Култура / Брой 4 (2987), Април 2022

Самостоятелната изложба на Енчо Найденов „Латентни портрети“ е подредена в Нов български университет

Когато се казваш Енчо Найденов и имаш хиляди фотографии зад гърба си във всевъзможни медии, кампании, формати, може да се каже, че си „натиснал спусъка“ в точния момент и е твърде вероятно популярността на проектите ти да върви много преди теб. Композирането на обекти, светлина, емоция във всеки един аспект вече се е превърнало в забавление и страст за него. С нетърпеливо очакване той търси и посреща следващото предизвикателство.

Поредният емоционален заряд се крие в самостоятелната изложба на Енчо Найденов „Латентни портрети“, на чието откриване в коридорите на Нов български университет имах удоволствието да присъствам. При първия контакт с 30-те женски портрета усещаш нещо различно. От една страна, авторът представя статични изображения и в същия момент чувстваш колко те са живи, естествени и реални. Ритъмът, с който се редуват черно-белите и цветните фотографии, допълнително подсилва това преживяване. Приказката, която ни разказва Енчо Найденов, звучи повече като джаз, като една виртуозна импровизация, която можем да усетим и в най-малкия детайл, поглед, поза. Той самият сподели с мен, че се опитва да открие нещо скрито във всеки модел. Прави опит да го накара с лицето си, израза и с позата да разкрие състояния и емоции, които не се виждат първоначално. За да се получи този скрит латентен портрет, по неговите разбирания, моделът трябва да се постави в определена ситуация, да се изгради определена връзка между фотографа и обекта, за да може да се постигне това разкриване, това показване на някаква по-различна страна на човека, който снима.

Самото име на изложбата – „Латентни портрети“, също провокира и звучи различно, допълвайки по елегантен начин самите изображения. Енчо Найденов се чувства комфортно в класиката, откъдето идва и понятието „латентен портрет“, използвано основно за черно-бели изображения, проявявани по класическия метод с лента. Той умело го доразвива и смело отскача от него, за да видим тези портрети, заснети с цифров фотоапарат. В продължение на разговора ни той споделя, че латентното изображение е изображение, което се създава в момента на снимането. Идеята е, че то е невидимо и се появява единствено и само след като филмът се процесира, тоест се прояви. Латентно изображение бихме могли да имаме не само в черно-белия негатив, а и в цветния негатив, както и в цветната обратима лента. Същото се отнася и за снимките, когато те се копират по класическия фотографски път. Той не използва предимствата на цифровата технология, защото, както продължи да ми разказва, работи с модела, който снима, прави много различни кадри, като не ги гледа в момента на снимането. Това е част от идеята – да види какво е заснел впоследствие, когато отвори снимките. Това има и още едно преимущество – да се концентрира върху самото снимане, без да си отвлича вниманието с други дейности. Не гледайки предварително резултата, до голяма степен се налага да си представи и да мисли какво точно иска да заснеме. Ако се комбинира снимането на портрет в цифровата технология и идеята за скритото изображение, не може да се попадне в този популярен стил на работа, който много млади фотографи днес използват. Те буквално разглеждат изображението след всеки заснет кадър. Тази система на работа не е неправилна, но според Енчо Найденов води до загуба на връзката между фотограф и модел. От друга страна, провокира модела да загуби емоционалното състояние, в което е бил, тъй като емоцията по принцип има спадове и върхове, тя се движи, не е постоянна и идеята на фотографа е да улови тази непрестанна промяна. Той предпочита да снима, без да прекъсва процеса, за да може да улови трансформацията и да избере точния кадър, който отговаря на неговата представа за модела.

Очевидно професионалните занимания с музика и по-конкретно опитите му в джаза оставят своето отражение в произведенията му. Класическото черно-бяло звучене на кадъра е по-обрано като емоция. Много често усещането е по-минорно. Енчо Найденов сподели и други детайли от процеса на снимане на моделите. Той намира, че голяма част от тях излъчват увереност и дистанцираност. По този начин се създава усещането, че те са там, в кадъра, но са далеч от теб и изглеждат недостижими. Ако се търси такава емоция, то черно-бялата фотография допринася за пресъздаването ѝ. От друга страна, черно-бялото решение е по-минималистично и по-графично. Това означава, че ако има видима геометрия, било то на позата, на дрехите, на тялото, на фона или комбинация коса-обект-фон, и те са по-графични, тогава на този кадър би му отивало повече да е черно-бял, за да не може цветът да разсейва. Ако го премахнем от един кадър и се концентрираме върху това, което виждаме, означава, че по-добрият вариант е да няма цвят. От друга страна, цветът е чудесно изразно средство, увеличаващо многократно палитрата, с която може да работи фотографът, защото той умее да бъде минималист и график, включително и в цвят.

Умелото преплитане на класически прийоми с модерни тенденции създава неповторимото усещане. Всеки портрет има свое различно излъчване, разкрито много целенасочено от автора. Преминавайки край поредния портрет, Енчо Найденов ми разказва, че каквото и да прави човек в наши дни, неминуемо се сблъсква с влиянието на съвременните тенденции. Въпросът е кои от тях би било добре да се използват и кои не. Той се стреми в повечето от фотографиите си и особено в проекта „Латентни портрети“ светлината да изглежда колкото се може по-естествена – един източник, както е в природата – било то прозорец, било то слънчева светлина, ясно изразени сенки. Харесва кадрите му да имат обем. От тази гледна точка светлината е по-скоро класическа и напомняща на по-стари портрети в изобразителното изкуство. Когато избира модел, се стреми да е по-естествен. Не харесва голяма промяна в даден модел, тъй като обикновено преобразяването е временно и когато то е направено според нашите съвременни разбирания за красота, след пет или десет години тези портрети биха изглеждали ретро и дори демоде. Кадрите, в които светлината е близка до естествената, са с минимална обработка и стилизиране. Така те стават по-дълговечни и остават актуални дълго време.

Естествената поза, красотата в движенията и неподправеното чисто излъчване в портретите е логичният завършек на целия процес, тръгнал от класиката и стигнал до тази импровизация, която Енчо Найденов толкова елегантно и завладяващо ни представя.