Историята и нейните повторения
„В първия кръг“, Александър Солженицин, Фондация „Комунитас“, 2021 г.
„Много ми е лесно да пиша за това, което съм преживял, но да съчинявам не мога...“, признава Солженицин пред К. Чуковски през 1969 г., завършвайки автобиографичния си роман „В първия кръг“. Когато сам е видял и преживял всичко, задачата е ясна – да отстрани излишното. В паметта му непрестанно прииждат факти и лица, случки и реплики, спомени за мъжете, с които е лежал в затвора, за разговорите помежду им. От това изобилие писателят трябва да отхвърли ненужното и маловажното, за да открои същественото и единственото, онова, което има художествена стойност. Заради тази му преданост към истината, очистена от всякакви лъжи и пристрастия, го определят като екзорсист на руското съзнание. Поне такъв е Солженицин в книгата, описваща живота в Марфинската шарашка и назована първоначално „В първия кръг на ада“. На жаргона на лагерниците шарашка наричали конструкторските бюра, в които работели висококвалифицирани затворници. Деян Кюранов, преводач на книгата, уточнява, че шараш е събирателна дума за измамници и престъпни типове. В романната шарашка обаче истинският престъпник е тоталитарната държава, организатор на систематичния терор.
Сложна е съдбата на този роман, сглобяван и разглобяван няколко пъти, той споделя участта на не една книга от онова време, която или не изплува, или „изплува проскубана“. Първият му вариант Солженицин започва да пише през 1955 г. без никаква надежда да го публикува. Десет години по-късно го „осакатява“, за да го покаже все пак на бял свят и да му даде „макар и слаб животец“. Разбира се, и това не сработва, новата редакция на книгата е също така неприемлива за цензурата, но поне се разпространява чрез самиздат, а през 1968 г. е публикувана и на Запад. „Не ми харесва начинът, по който написах романа“, споделя Солженицин след неговото излизане, разстроен, че творбата му ще обиколи света в този „юношески“ и изопачен вид. Но първите ѝ читатели я прочитат и обикват такава, каквато е. Сред тях са Хайнрих Бьол, Франсоа Мориак, Греъм Грийн... В една от беседите си по радио „Свобода“ протойерей Александър Шмеман разказва накратко нейната завръзка: „В романа на Солженицин Инокентий Володин – млад преуспяващ дипломат – почти в навечерието на нова и интересна командировка в Париж извършва много странна постъпка. Движен от някаква неразбираема и за самия него сила, звъни по телефона на почти непознат стар доктор, предупреждавайки го за готвена срещу него провокация. Някой прекъсва телефонния разговор и два дена до ареста Володин прекарва в мъчителен страх и размишления за това какво го е довело до тази стъпка, която ще прекрати не само щастливата му кариера, но – възможно е – и неговия живот“. Истинският роман, завършен много преди това, е дотам взривоопасен, че не може да бъде пуснат дори в самиздат. В него писателят разказва друга, „атомна“ история, почиваща на истинско историческо събитие: служителят от Външно министерство Володин звъни в посолството на САЩ, за да съобщи, че до дни съветският агент Ковал ще се сдобие в Ню Йорк с плановете за американската атомна бомба… По същото време, заровил буза във възглавницата и унасящ се в сладка дрямка, романният Сталин бленува да спечели следващата световна война и да изтреби като мишки западните социалдемократи: „Без светкавична война няма да мине. Трябва да я почнем, като понаправим атомни бомби и хуубавко прочистим тила... Най-прекият път към световния комунизъм е през трета световна война: първо обединяваш целия свят, а там вече учредяваш и комунизма“.
Володин се опитва да предотврати опасността атомната бомба да стигне до Сталин, защото „тогава никога няма да видим свободата“. На учените, работещи в шарашката, е наредено да идентифицират човека, позвънил в американското посолство. Опитвайки се да съхрани душата си, Глеб Нержин, един от главните герои на романа, чийто прототип е самият Солженицин, напуска „уютната“ шарашка, за да бъде запратен към следващите, много по-ужасни кръгове на преизподнята. Трите сюжетни линии обединяват множество истории, преплитайки съдбите на десетки персонажи. Черното време на сталинизма оживява пред очите ни далеч по-правдиво, отколкото в учебниците по история. Книгата е потресаващо актуална и днес, макар тоталитарната държава да е паднала отдавна. В това е нейното величие. И в тъжните ѝ прозрения за Русия и вечното ѝ бягство от свободата, за нейните неограничени и невъзпирани от закона управници, за несекващия ѝ стремеж към военна мощ и световно господство.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук