Култура / Брой 6 (2989), Юни 2022

„Завоевателят, пише военният теоретик Карл фон Клаузевиц, винаги е любител на мира. Той би искал да направи влизането си в нашата държава без съпротива; за да предотвратим това, трябва да изберем да се борим.“ Престъплението на агресията е, че принуждава мъжете и жените да направят този избор. Те, разбира се, могат да изберат да не се бият, както направи Чехословакия през 1938 г., когато, предадена от своите съюзници, бе оставена да се изправи сама срещу нацистка Германия. Но повечето хора вярват, че правилният избор е да защитиш страната си.

Владимир Путин очевидно е вярвал, че украинците ще изберат да не се борят срещу руската инвазия — защото според него жителите ѝ са в действителност руснаци или защото Украйна е управлявана от нацисти и нейните граждани ще приветстват освобождението. Ако някое от тези твърдения бе вярно, бихме могли да не наречем руската война агресия. Но украинците доказаха фалша им. Те доказаха стойността на украинската държавност и реалността на украинската демокрация, тъй като се борят и умират, за да защитят и двете.

Нахлуването на Русия в Украйна е незаконно според международното право и е несправедливо според всяка версия на теорията за справедливата война. Решението за започване на война и последващото водене на войната винаги са били обект на морална преценка. В Европа теорията за справедливата война датира от Средновековието. Най-пълно тя е разработена от католическите богослови, но се появява и в еврейски, и в мюсюлмански версии. (Има и индуистки, будистки и конфуциански версии.) И също толкова дълго „реалистите“ отричаха смислеността и ефикасността на всички подобни преценки. Реализмът е основната алтернатива както на международното право, така и на теорията за справедливата война.

Воденето на войната от руската армия явно нарушава Женевските конвенции и тя не отговаря на изискването за справедлива война, тоест сраженията да се водят по начини, избягващи или минимизиращи цивилните жертви. Украинците избраха да се бият, но руснаците са тези, които излагат на риск цивилните. Те добавиха към престъплението агресия престъплението на тоталната война в една от най-старите и смъртоносните ѝ форми: обсадата. Обсадата на град, както руската армия действа в Мариупол, е битка, която пряко ангажира и застрашава цивилното население. Идеята е да се обсади градът, да се спрат доставките, да се забрани на цивилните да напуснат, след което да се изчака, докато гладуващите мъже и жени принудят войниците си да се предадат.

Това невинаги работи и руснаците би трябвало да го знаят. Ленинград издържа обсада от германските войски от 1941 г. до 1943 г. и никога не се предаде, въпреки че един милион от гражданите загинаха от глад и болести. В Нюрнберг през 1945 г. фелдмаршал Вилхелм фон Лееб, командир на обсадата, е съден за това, че е заповядал на войниците си да стрелят по цивилни, бягащи от града. Той бе признат за невинен; обсадната война не беше регулирана от международното право и забраната на граждански бягства беше „обичайна“ практика.

Теоретиците на справедливата война твърдят нещо различно. Средновековният еврейски философ Маймонид заявява, че „когато се обсади град с цел превземане, той не бива да бъде обграждан от четирите страни, а само от три, за да се даде възможност за бягство на онези, които биха избягали, за да спасят живота си“. Това може да звучи като безнадеждно наивна позиция — как можеш да обсадиш град от три страни? Правилото на Маймонид сякаш изцяло изключва обсадите.

То всъщност намалява изгледите за превземането на даден град. И това е решаващ момент във всички правила, целящи да защитят цивилните от опустошенията на войната. Умишленото убийство на цивилни може да е начин за победа, но армиите, които се сражават справедливо, трябва да търсят други начини (а и други начини има). Оставането извън града, както правят руснаците, и безразборно използване на артилерия и въздушни удари срещу намиращите се вътре цивилни – всичко това е стратегия, значително намаляваща рисковете за войниците на бойното поле, която може да доведе с течение на времето до победа без сериозен ущърб за нашествениците. Независимо от всичко това е военно престъпление. Други страни, включително нашата, може да са извършвали подобни престъпления, но съществуването на нередности другаде никога не е оправдание за грешки тук и сега.

В исторически план външнополитическите „реалисти“ са се подигравали с този аргумент. Колко армии, питат те, са рискували военния успех или собствения си живот, за да намалят рисковете, с които трябва да живеят цивилните? Характерна черта на реализма е отказът да се обвиняват войниците, които правят всичко, което могат, включително за сметка на други хора, в името на собственото си оцеляване или за победата на армията си. Съвременните реалисти рядко отиват толкова далеч. Почти всички в САЩ и Европа, наблюдаващи инвазията в Украйна, не изпитват затруднения да осъдят варварството на руската война.

Аргументът на реалистите в наши дни приема друга форма, свързана със самата война, а не с воденето на войната. Реалистите твърдят, че разбират решението на Путин да нахлуе в Украйна, дори и да съжаляват за неговата цена. Великите сили имат право на сфера на влияние извън своите граници, твърдят те, а разширяването на НАТО на изток сякаш лиши Русия от нейната естествена сфера. От тази гледна точка идеята, че малките държави в близост до големи и мощни държави имат право на пълна независимост и суверенитет, е наивна.

Тази идея, която е дълбоката основа на моралната критика срещу агресията, има своеобразно историческо потвърждение. Уреждането на отношенията след Втората световна война, замислено на конференцията в Ялта, даде на Русия сфера на влияние в цяла Източна Европа. Съветският съюз беше признат за велика сила и започна да създава сателитни държави и идеологически симпатизиращи правителства в цялата своя сфера. Реализмът мина в пробен режим.

Но отказът да се позволи нещо като местно самоопределение – и създаването на брутални, авторитарни, подчинени режими – се оказа пагубно за хората от сателитните държави и в крайна сметка за самата Русия. Неуспешните въстания в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г. показаха необходимостта от независима държава – държава в ръцете на собствения си народ, а разпадането на съветския блок десетилетия по-късно потвърди тази идея, както би трябвало да признаят истинските реалисти.

Подобна история – не същата, но не и съвсем различна – би могла да се разкаже и за американската сфера на влияние. Бежанците, борещи се да пресекат южната ни граница, бягат от корумпирани и авторитарни държави, в чието създаване често сме вземали участие, държави, които никога не са били в ръцете на собствения си народ. Техните бягства са още едно свидетелство за важността на независимостта и самоуправлението. Украинското утвърждаване на държавност и суверенитет идва във време, когато студентите по международна политика пишат за края на Вестфалската система и за необходимото трансцендиране на националната държава. Истината е, че имаме нужда от трансгранично сътрудничество, но също така се нуждаем и от граници като тези, които украинските бойци сега се борят да възстановят.

Един ден опустошените градове на Украйна ще бъдат възстановени, което ще изисква помощ отвън. Това ще бъде международен, но не и космополитен проект; не гражданите на света, а гражданите на много държави ще притискат правителствата си, за да осигурят те необходимите средства. Държавата си остава критично необходимият деятел за благосъстоянието на човечеството. Но тя твърде често е и деятел, извършващ преследване и война. Ето защо все още се нуждаем от теории на справедливостта, занимаващи се с реално съществуващата държавна система, които да предупреждават за нейните опасности и да обясняват нейната стойност.

Превод от английски Стилиян Йотов