш такова ниво. Караян има заслугата, че направи звука на Берлинската филхармония като на Виенската – колкото заслуга, толкова и недостатък. Много омекотен, много благороден, да, но с право го критикуват, че изпълнява Бетовен като Моцарт.

Ако трябва да подредиш приоритетите в нашето музикално битие и история, откъде би започнал? Имам предвид българската музикална памет, която вече изчезва. Мислил ли си какво би могло да се направи, за да се чува по-често например името на Димитър Манолов?

Това е работа на изследователите – да пишат книги, статии, изследвания, на Института за изследване на изкуствата към БАН… Чак такъв отказ от класиката, от вечните шедьоври, които ще останат, докато има човечество, няма никъде по света, както в България. Аз слушам радио Класик ФМ, защото от време на време пускат Моцарт и хубави записи. Те имат огромен склад от записи на най-страхотни диригенти и композитори, ама много рядко ги пускат, съвременни – да не говорим. Под съвременни разбирам от ХХ век. Няма ги Прокофиев, Шостакович, Барток, Хиндемит, Стравински, Онегер. Все едно че не са били. Затова моето поколение доста болезнено изживява тази ситуация в момента в България. Ние сме закърмени с тяхната музика, те още през 50-те години бяха класици. Нямаше спор за тях. Спорехме тук, в България, отричаха ги. Цял свят ги свиреше, а тук – забранени. Този застой ни го наложиха насилствено, да не свирим и да не харесваме тази музика… Константин успя да пробие, когато стана главен диригент [на Софийската филхармония, б.р.]. Той и Добрин успяха да направят премиери на много шедьоври, а след тях всичко постепенно тръгна надолу.

Когато през 1954 г. станах член на Съюза на композиторите като студент във втори курс, бяхме 30 души начело с Пипков. За да те приемат, условието беше: три произведения в големи форми. Аз имах симфониета, концерт за тромпет, соната за пиано, които бяха изпълнявани. Това изискване отдавна отпадна. Тогава бяхме 30 души в Съюза, сега са 200. Девалвация на всичко. Пълен провал, което е трагично, защото зная колко трудно се изградиха и оркестрите, и оперите. Думата филхармония е „забранена“, казва се симфоничен оркестър към опера. И свирят оперети, мюзикъли, филмова музика. Може ли една национална култура да съществува без шедьоврите на класическата и романтичната музика! Ако, да речем, не можем да понасяме съвременната музика, защото е потискаща, трудна за разбиране, въпреки че и там има шедьоври, които не отстъпват на предишните. Става въпрос за тези от втората половина на ХХ век, но и през XXI има големи постижения.

Академик Васил Казанджиев (1934–2026) е композитор, диригент и педагог. В Българската държавна консерватория учи композиция при проф. Панчо Владигеров и дирижиране при проф. Влади Симеонов. От 1957 до 1964 г. е диригент в Софийската народна опера. От 1962 до 1978 г. е главен диригент на създадения от него камерен ансамбъл „Софийски солисти“. От 1979 до 1993 г. е главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР. От 1963 г. преподава в БДК четене на партитури, оперно и симфонично дирижиране. От 2009 г. е академик в БАН. Значителен дял в творчеството му заемат инструменталните жанрове – симфонии, концерти, симфонични пиеси, музика за различни камерни формации и др. Автор е и на вокални произведения (солови и хорови), както и на музика към филми.