Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Интервю на Андрей Архангелски, Радио „Свобода“

През последните години Владимир Сорокин живее на две места – в Русия и в Германия. Писателската оптика има нужда от смяна на оптиката. Но заминаването на писателя през февруари 2020 г. не бе предизвикано само по творчески причини.

В текстовете и интервютата си пред немски медии Сорокин твърди, че природата на политическия режим в Русия не се е сменяла от времето на Иван Грозни. „Червената пирамида“, както той я нарича, продължава да излъчва и да утвърждава насилието като норма; сега тя се опитва да пречупи непокорната Украйна.

Трупът на съветското не бе погребан през 90-те, казва Сорокин, и оттогава той продължава да гние в ъгъла; а сега се превърна в зомби, заплашвайки да унищожи целия свят. Какво може да направи словото в борбата с нечовешкото? Могат ли романи да спрат войната? Виновна ли е руската литература в разпалената от Путиновия режим война и каква е отговорността на всеки от нас?

В МХТ „Чехов“ от програмата на спектакъла „Майстора и Маргарита“ за 29 януари е изчезнал персонажът, наречен Воланд. Всички останали са на местата си, а Воланд го няма. Как ще коментирате това, Владимир Георгиевич?

(Смее се.) Гениално! Русия, естествено, е страна на символите и литературните герои, нали? Това може да се разбира така: у нас има толкова много корумпирани бесове, че романтикът Воланд вече няма какво да прави тук. Той въздаваше справедливост, а нашите бесове мислят само за себе си. Путин очевидно не е Воланд. Справедливостта не е негов принцип. След всичко случващо се той няма как да бъде възприеман по друг начин, освен като велик разрушител, гробар на всичко: до което се докосна по време на управлението си, го разруши и закопа. Погребан е здравият разум. Днес вече е заровена и последната златна жилка на Русия – износът на въглеводороди. Загробва се армията. Реално и символично. И най-сетне се загробва младото мъжко население на Русия. Някъде в интернет срещнах оригинален термин – „обезмозъчаване“. Наел се е с напълно инфернална задача. Всичко това е закучил се сеанс за саморазобличаване на черната магия, както пише Булгаков.

От началото на войната често се изказвате в немския печат; в текстовете и интервютата си разглеждате режима на Путин през категориите на архаиката (и извеждате тази традиция от времето на Иван Грозни). Но той не е ли всъщност неочакван, чудовищен извратеняк на постмодерна?

Мисля, че все пак е архаика. Тя е по-жестока от постмодерна, тъй като държавната машина е по модел, конструиран още през ХVІ в., а днешната властова йерархия не се отличава с нищо радикално от властовата пирамида на Иван Грозни. Да, тя не е тухлен гредоред, а пластико-стъкло-бетонна и опричниците са яхнали не врани коне, а мерцедеси „Мерин“, немско производство. Макар че „мерин“ на руски е кастриран кон, скопец. В това също има нещо символично.

Казват, че скоро за „мерините“ няма да има резервни части.

В такъв случай всички ще се ориентират към врани коне.

Още веднъж ще се позова на ваш цитат. Казахте, че трупът на съветското не е бил погребан през 90-те и през всичките тези години продължава да гние в ъгъла. Но сега трупът се съживи и тръгна да убива. Как е възможно това? И що за същество е той?

Зомби. Както му е отредено, той оживя, но човек не стана. По времето на Елцин го навряха в ъгъла, затрупаха го с отпадъци. Надявайки се, че той ще си изгние там. Не. Той се оказа жив – в инфернален, отвъден смисъл – и го съживиха поборниците за имперския ресентимент по телевизора и извън него; включиха го на електроди и както се казва, трупът се изправи на крака. И сега разрушава чужди градове, заплашва света с ядрена бухалка. Неслучайно главният знак на тази безумна война е буквата Z – зомби.

Според нормите на руския език казваме „той“, имам предвид трупа. Но е интересно това той ли е, или е тя, да речем? Или може би е то?

Мисля, че като образ все пак е тя, държавата. Тоест не успяхме да погребем пирамидата на Иван Грозни през 90-те – само обновихме фасадата ѝ. И тя остана да стърчи. И на върха, както през ХVІ в., има един властник, пълен вседържец; долу са неговите опричници и многобройните верноподани крепостни селяни.

Украйна себеотрицателно се съпротивява на агресията, което едва ли някой в Русия е очаквал. Но войната убива и в друг, символичен смисъл. Тя занули цивилизованите усилия на милиони наши сънародници, които искаха да живеем различно. Всичките ни 30-годишни усилия – от перестройката – отидоха на вятъра. Усещането ми е, че целият ни съзнателен живот е протекъл напразно. Вие нямате ли същото усещане?

Въпросът, разбира се, е от онтологично естество. Не всичко бе напразно. Все пак. Дори заради това, че с вас сме живи и можем да си говорим за тези неща. И има достатъчно здравомислещи руснаци, които разбират, че петвековната инерция се оказа доста мощна. Да се помести тази машина не бе по силите на групата демократи през 90-те години. Дори и защото всички те имаха същите партийни билети. Не беше както в Германия в края на 40-те или в Чехия през 90-те например. Ние не намерихме свой Вацлав Хавел, уви. Германия претърпя военно поражение и всичко се решаваше от победителите. Те изкопаха ямата на този труп на нацизма. А немците антифашисти го бутнаха в нея.

През 90-те повечето страни от бившия соцлагер също успяха да закопаят трупа на тоталитаризма. СССР се разпадна не в резултат на военно поражение, а заради собствената си нежизнеспособност. Това се отнася дори не толкова за икономиката или политиката, а за елементарни битови неща. Помня, през 1979 г. работех като художествен редактор в сп. „Смена“. На тази длъжност бяхме двама. Моят колега живееше в Сергиев Посад, идваше на работа с електричка. Той разказваше как се събудил една събота, а неговият малък син му казал: „Тате, искам пушен салам“. Какво да прави – качва се на електричката и отива в Москва за пушен салам.

Годината е 1979, Подмосковието. Не 1949, забележете, не и 1929. А хората продължаваха да пътуват до Москва от провинцията за дамски ботуши и за пушен салам. Държава, която изстрелва космически кораби, но не може да осигури елементарни неща на гражданите си, е нежизнеспособна. Та тя затова се срина, не заради козните на ЦРУ. В резултат от краха на ленинско-сталинския проект, а не в резултат от война. Затова последва и реванш. У нас никой не изкопа гроб за Совката (жаргон за съветски човек, б.пр.).

Тази мисъл минава на всеки, запознат с Аза в психоанализата. Дали пък в тази абсурдна война няма несъзнателно фройдистко „влечение към смъртта“ на целия режим? Путиновият режим 22 години съществува съвсем нормално и хората живееха по-добре, отколкото при съветската власт. Но не: трябва да се унищожи всичко, в това число и самите себе си.

Тая мисъл лежи на повърхността и много хора вече писаха и говориха за това. „Те ще умрат, а ние ще отидем в рая.“ Излиза, че тази Путинова фраза е държавна политика днес. Но преди това режимът погреба на първо място здравия разум. Онова, което днес ни сервират от екрана държавните чиновници – да не говорим за пропагандаторите – е на предела на здравия разум. Включително и параноидна шизофрения. Мисля, че психиатрите и социоантрополозите години наред ще анализират това.

По-рано, за да извършиш например някаква елементарна финансова операция, бяха достатъчни два клика в интернет. Сега на много руснаци им се налага да правят херкулесови подвизи, за да изпратят или да получат пари. Сякаш всички бурмички на света са хванали ръжда.

Всичко се разпада, магазините пустеят. Вие знаете, разбира се, че стотици компании прекратиха бизнеса си в Русия. И това ще продължава. И количеството на онези, които правят тези парични преводи, ще намалява. Москва, естествено, е държава в държавата; и тази тлъста мръвка на властта до последно ще създава впечатление, че нищо не се случва. Но и московчани вече се оплакват, че всичко е поскъпнало: напитките, храната, дрехите. А какво се случва в провинцията... Ако хората наистина разчитат на пари за кръвнина – за загиналия близък на фронта, това говори дори не толкова за морална деградация, а за обикновена мизерия.

Путин пречупи и руския свят, който с толкова усилия се опита да конструира. Защо хората са съгласни с това масово самоубийство, откъде е тази колективна загуба на елементарни инстинкти, включително и чувството за самосъхранение?

Знаете ли, през 60-те аз бях малък, а външно погледнато, това бяха доста благополучни години: масови репресии нямаше, нямаше го тоталния страх, че ще дойдат през нощта и ще те откарат. Но вътре в самите хора, във всеки бе останала частица от този страх – и от насилието. Тя се проявяваше в някакви дреболии на битово равнище, в електричките, в магазините. Та що е то съветски проект? Това е престъпление дори не против човечността, а против човека като вид, хомо сапиенс. Удар по човека. Опитваха се насилствено да лишат съветския човек от какъвто и да било избор.

А вътрешната свобода на практика е свободата на избора – основното, което отличава хомо сапиенс. Човекът може да избере между самоубийството и живота, докато животното не може. А съветският човек не можеше да избира дори какви цигари да пуши. Тъпа, немотивирана злоба на мартин-алексеевичи (безименният герой от една от новелите в „Норма“ на Владимир Сорокин) – това всъщност е реакцията на хората на липсата на избор. И аз в детството и младостта си наблюдавах подобни безобразни сцени в бита, в семействата, на улицата – то струеше от всички. Държавата потискаше човека, а той се зъбеше на роднините и съседите. Както ми казваха читателите през 90-те: „Володя, у нас почти всички са твоите мартиновци-алексеевичи“. Нашето общество е дълбоко травмирано. И сега тази травма прие формата на война.

По време на ваше участие в един американски университет някакъв слушател забеляза: имам чувството, че постсъветските читатели през 2022 г. доброволно се потопиха във вашите книги „Денят на опричника“ и „Захарният Кремъл“. По този начин литературата победи живота.

Както писа Мамлеев: кое е по-силно – водката или животът? Какво е по-силно – литературата или животът? Когато ме питат откъде се взе всичко това – а „Денят на опричника“ бе написан още през 2006 г. – аз отговарям: за да прокараш линия, са необходими само две точки. Достатъчно беше да видиш кортежа на Путин от Внуково по Ленинския проспект – със свистене и едва ли не викане по разчистеното празно шосе – за да усетиш този дух на опричнината, на Средновековието. Тоест според мен и тогава всичко беше ясно. А сега още повече: ако стилно облеченият актьор Охлобистин по време на театрализиран спектакъл крещи на Червения площад „Гойда!“ (нещо като „На нож!“, б.пр.) – това звучи като пряк цитат от „Опричника“. И на автора му остава, както се казва, само да вдигне ръце. Молят ме най-накрая да напиша нещо положително, но такова не ми се пише. По време на войни се пише трудно, тъй като войната е по-силна от литературата. Защото тя поглъща живота.

Войната ни кара да преосмислим и цялата руска култура; днес много се пише за вината на руската литература, защото тя е войнолюбива, имперска по своята природа. Споменават и Пушкин с неговото „На клеветниците на Русия“, и Лермонтов, че и Толстой – първия пацифист, но и той, така да се каже, излязъл от войната. Нашата литература е израснала не само от шинела на Гогол, но и от войнишкия ботуш.

И шинелът е чиновнически, и ботушът може да бъде чиновнически... Не съм съгласен, че по своята природа руската литература е войнолюбива. Да кажем, Пушкин и Лермонтов – това е първата половина на ХІХ в.; имперската войнственост тогава е норма за всички народи. В какво, интересно, е войнолюбството на Толстой? Толстой мрази войната, нарича я безумие и нещо противно на човешката природа. През ХІХ в. всички държави са империи, имперският дух пронизва всяка поезия – да си спомним Байрон или немските романтици. Затова бих зачеркнал нашите трима брадати (Толстой, Достоевски, Чехов) от този списък. Също и Тургенев. Те не са милитаристи. Но аз видях кадри от Крим след началото на войната: боклук и там изхвърлен портретът на Пушкин. Нормално. И украинците напълно имат това право. Пушкин е образът именно на николаевската империя. Но все пак не Толстой и не Тургенев.

Един украински интелектуалец, израсъл, както ми призна, с руски книги, на 24 февруари също изхвърли на боклука Окуджава и Бродски. Това бе жест: по този начин той символично искаше да разкъса последната връзка с руския свят. И най-жалкото е, че ние разбираме жеста на този човек, няма какво да му възразим.

И не трябва. Защото той е прав. Французите и холандците са били прави, когато през 40-те години са изхвърляли немските книги на боклука и са казвали: „Нашите деца никога няма да учат езика на Хитлер“. Но войните приключват и Гьоте или Томас Ман днес ги четат и във Франция, и в Холандия, изучават ги и в университетите. Но винаги се получава така, че литературата е първата, която носи отговорност за войната, макар тя да не убива никого. Подобна реакция е напълно предсказуема за военно време: книгите, любими преди, сега са езикът на врага.

Войната изврати много думи, обезцени ги, обърна ги с краката нагоре. В руския бит има израз „рòден“, „родни“ – като фамилиарно обръщение един към друг. На практика това е скрито насилие, прикривано чрез умилителна форма. И подобно символично насилие буквално се е врязало в руската разговорна реч. После ще ни се наложи да се откажем от много думи и изрази, на пръв поглед безобидни, които днес са омърсени с кръв, както го направиха немците след войната.

Съвременният руски разговорен език предизвиква тежки чувства у мен. За последните 30 години той системно, речниково обедня, напълни се с междуметия, псувни и наказателна лексика. Властта заговори почти на жаргон. Народът – още повече. В интернет слушах записи на разговори на мобилизирани с роднините им; толкова битови псувни в семействата нямаше нито през 70-те, нито през 80-те. Деградацията протича на ментално равнище. Така че това също е закономерен процес: ако деградира властта, народът е длъжен да деградира.

Принуден съм да ви задам неприятен въпрос: колективна или индивидуална отговорност носят руснаците, всички ние за война ли сме?

Мисля, че и едното, и другото. Несъмнено аз като руснак разделям общата колективна отговорност за избухналата война. Но аз съм длъжен да питам лично и самия себе си: какво конкретно не направих, за да не допусна войната? И така е с всеки здравомислещ човек, струва ми се. Тази война ще се разразява, всъщност и след края ѝ ще я носим в себе си. Ние, руснаците, заедно ще изпием горчивата чаша. Ще си понесем камъка на гърба. Колко тежък и голям – това всеки сам ще определи. Но всички сме виновни, разбира се. Не само Путин и неговият отбор. Проблемът е, че както и в сталинските години, режимът се държи на това, че такива като Сталин и Путин са милиони. С такова съзнание и с такава етика и лексика.

Руската постсъветска литература трябваше да действа като колективен психолог, да чисти тоталитарната травма. Вместо това, с редки изключения, тя се зае със самолюбуване. За разлика от Украйна, където освобождението, справянето със съветската травма бе главната, важната тема в литературата. Сергий Жадан, Оксана Забужко, Юрий Андрухович и много други. Затова в крайна сметка тя успя да стане свободна – това, което ние не успяхме.

Да, защото Украйна е Европа. Когато съм ходил там, винаги съм го усещал. У украинците индивидуалното начало е развито много по-силно, отколкото у руснаците. Те са по-здрави. Ние живеем с фантазии, в онейроид. Руснакът сякаш е разпънат между спомените и надеждата. Той не живее в настоящето, не го чувства. При украинците това е в пъти по-малко, затова те имаха и Майдан, и отхвърлиха властта на совките. Заживяха истински живот. Извоюваха си правото на избор. Поради което и сега воюват с въстаналите zомби от миналото. Но що се отнася до литературата, на мен ми се струва, че все пак никога и никъде романите не са спирали войни. Ясно е, че на литературата не ѝ е по силите да направи това. Съвсем друго е, вие казахте „преодоляване на травмата“ – да, при украинците то бе по-осъзнато, отколкото у нас. Според мен в крайна сметка и в Беларус ще стане като в Украйна. Когато бях в Минск, също усетих, че на чисто екзистенциално равнище се намирам сред европейци. Няма я нито традицията на ордата, нито диктата на колективизма.

Войната същевременно води до притъпяване на чувствата у всеки здравомислещ човек. Струва ми се невъзможно на руски да избереш думи, с които да опишеш ужаса и страха. И на нас, имам чувството, ще ни се наложи да се учим да мълчим. Да свикваме с мълчанието на срама. Пред Украйна. Ще можем ли да намерим думи?

Това е важен въпрос. Мълчането на срама – благодаря, Андрей, за точното определение. Аз мисля, че след краха на режима това колективно мълчание на срама ще застигне всички ни. Но ще се отлее ли някога то в думи, в напечатани думи? Да, мисля. За човек е характерно да изразява всякакви чувства и не само с помощта на плача. Но сега думите се подбират мъчно. Тъкмо затова днес не се пише нищо друго освен публицистика. Но знам, че поезия например се пише добре...

Как си обяснявате това изригване на поезията?

Поезията обикновено се пише по време на война, защото е кратка, импулсивна и емоционална. На нея не ѝ трябва дистанция, както в прозата. Всеки ден се появяват много силни стихове за войната. От различни автори. За неприемането на войната. За антивойната. И това е естествено.

Съветският и постсъветският човек не бе научен да разпознава злото в себе си и да работи с него. В това е една от причините за войната, струва ми се: нас ни учеха, че злото винаги е отвън, а не вътре във всеки от нас. Затова твърде малко са онези, оказали се способни да оценят войната по универсалната скàла „добро – зло“.

Защото всички съветски колективни травми бяха наблъскани в несъзнателното, с тях не работеха. Те гниеха там, отлежаваха. И ето че тази гной изби навън. Нямаше нито колективно освестяване, нито покаяние за престъпленията на болшевизма. Нямаше и колективна самотерапия. Тази травма, както трупът на съветското, я бутнаха встрани и казаха: „Ние сме здрави“. И това ще мине. Но се оказа, че са болни, тежко болни. Злото, което дремеше в хората – точно него с помощта на пропагандата го пуснаха навън и масовото облъчване постигна целта си. Буча например е символичен резултат от същото облъчване. Това е чисто зло, надигнало се от дълбините на колективното несъзнавано. Никой не лекува травмата, както я лекуваха, да кажем, в Германия. Докато я излекуват, им трябваха 20 години. А ние жънем плодовете на неизлекуваната болест. Абсурдна, страшна, безсмислена война.

Президентът Володимир Зеленски, независимо от чувствата, които изпитва, не спира да се обръща към мислещите руснаци, да ги приканва да проявят съвест. Изведнъж той извърши толстоистки обрат, казвайки, че с мълчанието и равнодушието си руснаците са „позволили това да се случи“. Аз наблюдавам въпросното равнодушие дори сред онези, които напуснаха Русия: дори да вземем най-честото днес възклицание – „кога най-сетне този ужас ще свърши“. Войната се признава за зло, но безлично, за което ние сякаш не носим отговорност.

Тази вечна инфантилност, включително на руската интелигенция, не започва отсега. Спомнете си стиха на Окуджава: „Ах, подла война, какво направи ти!...“. Това е някакъв безпомощен старчески вой. Самият Окуджава е воювал, но в дадения случай той изразява общото интелигентско отношение към войната – тя се представя като Смъртта с косата. Всичко е нежелание да се види проблемът, нежелание да се поеме отговорност. Според мен точно затова в Русия нищо не се промени нито през 90-те, нито в началото на ХХІ в. с протестите. Помните ли, че тогава през цялото време говореха: „Само да няма насилие, само да няма кръв“. И в крайна сметка завърши с тотално насилие и с много кръв.

Вашият сборник с кратка проза De feminis е последната ви излязла книга. Тя е писана преди войната, но се появи през юли 2022 г. И войната „изяде“ вниманието към нея. Има ли Сорокин героини като тези на Толстой или на Тургенев?

Моите героини навярно са негероични. Но са непокорни. Марина от „Трийсета любов“. Или Олга от „Сърцата на четиримата“. Но този сборник се получи някак от само себе си... Аз просто си дадох сметка, че не искам да описвам нашите мъже. Защото те днес очевидно не са герои на своето време. Исках да описвам жените. Трябва да кажа, че и през 80-те усещах същото. Виктор Ерофеев има такъв роман – „Руската красавица“, в него се загатва, че мъжете като цяло са „бита кауза“. Както казва Бродски, „наред са нещата, но мъжете са лайна – в тялото ги бива, но са слаби духом. Всичко се изтрива от ясния сокол. Къде зяпат жените?!“[1]. Държавните мъже осраха и държавата, и новия нормален живот. На жените им трябва благополучен, предвидим живот. А мъжете не им го осигуриха.

Именно затова днес ме привличат повече женските образи, отколкото мъжките. Мъжете разочароват – не само в Русия. Безхаберните европейски чиновници, които двайсет години се опитваха „да разберат мистър Путин“, също разочароват. Едва сега пред очите ни започват да се раждат герои. Героят на нашето време е президентът на Украйна Зеленски. В Русия са Навални, Яшин, Кара-Мурза-младши, Юрий Дмитриев. И в Европа започват да се раждат герои едва сега. Но са малко; с две думи, засега мъжките образи се получават.

От сегашната руска емиграция, превърнала се в нов културен феномен, ще излезе ли нещо? Ще стане ли тя по-продуктивна от емиграцията от 1917 г.? Или и този изход ще завърши на гробището Сент Женевиев дьо Боа?

Струва ми се, че ще излезе нещо по-добро. Тук и историята е на наша страна. Съветският проект в началото на ХХ в. е модерна лява идея, както се казва, с голям потенциал и възможности. И маса левичари на Запад са привърженици не на нашите „бивши“, а на него. Режимът на Путин няма нито идеи, нито вдъхновява. Той не е модерен, той е грохнал и мисля, че няма потенциал за развитие. Там всичко завършва с гроб. Затова новата руска емиграция ще има по-оптимистична история. Така ми се струва.

Още във вашата „Виелица“ (2011) повява странен студ на отчуждение, зее човешката самота. „Доктор Гарин“ (2021) е роден от тази повест – и там също има предчувствие за война. Руският интелигент спокойно философства по време на ударите на „стерилната“ атомна бомба като за нещо нормално.

А какво остава? Докторът – ако е доктор – е длъжен все пак да остава здрав, адекватен. За двайсет години Гарин е единственият ми положителен герой. Но това е изключение: на него му помага професията. Доктор, но не и свещеник. Свещениците днес също не будят симпатии.

Да, у вас имаше отшелник – помня прекрасния ви разказ „Лилавите лебеди“.

Отшелникът е антисвещеник. Той обитава пещера, а не лети с бизнес джетове.

Хубаво би било вашето пророчество от „Лебедите“ да се сбъдне – ядрените глави да се превърнат в рафинирана захар. Пак се връщам към De feminis. Превръщането на хората в геометрични фигури: конуси, призми и цилиндри – Кафка, здравей! – е буквална реализация на метафората „да видиш различните страни на човешкото“. Значи ли това, че бъдещото човечество ще се свие неимоверно? Но тази идея може да се осмисли и другояче: че нищо човешко на бъдещите биоконструктори не им е чуждо; геометричните фигури се радват, страдат или се наслаждават по човешки.

Бих казал, че човешкото сега се раздробява. Там, където преди имаше най-обикновена етична адекватност, сега вече е многостенник. Почти една година в Европа се води кървава и безпощадна война. Опитвайки се да намерят оправдание на този ужас, някои европейци повтарят: „Не всичко е толкова еднозначно“. Тези тъкмо разговори също са симптом за раздробяването на етиката. Сега малко или повече, както ми се струва, хората започват да разбират с какво си имат работа. Но етичното разминаване е знак на нашата епоха. Нашата плаваща етика. Ала потреси като войната все пак намаляват хаоса от мнения.

Моя колежка, поетесата Елена Фанайлова, каза за вас: „Той чува подземните води“. Как се настройвате, за да чуете бълбукането на бъдещето? Какви техники използвате?

Спомних си цитат от друга поетеса – Вера Павлова: „Загребах от подпочвените води“. Не мога, а би било и некоректно от моя страна да отговоря на въпроса на Елена. Защото всеки писател е индивид със своя психосоматика. Не е ясно кой на какво място пише. Един писател ме попита: „Как ти идват идеите?“. Пиехме. И аз му казах: „Първо, трябва да изчакам пълнолунието. Да стана по-рано. Желателно е да се озова в зимна гора. Гол. Да се затичам и силно да си тресна главата в бреза. В руска бреза. Тогава ми идват идеите!“.

Още нещо за подземните води. Имаше един много добър поет, Ян Сатуновски, публикуваше основно в ъндърграунда. Той го каза точно: осъзнатото предчувствие е нереално. В литературата всичко е несъзнателно и неосъзнато и никакви шамански практики не помагат. Ти просто чувстваш нещо, което не можеш да контролираш, но можеш да го запишеш. Кога ще ти се случи отново, не можеш да предвидиш.

Сега се изяснява, че литературата, която в мирния живот ни се струва недопустима, неудобна, тревожна – само тя днес е подходяща за описанието на кошмара, звучащ като абсурд. Езикът на Хармс например. Кой друг от литераторите ще оживее?

Както винаги, ще оживее литературата, поставяща големите въпроси. За нея си спомняме сега, тя е жива днес. Споменахте Хармс. А аз си спомних за големия ъндърграунд поет Игор Хлопин. Той самият е участник във Великата отечествена война. И има следните стихове:

Долина, плоска
като дъска
Тук
при завоя на шосето
цъфти
Трета рота
Ротата я заля
огнен порой
Сто и четирийсет муцуни
в земята зари

Това е просто за днешния ден. Именно такава литература ще оживее.

Патриотите (тоест милитаристите, казано на прост език) в Русия се оплакват, че за една година война не са се появили нито нови Константин-Симоновци, нито нови Еренбурги. Нямало, виждате ли, бум на патриотична литература.

Това е естествено. Все пак тогава се е водила Отечествената война, а съветските хора са защитавали Отечеството си. Всеки е разбирал, че има една цел – освобождението от немските окупатори. А днес целта на руската милитаристична машина каква е? В хода на тази война, която дори Путин се притесняваше да нарече война, целите се сменят всеки месец. Сега това вече е „война с НАТО“, при условие че се води на територията на съседна държава, която не е член на НАТО. Къде тук може да се появи искреност, откъде да се пръкне патриотична литература? Това може да стане само със сплашваща държавна заповед.

Превод от руски Людмил Димитров