За режисьора Младен Киселов (1943–2012)

През 1962 г. Младен Киселов е приет едновременно в Художествената академия и във ВИТИЗ. Избира театъра, но завинаги запазва погледа си на художник. Получава шанса да се учи от двама големи театрални режисьори. Студент е по режисура в класа на Методи Андонов, една година по-късно заминава със спечелен конкурс в ГИТИЗ, Москва, за обучението си при Анатолий Ефрос. Завършва през 1968 г. и се връща в България, дебютира в Пловдивския драматичен театър.[1] Какъв е ценният дар, който получава от тези големи учители? Упътен е към две важни театрални посоки – интереса към репетицията и към откриване на актуален, същевременно свой собствен прочит на стойностни драматургични произведения. Наистина репетицията беше голямата любов на Младен Киселов, територия на взаимна провокация, на взаимно откриване, на търсене в съпричастност. Зона, в която можеше да „скицира“ картини в действие. Мисля, че той очакваше и получаваше удовлетворение от репетицията повече, отколкото от крайния резултат, защото в нея няма нищо окончателно. Репетицията е като игра на непораснали деца, всеки момент нещо се променя и те изненадва – пластичната материя на сетивата и целият вътрешен свят на човека.

В моите представи за важните събития от историята на българския театър едно от тях беше през 60-те и 70-те години – невиждано дотогава и още повече след това единение на публиката и театралния екип в представления на голямата сцена по съвременна българска драматургия. Без да сравнявам или приравнявам режисьорските постижения, ако през 60-те имаше два такива „върха“ – представленията на Методи Андонов по „Суматоха“ от Йордан Радичков и „Старчето и стрелата“ от Никола Русев, то през 70-те това бяха „Януари“ от Йордан Радичков на Крикор Азарян и две постановки на Младен Киселов – на „Сако от велур“ от Станислав Стратиев и на „Човекоядката“ от Иван Радоев. В текста на новите български пиеси и в постановките на Киселов публиката откриваше своите тревоги, неудовлетворения и въпроси, своите прозрения за шизофренната раздвоеност на обществената ситуация. Пред касата за билети на Сатиричния театър се виеше опашка, която започваше от „Стeфан Караджа“ и завиваше по „Раковски“.

Заслуга на Младен Киселов е изборът му да се ангажира с актуална драматургия, която не само реагира на болката на деня, като я „отразява“, прави я възможна да прозвучи от сцената, но и открива в нея сгрешения политически модел, деформацията, която тоталитарната власт причинява не само в живота на хората, но и в тяхното съзнание. Той успя да проведе в представленията смисловия пласт на най-силните драматургични текстове на социалната рефлективност, създадени в периода между 1944 и 1989 г. Вложените от авторите идеи оживяха като театрално действие и метафорична образност. За Стратиев животът в България от този период е лабиринт, за Иван Радоев – иронично гледана през розови очила неуютна постройка, в която хората всъщност доизживяват в зависимост и лъжа живота си.

Постановката на „Сако от велур“ впечатлява с един странен свят, който изглежда като истински, но всъщност е лабиринт от криви огледала – изгубваш се в него и непрестанно срещаш в отраженията истинския образ на действителност, която се преструва на подредена, законосъобразна, справедлива. Зловещата гротеска на превъплъщенията на Чиновника в този спектакъл е едно от най-силните постижения на Георги Калоянчев. Център на режисьорското решение на спектакъла е абсурдността на сгрешения социален модел, чиято реализация е кафкианското учреждение, олицетворение на подмяна, на камуфлажна игра, зад която е скрита една голяма празнота – черна дупка, поглъщаща хора, ценности... всякакъв смисъл.        

В представленията на „Човекоядката“ зрителят се среща с онагледена метафора на живота от времето на „късния социализъм“. Старческият дом помества в себе си различните обществени слоеве в обиталището на държавата. След появата на гротесковата фигура на Топузов животът на старците от дома се преобразява и напомня сънуване. Сънуват скрития зад демагогията пародиен вариант на идеално общество, в което са постигнати обещанията на класиците на комунизма – равенство; благоденствие; всички се трудят в полза на обществото; царят хармония и добротворство. Режисьорът постепенно изкривява траекторията на действието от сатиричния план към гротеската. Ироничният подтекст подкопава превращенията на Топузов, който се самоовластява. Оказва се, че манипулацията не е само средство за лично облагодетелстване, а се е превърнала в собствена природа, погълнала е цялата личност. Този, който изкривява и формира, е деформирал и себе си. Ролята на Топузов е върховното постижение на Тодор Колев в театъра, в което той разгръща цялото многообразие на игровото, рязко сменящо маските поведение. Как функционира един „функционер“? Разпръсква отровните пипала навсякъде около себе си, успява да пречупи, да подмени ценностите, да жонглира със средствата, с подходите...

Текстове, които коментират критично действителността, крият опасност от удавяне в злободневието на теми и реплики, от оставане на повърхността. Младен Киселов успява да избегне тези подводни камъни и да открие в „Сако от велур“ и „Човекоядката“ светоустройствените модели на една обречена на провал идеология и нейната порочна практика. Неговият режисьорски прочит на тези пиеси достига дълбочината и мащабите на смисловия им пласт.

Младен Киселов поставя в Кърджали, Бургас, Младежкия театър, Народния театър, а също в „Сатирата“ и НДК, където е и художествен ръководител. Режисьор е на „Лазарица“ от Йордан Радичков, „Мъжът си е мъж“ от Бертолт Брехт, „Кой се страхува от Вирджиния Улф?“ от Едуард Олби, „Чайка“ от Чехов, „Театър, любов моя“ от Валери Петров и много други. Получава национални и международни театрални награди. През 1991 г. напуска България и заминава за САЩ, преподава в Йейлския университет, Ню Хейвън, Кънектикът, още в началото на 80-те години, а от 1991 г. ръководи катедрата по режисура и преподава режисура и актьорско майсторство в Драматичната школа на университета „Карнеги Мелън“ в Питсбърг. След 2010 г. е поканен да остане като преподавател по актьорско майсторство и режисура в Естонската академия за музика и театър. В Естония поставя „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, Amys View от Дейвид Хеър, „Заровеното дете“ от Сам Шепард и „Петдесетница“ от Дейвид Едгар. Във възторжената рецензия на уважавания естонски писател и критик Борис Тух, която излиза по повод „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, режисьорският стил е определен като хиперреализъм, високо е оценена работата с актьорите. През 2012 г. Младен Киселов получава годишната театрална награда на Естония за най-добра постановка.

Поставих в центъра на вниманието „Сако от велур“ и „Човекоядката“ не само защото са част от многобройните постановки на този режисьор у нас. Те са емблематични за успеха на театрални събития, основан върху точно намерения адрес към публиката и високото изискване към прочита на текста и театралната естетика.