Култура / Брой 3 (2996), Март 2023

Защо дамските чанти са по-въздействащи от картините в музея? Разговор за новия съюз между дизайна и активизма, променил из основи света на изкуството, публикуван във в. „Цайт“

Маркус Габриел е философ, професор в Университета в Бон. Ръководи като академичен директор New Institute в Хамбург. Автор е на книгата „Силата на изкуството“. Волфганг Улрих е историк на изкуството и културолог от Лайпциг. Последната му книга е „Изкуството след края на своята автономия“.

Светът на изкуството бурно се политизира, вече не се обсъждат естетически въпроси, навсякъде се дискутира за джендър и расизъм. Какво се случва?

Маркус Габриел: Живеем в приобщаващо, консолидиращо общество на моралния напредък и е ясно, че изкуството се присъединява към него. А и днес има повече форми на изкуството от когато и да било.

Имате предвид, че има повече музеи, театри, издателства?

М. Габриел: Налице е преди всичко един нов съюз между изкуството, активизма, дизайна и лукса. И най-малките неща в нашето всекидневие днес се мислят и произвеждат чисто функционално, навсякъде иде реч за естетически измерения, изкуството е навсякъде. Моден концерн като „Луи Вюитон“ поддържа собствен музей в Париж и представя художник като Жан-Мишел Баския, същевременно продава като изкуство луксозни стоки, например дамски чанти. Следователно не сме свидетели на упадък, както често се твърди. Напротив, днес изкуството е по-силно от всякога.

Волфганг Улрих: Една дамска чанта може даже да бъде интелектуално по-въздействаща от едно произведение на изкуството, създадено само за музея.

С какво е интересна една дамска чанта?                               

В. Улрих: Изкуство, което е създадено само за музея, може да бъде посредствено. То трябва да е убедително само като изкуство. Една дамска чанта, напротив, трябва да въздейства и в полето на социалната реалност – от витрината, както и в метрото или на някое звездно парти. Мнозина развиват твърде лично отношение към този вид художествени обекти, идентифицират се с тях.

Изкуството в музея обаче трябва да следва свои закони, да отблъсква. То е автономно.

В. Улрих: Така е, но точно тук нещата се променят коренно. Голяма част от изкуството вече е поставтономно. То се интегрира във всекидневния живот и в този смисъл съм съгласен с Маркус Габриел, че то наистина е станало по-силно. Ала по парадоксален начин: колкото по-силно е изкуството, толкова повече трябва да се съобразява.

Защото трябва да е твърде коректно?

В. Улрих: И защото иска да бъде част от обществото, да не е в позицията на аутсайдер. Произведението вече не се гледа с благоговение. Много по-важно е участието, говорим за идентификация, както вече стана дума. Особено при активисткото изкуство – аз не съм страничен наблюдател, включвам се активно, защото изкуството следва политическа цел, която намирам за правилна и добра.

Означава ли това, че изкуството вече не е свободно? Подчинено е на някаква цел.

М. Габриел: Тъкмо това се питат мнозина: не разрушихме ли автономността? Не е ли твърде голяма политизацията? И мнозина се дразнят: тези екоактивисти с тяхната доматена супа ще навредят на „моя Ван Гог“. Автономията на изкуството не зависи от това. Тя е ненакърнима.

В. Улрих: Аз не съм толкова сигурен. Смисълът на едно произведение се променя чрез начина, по който то се представя и интерпретира. Изкуството не е имунизирано, по всяко време може да бъде погрешно изтълкувано и да се злоупотреби с него против изначалната му интенция. Защо да е погрешно, ако от самото начало се следи то да не се възприема като дискриминационно, расистко или класическо?

Защото ограничава нашата свобода, ще кажат много художници.

В. Улрих: Много елементарно разбиране за свобода: аз съм художник, следователно всичко ми е позволено.

Какво е погрешно тук?

В. Улрих: Свободата не е абсолютно благо и не е синоним на безогледност. Още Фридрих Шилер е бил убеден, че по-важно за твореца от това да показва свободата си е да пази чуждата свобода.

М. Габриел: За мен свободата винаги е социална. И съм срещу това понятието да се разбира преди всичко в индивидуалистичен план. Автономията на изкуството не дава право на артиста да прави всичко това, което другите не бива да правят.

В. Улрих: Живеем във време на големи промени и трябва да се научим, че все повече и все по-различни хора ще надигат глас и ще искат да бъдат чути. Затова правилата в общуването стават толкова значими. Така че има граници и за изкуството.

Току-що стана дума, че изкуството днес е по-силно от всякога. Сега пък трябва да спазва морални граници?

В. Улрих: Това не означава, че изкуството не бива да провокира. Впрочем и по-рано никой не би одобрил, ако изкуството дискриминира другите. Политическото изкуство реагираше остро преди всичко срещу силните на деня, не срещу малцинствата. Не се сещам за политическо произведение – от Франсиско Гоя през Георг Грос до Кете Колвиц, което не би било възможно спрямо днешните мащаби.

А ако художниците днес се чувстват ограничени в своята свобода, защото т.нар. wokeness[1] взима връх, вие ще кажете…

М. Габриел: … това не е вярно. Заблуждавате се, щях да кажа. Вашата свобода не е ограничавана, освен ако не искате да правите морално осъдително изкуство, което обслужва например расизма.

Означава ли това, че писатели като Чимаманда Нгози Адичи или президента на американския ПЕН клуб Аяд Актар трябва да замълчат и да не се оплакват, че пространствата на свобода намаляват?

М. Габриел: Има сериозни заплахи за свободата на изкуството например в Русия, но не и като цяло и съвсем не от морално прогресивни общества.

А чувствата на артистите нямат значение?

В. Улрих: Смятам, че ние като общество не трябва да се отнасяме с по-голямо внимание към чувствата на артистите, отколкото на другите хора. Ако някой поставя в основата на своето изкуство омразата и враждебността, не мога да си представя, че ще се получи нещо ценно, щом легитимира морални дефицити.

А какво да кажем за художника Георг Базелиц, който също се чувства ограничен по отношение на правото си на свобода?

В. Улрих: Бих го попитал кои свои произведения не би могъл да нарисува днес. И днес той би могъл да създаде същите картини – а за картина като „Голямата нощ в кофата“[2] няма да му бъде повдигнато обвинение, за разлика от 1963 г. Днес ние имаме даже повече свобода от преди!

А как беше на Документа миналото лято? Немалко от участниците заговориха за цензура, защото един голям транспарант беше свален.

М. Габриел: Едно произведение беше свалено, защото беше определено като антисемитско. Според някои групата художници вероятно е имала за цел критика на антисемитските стереотипи, сякаш ги слага в кавички. Но не са сполучили.

В кавички, какво означава това?

В. Улрих: Този вид изкуство се нуждае от ясно определена рамка, то се нуждае от специфични места, музей или театър, за да бъдат разпознати кавичките. А произведение, с което се свързва политически протест, предполага директно изразяване, без кавички.

Изкуство, което напуска защитеното пространство на автономията, става уязвимо. То вече не се измерва с мащабите на изкуството, а с тези на не-изкуството.

В. Улрих: Това е вярно. Извън специализираните за изкуство институции то се възприема вече не като игра, а като директна агресия – и затова ще бъде санкционирано. Колкото повече изкуството е част от всекидневния живот на обществото, толкова повече трябва да спазва съответните правила.

Възможно ли е изкуството междувременно да е станало толкова всекидневно, че кавичките да не са разпознаваеми дори в защитеното пространство на музея?

В. Улрих: Наистина вече и в музеите има нужда от повече указания, повече контекстуализиране. Налага се специално да се обяснява, че художникът Йорг Имендорф не е нацист, въпреки че рисува пречупени кръстове. Аз обаче не смятам това за лошо, а само за реакция на факта, че изкуството е станало по-силно.

М. Габриел: Въпросът обаче е: защо ценим критичната функция на изкуството? Моят отговор е: защото ценим моралния напредък. И защото искаме то да разкрива нашето лицемерие и да ни показва нашите „слепи петна“.

Преди се приемаше, че художественият авангард трябва да подкопава очакванията за морален напредък, да плюе в лицето на публиката, да нарушава нормите.

М. Габриел: Нуждаем се от провокативни интервенции, защото тъкмо те са позволили моралния напредък, например равноправието. Ако някои художници се дразнят от този напредък, то те самите са адресат на критиката на изкуството.

В. Улрих: Приемането на член 5.3 от Германската конституция, който гарантира свобода на изкуството, е точно такава прогресивна идея. Приемайки, че винаги ще има реакционни сили, които желаят да осуетят този напредък, се цели да се защити изкуството от тях.

Не е ли ужасно скучно? Щом изкуството вече не е антисвят, имаме ли изобщо нужда от него?

М. Габриел: Изкуството остава по-силно от нас. Все така усещам как една картина ме завладява, въвлича ме в друга действителност. Понякога е истинско откровение. Някои мои студенти дори казват, че изкуството е последното, в което вярват.

Разговора, публикуван в брой 5/2023 г. на в. „Цайт“, водят Петер Нойман и Хано Раутерберг

Превод от немски Людмила Димова