Да изчистим праха от мечтите
България участва за десети път в близо 130-годишната история на Венецианското биенале. В Спацио Рава Михаил Михайлов представя проекта „Ето къде си“ с куратор Ирина Баткова
След апокалиптичното послание „Да живееш в интересни времена“ на Ралф Ругоф, куратор на предишното биенале във Венеция през 2019 г., след което последваха няколко катастрофи едновременно, три години по-късно това най-важно в света художествено събитие се завърна отново. Темата този път е много по-мека и залага повече на красотата – „Млякото на мечтите“, или още както го наричат някои – мляко от мечти. Това е оптимистична изложба, която празнува изкуството и способността му да създава алтернативи и нови условия на съществуване. Тя сякаш кара зрителя да отмести погледа си от настоящата ситуация към пространствата на въображението.
В близо 130-годишната история на Венецианското биенале това е едва десетото участие на България. Докато националното ни присъствие на олимпийските игри никога не се поставя под въпрос. Всъщност биеналето във Венеция често е определяно като олимпийски игри в света на изкуството.
На тазгодишното 59-о издание участват над 250 артисти в различни изложби и над 80 държави, представящи свои павилиони. Разбира се, сред водещите акценти беше войната в Украйна. За участието си, което до последно е било под въпрос, украинският артист от Харков Павел Маков и кураторите тръгват с автомобил и след дълги часове изморителен път доставят във Венеция творбата „Фонтани на изтощението“. Руският павилион остана заключен под строга охрана. И това не бе случайно – дни след официалния отказ от участие на артистите Александра Сухарева и Кирил Савченков и на куратора Раймундас Малашаускас изтече информация за неудобно близки връзки на участниците с кръга на Путин. Жените зад компанията Smart Art, сключила договор за десетгодишното представяне на Русия във Венеция, са дъщери на приближени до властта. Бащата на комисаря на павилиона Анастасия Карнеева е бивш генерал от ФСБ (КГБ) и собственик на компания за изтребители, а бащата на Екатерина Винокурова е самият министър на външните работи на Русия Сергей Лавров.
За втори пореден път българското участие на форума е излъчено с конкурс, организиран от Министерството на културата. И ето къде сме – отново във Венеция, където не можеш да си вземеш такси, но пък можеш лесно се изгубиш из множеството малки улици и гондоли. А ако искаш да се движиш по „големия булевард“ Канал Гранде, ще трябва да се качиш на водния автобус. Българският павилион се намира на канала, откъдето получава голяма видимост. Чудесната локация на Спацио Рава веднага се набива на очи, а надписът на входа There you are (Ето къде си) ти дава да разбереш, че си на правилното място. Тук сме и тръгваме по следите, оставени ни от артиста Михаил Михайлов, представящ България на тазгодишното биенале, и кураторката Ирина Баткова. Следи от фин прах като фокус в работата на художника, носещ спомени и събрал под мебелите в ателието му цялото време на света, или поне това на артиста и неговия микрокосмос.
Тук е важно да уточним кой е Михаил Михайлов. Той е в началото на 40-те си години, роден е във Велико Търново, понастоящем живее в Париж. След като завършва живопис в родния си град, заминава зад граница, където разбира, че платната не са му достатъчни, и започва да експериментира с градски намеси и пърформанси. Биографията му е дълга и включва над 100 участия и проекти, както и 14 самостоятелни изложби в различни градове по света. В началото работи с артистичната група Gelitin във Виена, а през 2007 г. участва в лятната академия „Ситуация и спектакъл“ в известния Център на Паул Клее в Берн. През 2018 г. печели наградата Drawing Now в Париж, през 2017 г. Австрийската държавна стипендия за визуално изкуство, а две години преди това и Австрийската награда за графика. Звучи солидно и това бе една от причините за международния интерес към павилиона. На самото откриване имаше толкова много хора, че скромната ни по размери уютна локация, разполагаща с няколко малки зали и един двор, едва успя да събере всички желаещи да я посетят. Това отбеляза и вицепрезидентът Илияна Йотова, дошла специално да открие събитието.
В павилиона се влиза през малка врата под тунела, а самото пространство се състои от две по-малки и едно основно помещение с изход към двора, уютно прикрит в гъстата растителност от погледите на пътуващите по вода. В изложбата няма платна, както и стандартно окачени картини. Вместо това художникът ползва различни постаменти, извадени от музея като предмети, целящи да придадат определена стойност на други обекти и да ги провъзгласят за изкуство. Малко след входа ни посрещат абсурдни хибридни обекти от постаменти с четки, части от прахосмукачки, дръжки на метли и други почистващи уреди – метафори на безкрайното човешко усилие да заличава прашните следи от собственото си съществуване. В ослепителната белота е нужно да се видят всички детайли, защото тук, където сме, всеки обект има значение.
В следващата и основна зала, все така ослепително бяла, постаментите приемат формата на платна, но вместо да са разположени по стените, те се събират в пъзел на пода, покрити са с безброй ръчно нарисувани от художника прашинки. Михаил рисува педантично и почти маниакално праха от своето ателие, носещ спомени за преживявания, пътешествия, динамика или спокойствие, детайл от врата или ръждиви части, стрък трева или друго, което кара артиста да се запита това ли са важните неща. Той наблюдава малките детайли, нещата, които на пръв поглед нямат стойност и значение, не могат да се видят, но могат да се усетят. Вдъхновен от идеята за праха и неговата ефимерност, както и за способността му да носи памет, Михаил рисува натрупващите се в ателието му частици, петна, мухъл. Както сам казва, все неща, които предпочитаме да не виждаме и да скрием. Той решава да съхрани малките частици от паметта върху бялата повърхност. В първия момент зрителят не разбира какво гледа, защото работата е толкова фина. Отпадъчният материал, нарисуван с виртуозност и превърнат в произведение на изкуството, и сюрреалистичните пиедестали за почистване метафорично изграждат постоянното, самотно търсене на смисъл в разказа на всекидневния живот. На посетителите се дават и специални бели наколенки, изработени за случая от артиста, които помагат да се снишим и да разгледаме отблизо малките прахови частици, оставени от всекидневното ни съществуване.
За взаимодействието с архитектурата отвъд приетите стандарти най-ясно говори инсталацията, свързваща основното пространство с градината. Тя представлява текстилна трапецовидна бяла фуния, която огъва визуалното пространство от големия прозорец в малък процеп с главата на артиста в двора – тялото като продължение на експозицията. По този начин Михаил превръща себе си в изкуство, а дали пространството, в което влиза, не е продължение на тялото му? Когато дизайнът и архитектурата взаимодействат с автора, стават ли в този момент част от него, стават ли част от всеки, който влезе в процепа? Според артиста това е камера обскура на вътрешното Аз, сетивна изолация в място, където времето е спряло. Чрез него творецът става част от собственото си творение – подобно на Алефа на Борхес – точката в пространството, в която са събрани всички други точки.
Освен сюрреалистичните бели постаменти с четки на входа и изравнения с пода низ от картини с нарисуван прах, под стъпалото преди изхода ще открием и едно малко видео, в което авторът се върти усилено в кръг, сякаш придържа с гърба си повърхността. Едно безспирно движение, препращащо към цялата безсмислена енергия, която пилеем в търсенето на смисъл.
„Ето къде си“ е поетична метафора за вглеждането в себе си, самоусъвършенстването и връзката на човека със заобикалящата го среда. Следвайки геометрията на помещенията, Михаил обръща представата ни за изложбено пространство, придавайки му нов смисъл и различни гледни точки в една безметежна и безвременна реалност, също толкова бяла и ефирна като нашите мечти. Да изтупаме праха, да се вгледаме в себе си и да се върнем обратно към мечтите си, в един по-добър и взаимосвързан свят.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук