Предстои ни да научим още много
„Да се радваме на войните. Да приветстваме кръвопролитието, да му намираме оправдания и обяснения, да се въодушевяваме от предателството към брата и разправата с него“
Моето поколение не хвана масовите репресии и чистки, нито показните процеси, в които възмутената общественост настоява да се екзекутират предателите на родината. То не познава атмосферата на всеобщ ужас, не се е учило да променя светогледа си от днес за утре, нито да вярва в коварството на вчерашните съюзници и добрите намерения на доскорошните врагове, не се е учило да оправдава братоубийствените войни и не е било свидетел на моралната и военна подготовка на световни войни. Съветският съюз, който заварихме, вече беше доста тревопасен: не екзекутираше тези, които не вярват в системно-структурната му лъжа, позволяваше им да се съмняват, когато са насаме със себе си в кухнята.
А тези, които бяха живели в предишните времена, не обичаха да си ги спомнят и днес вече ни е ясно защо. Оцеляването в такива условия изисква преди всичко компромис със себе си, със собствената съвест. Да, налагало се е да извърнеш поглед, да ръкопляскаш, а на някои дори им се е налагало да екзекутират други, за да не завършат самите те на дръвника. За такива неща човек не иска да си спомня, нито да си признава. Нужна беше смелост не само да се противопоставиш, но дори за да се въздържиш, смелост да си спомниш какъв избор си направил веднъж или може би повече от веднъж, за да избегнеш заплахата.
А днес с нас, с моето поколение, на живо се случват неща, които мислехме, че вече никога няма да се случат. Даде ни се възможност да разберем защо нашите деди и прадеди са мълчали и търпели, как цели нации са пропадали в бездната на умопомрачението, как народите са оправдавали тираните, които подклаждат световни войни, как някои безмълвно са се качвали на ешафода, а други са били готови да ги обезглавят.
Днес виждаме със собствените си очи как се отнема човешкият облик на хора, преди те да бъдат унищожени: чрез издевателства, чрез клевети, чрез изопачаване на думите и мотивите им и като се отрича изобщо способността им да чувстват и мислят.
Ние знаем как хищникът се прикрива: вълкът надява кожата на овцата, която преди това е убил.
Ние се учим на безразличие към очевидната несправедливост: нали не ни засяга и може би няма да ни засегне, ако не си играем с огъня. Не можем да съчувстваме на всички!
Ние се учим да симпатизираме не на жертвата, а на агресора. Когато съпреживяваш заедно с хищника, тогава си до него, с него, като риба, прилепила се към акула: не е толкова страшно, а и можеш да клъвнеш някоя троха, изпаднала от зъбатата ѝ паст.
Учим се да не забелязваме прогресиращата лудост на управляващите и да убеждаваме сами себе си в тяхната мъдрост и далновидност.
По лъжичка на ден, както ординарецът, за когото споменава Швейк, поглъща онова, което е изкензал господарят му, поглъщаме клеветническите им конспиративни теории, докато не свикнем с вкуса им и сами не си поискаме допълнително. Та ако не вярваме на тях, на кого ще вярваме! Не е ли по-добре да ядеш фекалии, отколкото да заспиваш с мисълта, че животът ти е в ръцете на безумци? Нима съществува колективна лудост?
Да, ние вече разбрахме, че трябва да мълчим, да отвръщаме поглед, да не се набиваме на очи, да запазваме мислите за себе си – но ни предстои да се научим как да прогонваме тези мисли от себе си. Да се научим да маршируваме в строй, да ръкопляскаме по команда, искрено, отчаяно да ръкопляскаме, когато бесят врагове на народа, и да се възторгваме от речите на вожда. Да се радваме на войните. Да приветстваме кръвопролитието, да му намираме оправдания и обяснения, да се въодушевяваме от предателството към брата и разправата с него. Да се правим, че не забелязваме и дори наистина да не забелязваме как родината върви по стъпките на фашистките диктатури…
И ще трябва да тренираме да мислим в хор и да крачим в строй, да се страхуваме от любопитни съседи и двигатели през нощта, да целуваме иконите и портретите на вождовете, да вярваме благочестиво в това, което се обявява за дежурната истина на деня…
Или да се научим на друго: да пазим паметта и да мислим за бъдещето. Да не вярваме на лъжите и винаги да търсим истината. Да не се прекланяме, да спорим, да защитаваме собственото си достойнство и да се борим за него.
Все още не сме разбрали нищо от опита на онези, които са живели и умрели, за да е различен нашият живот. И тъкмо поради това ни предстои да научим още толкова много.
В. „Новая газета“, със съкращения
Превод от руски Людмила Димова
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук