Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

Либералната демокрация изживява дълбока криза, демагозите са във възход, а политиците      са част от проблема. Писателят Марио Варгас Льоса разяснява проблемите на нашето фриволно настояще в интервю с Рене Шой от „Нойе Цюрхер Цайтунг“.

Марио Варгас Льоса, живеем в напрегнати времена. Кои според вас са трите най-невероятни събития, които се случиха през 2018 г.?

О, боже мой! (Мисли дълго.) Идват ми наум по-скоро тенденции, отколкото събития. На първо място, учудващата последователност, с която Доналд Тръмп осъществява своята програма America first. САЩ се карат с всички, направо не можеш да ги познаеш. Второ, Русия при Путин се наложи на политическата сцена като световна сила. Доскоро това би изглеждало невероятно за повечето наблюдатели! И трето, наблюдавам с тревога трагедията, разиграваща се във Венецуела при Николас Мадуро. Този социализъм, на който в началото ръкоплясаха и някои леви носталгици в Европа, причини невероятни страдания на венецуелското население.

Ако погледнете още по-назад, кои са знаковите събития от последните три десетилетия, които преди това никой не мислеше за възможни?

Първо, неимоверно бързият колапс на съветската империя, нейното фактическо изчезване. Второ, трансформацията на Китай от комунистическа тоталитарна държава в капиталистически строй с авторитарни черти. И освен това Брекзит. За разлика от предишните две събития той все пак е обратим, но в исторически план става дума за дълбок прелом. Кой очакваше всички тези обрати?

Наистина извънредната ситуация се превърна в нормалност. Бихте ли казали като Хамлет, че нашето време е разглобено?

Времето никога не е спокойно, то винаги е някак разглобено! Ала ние преживяваме ускорение, от което ни секва дъхът. Европейският съюз е прекрасна идея, по нея се работи от десетилетия, а изведнъж неговото оцеляване бива поставено на карта. Основите му са заплашени тъкмо от онези националистически сили, които искаха да победят веднъж завинаги неговите създатели. Това, което свързва всички тези движения, е бойният вик: „Националисти от всички страни, съединявайте се срещу ЕС!“. Каква ирония – и каква слепота! Никой не може просто да извика стоп и да замарширува назад към миналото. И кой наистина го иска? Светът преди не беше по-добър – знаят го всички, в края на краищата.

Без съмнение, ние на Запад живеем в най-добрия от всички възможни светове. Не е ли свързано засилването на национализма и популизма тъкмо с това – дали не сме станали високомерни? Или пък е реакция срещу глобализацията и свободната търговия?

Боя се, че и двете ви обяснения не попадат в целта. Свидетели сме на истинска криза на демокрацията и предполагам, че тя няма да отмине бързо. Ситуацията може да се опише така: няма алтернативи на либералната демокрация, но самата либерална демокрация е стигнала пределите си. Много хора тъкмо сега го осъзнават.

Говорите със загадки. Как стигнахте до тази хипотеза?

Много граждани в утвърдените демокрации са разочаровани от социалните и икономическите различия, които демократичното общество произвежда или допуска. При това не различията са проблемът, а обстоятелството, че те се приемат за несправедливи. Съвсем конкретно: работиш по цял ден, а парите едва стигат да оцелееш. Това е реалността за много граждани в европейските страни, на юг са повече, отколкото на север. Швейцария прави изключение.

Тъкмо европейските държави обаче преразпределят средства по безпрецедентен в историята начин. Защо въпреки това се създава впечатлението за несправедливост?

Бюрокрацията не може да реши проблема с несправедливостта, най-много да го засили. Много хора не виждат възможност да подобрят със собствени сили положението си. Докато имат надежда, че тяхната социална и икономическа ситуация може да се промени, те са кротки. В най-добрия случай успехът и богатството на другите ги насърчават. Ала когато изгубят надежда, развиват дълбока скептичност спрямо системата, в която живеят. Изпитват враждебност. И стават податливи за политическите предложения на популистите и националистите.

В последно време тъкмо националисти и популисти се упражняват в критика на системата, преди го правеха радикалните леви. Постига ли критиката им целта си?

Абсолютно. Само че те не предлагат решение. Те не искат да реформират системата, просто искат да дойдат на власт и да управляват авторитарно. Националистите не са демократи, те изповядват култ към авторитета. Изпитвам ужас от тези националистически движения, не бива да ги подценяваме, те въплъщават старите дяволи на Европа, които предизвикаха неописуема война и страдания.

В какво точно се изразява вашата критика към западните демокрации?

Става дума за провал на правителствата, всъщност на политическата класа. Само погледнете Франция, протестите на „жълтите жилетки”: една демокрация се намира буквално пред признанието за своя провал, защото хората изпитват дълбоко недоверие към нея. Политиците правят политика за големите интернационални концерни, не за гражданите. Съществува един слой добре образовани хора, които успяват: политици, чиновници, консултанти, висши служители. Има концентрация на власт, положение и пари, която не е естествена, тя почива на привилегии. Който принадлежи към истаблишмънта, е добре, който не принадлежи, остава изключен.

Това, за което говорите, англосаксонците наричат crony capitalism, шуробаджанащина.

Мисля, че тази диагноза трябва да се приеме сериозно. Нашата система се влияе от съюзите между Big Business и Big Government. Такъв ред, дори и да функционира по демократични правила, е обратното на едно свободно и отворено общество със социална мобилност. Ние имаме не прекалено много, а твърде малко конкуренция. Ако имахме повече, обществото щеше да е по-справедливо. Нашето общество е твърде колективистично. Живеем в една система, която постепенно размива границите между капитализма и социализма.

Не правите ли твърде мрачна прогноза, изхождайки от непосредствената актуалност?

Ни най-малко. Проблемите, които описвам, се очертаха отдавна, само че никой не искаше да ги види. Вече са очевидни за всички, а националистите потриват ръце. Тяхната реторика е привлекателна най-вече за по-младите, които не виждат перспективи за живота си. Докато несправедливостта съществува, докато много хора изпитват враждебност, ярост и гняв, демагозите ще са във възход. Отново се нуждаем от политици, които убедително да се застъпят за едно свободно общество.

Тук обаче става дума и за по-важни разграничения: да чувстваш принадлежност към една нация е най-нормалното нещо на света, но кога това чувство се превръща в чувство за превъзходство? Или казано другояче: къде минава границата между патриотизма и национализма?

Добър въпрос. Напълно естествено е да се гордееш със своя език, култура, традиции. Патриотизмът е положителна сила. Какво би бил човек без родина? Национализмът обаче е нещо друго. Той започва там, където колективът става по-важен от индивида: отделният човек е нищо, собствената нация – представена като органично единство – е всичко. И тя превъзхожда другите колективи. Патриотизмът е чувство на свързаност с родината, национализмът обаче винаги е насочен срещу другите. Затова той е деструктивен и предизвиква насилие. И тъкмо поради това е толкова опасен.

Водим този разговор в деня, в който в Швеция се присъжда Нобеловата награда. Отличието тази година (интервюто е направено в края на 2018 г. – б. р.) не беше присъдено – след обвиненията в корупция и сексуално посегателство много членове на Академията се оттеглиха. И тази институция ли е в криза?

Не. Цялата криза тръгна от един-единствен човек, който дори не беше член на академията, и той вече е осъден за делата си. Аз съм уверен, че Шведската академия ще обяви нови членове, така че догодина наградата ще бъде връчена.

Репутацията на Академията обаче силно пострада.

Нобеловата награда за литература има огромен отзвук в цял свят и това няма да се промени толкова бързо. Защото какви алтернативи имаме?

Винаги ли сте съгласен с решенията на Академията?

Сега попаднах в неудобно положение. Какво трябва да кажа? (Усмихва се. Размисля.) Първата награда в началото на ХХ век е присъдена на френския поет Сюли Прюдом –кой днес го чете? А Лев Толстой не я получава. Следователно има основания за известен скептицизъм към решенията на Академията, по това няма спор. От друга страна, много често Академията е попадала в десетката – помислете за Уилям Фокнър, който получава наградата през 1950 г.

Кой още според вас би трябвало да я получи? Неотдавна починалият Филип Рот?

Рот я заслужаваше, но драматичният случай е Борхес, несъмнено един от най-великите писатели на нашето време. Наистина в политическо отношение той каза глупости, но и други го направиха. Аз много съжалявам, че той не беше почетен с Нобеловата награда.

През 2010 г. получихте Нобеловата награда за вашето обширно литературно творчество. Същевременно сте сред авторите, които се изказват остроумно за актуални събития. Как се съчетават двете роли?

В моя случай те се обслужват взаимно. Не мога да го отрека: аз съм интелектуалец до дъното на душата си. И съм такъв, защото обичам идеите. Заразявам се от тях, отглеждам ги, развивам ги, разпространявам ги сред другите. Те винаги са определяли целия ми живот – на писател и на публична фигура.

Във вашата автобиография „Риба във вода“ пишете, че интелектуалците обикновено са етатисти. За това според вас са виновни две техни особености: рентиерският манталитет и икономическото невежество. Не сте ли твърде суров към вашите колеги?

През XIX в. либерализмът има голямо влияние в Испания и Латинска Америка. Ала интелектуалците, които го защитават, изобщо нищо не разбират от икономически зависимости и институции – затова хората, които всеки ден се доказват и се държат над водата, се отдръпват разочаровани от тях. В края на краищата това е причината, поради която либерализмът в испаноезичния свят се проваля. Да вземем за пример Ортега и Гасет, на когото изключително много се възхищавам. Той пише добри неща за либерализма, нарича го „висше великодушие“[1]. Той разсъждава върху всички възможни проблеми на нашия свят, но презира икономиката, сякаш въпросите за пазарното стопанство, размяната и същността на парите не заслужават задълбочено интелектуално наблюдение. Тъкмо тези въпроси са от основно значение…

… сега звучите почти като марксист, който вижда в икономическите зависимости решението на всички проблеми в този свят.

Не, пази боже! Признавам, че на 17 години бях убеден марксист, но по-късно – никога. Икономиката не е всичко, ала по някое време разбрах колко важна е тя все пак, а заниманията с нея са интелектуално предизвикателство. Веднъж присъствах на лекция на Фридрих фон Хайек[2] в Лима, бяха последните седмици на военната диктатура и неговите мисли за пазарното стопанство и демокрацията силно ме впечатлиха. Така станах либерал, защото осъзнах: капитализмът с всичките си слабости носи на човечеството не само материално благополучие, но и много свобода, културно пространство и обществен напредък.

Как гледате на това, че с вашата либерална позиция сте по-скоро самотник сред интелектуалците?

Спокойно. Повечето клонят наляво, ала по един дифузен и не толкова обоснован начин. Това е свързано с техния хабитус.

Какво имате предвид?

Мнозина интелектуалци мразят посредствеността и се стремят към съвършенство. А в най-добрия случай съвършенство може да се постигне в поезията, литературата, музиката или живописта, не и в обществото. Левите интелектуалци страдат от остър утопизъм. Само си спомнете Сартр – в последните си години той защитаваше културната революция в Китай, която е струвала живота на милиони. Не става дума за цинично мислене. Левите интелектуалци като Сартр са били дълбоко убедени в реалната възможност да съществува съвършена система. Няма съвършена обществена система, има само второ и трето по ред решение. Който желае мир, трябва да живее с посредствеността. Само така е възможно съвместното съществуване на различни хора, при това с различни убеждения и опит. А без такова съвместно съществуване няма напредък.

Мнозина либерали се изказват скептично за интелектуалците. Хайек пише, че интелектуалците надценяват собствения си интелект и това, което не могат да разберат, според тях не може да функционира въпреки своята емпирична очевидност, например играта на търсене и предлагане. Споделяте ли тази оценка?

Разбира се, самият Хайек е голям интелектуалец и в този смисъл неговата мисъл не е лишена от известна ирония. Ала Хайек засяга важен проблем: мнозина интелектуалци имат сляпо петно[3] – техния собствен разсъдък. Убедени са, че това, което се мъти в главите им, има значение за света навън. Това е историческа грешка. Хайек е много по-умен, показвайки, че много от наложилите се институции – от езика до пазара – възникват спонтанно, чрез взаимодействие между хората, следователно без дисциплиниращ свръхинтелект.

Карл Попър, от своя страна, приписва на интелектуалците известна параноична нагласа, че зад всичко случващо се стоят донякъде метафизични сили, а те са единствените, разпознали тези закономерности.

Попър полемизира в „Отвореното общество и неговите врагове“ с утопизма. И е така: утопистите винаги имат отговор на всички въпроси – и на всички възможни възражения срещу отговорите. Техните тези не могат да се фалшифицират. Но те не са взели под внимание, че това, което не може да се фалшифицира, не е истина. Утопистите изработват чисто мисловна конструкция, която няма нищо общо с действителността. Утопичните теории са чист фетиш! Попър майсторски разомагьосва целия интелектуален фетишизъм. Този, който работи за една небесна система, която да премахне експлоатацията и потискането на хората чрез уж съвършена колективистична система, той създава ад на земята. Попър си остава за мен един от най-големите философи на свободата през ХХ век.

Съжалявате ли, че интелектуалците като цяло губят влияние в обществото?

В едно есе за Толстой Исая Бърлин, друг голям либерал, прави разграничение между интелектуалците таралежи и интелектуалците лисици. Таралежите са винаги в своята градинка, а лисиците бракониерстват навсякъде. Днес ние имаме твърде много таралежи – твърде много едноизмерни интелектуалци на върха на популистки движения, които просто репродуцират стереотипи. Липсват лисици, които да черпят от цялото и да насочват мислите си не само срещу другите, но по възможност и срещу себе си. В този смисъл разбирам хората, които презират интелектуалците. Независимо от това установявам известна идейна и културна умора.

Може би оповестявате края на високата култура?

Не, нея все още я има и винаги ще я има. Ала ние живеем в общество на спектакъла или, по-скоро, обществото на спектакъла все повече се разширява. Днес то е навсякъде.

Това е израз, който Ги Дебор употребява през 1967 г., за да критикува индустриалното общество. Обичаме да казваме, че политиката се е превърнала в шоу, повърхностното е новата добродетел. Но всъщност това общество на спектакъла твърде ни се нрави. Културната критика в малка доза отдавна е част от добрия тон.

Да, станали сме фриволни, което е свързано с революцията на комуникационните технологии – всички комуникират с всички. Това, от една страна, е чудесно, но от друга, в по-продължителен период е изтощително. Доставя страшно удоволствие и ни създава големи грижи. Дори и най-силната власт вече не може да контролира информационния поток, което е неимоверно положително развитие, но от друга страна, възникват нови форми на заблуда и манипулация. Истина и фалшификат вече изобщо не могат да се различат. Тази нова амбивалентност пронизва целия ни живот. Тя произвежда много фриволност. И ние тепърва трябва да се научим да се справяме с нея.

Как се справяте вие?

(Смее се.) Нямам конкретен съвет за младия колега. Но едно мога да ви кажа: единствената протиовотрова срещу новата фриволност е културата!

Какво точно разбирате под култура?

Всичко днес може да е фейк – фалшиви новини, фалшиви образи, фалшиви изказвания – но на класиците в литературата вие дължите това, което знаете. Те остават десетилетия наред, понякога векове. В тези класици фейкът се разбива. Когато четете Толстой, научавате безкрайно много за хората, за техните противоречия, тяхното богатство, тяхната сложност. Расте вашата чувствителност, способността ви да разграничавате, критичността ви. Развивате сензори за фейка. Да, бих го казал така: културата е най-добрата защита срещу фейка и фриволността.

Културата ни прави по-добри човеци. Звучите почти като учител на народа…

… Да, но можете да запишете и това… Ние сме животни и като се развиваме културно, ставаме по-чувствителни, по-богати, по-привлекателни създания. Ала – тъкмо това казвам – ние не ставаме по-щастливи. Животът си остава трагичен. (Смее се.) Как можем да мислим за едно свободно общество, без същевременно да мислим за хората, които са критичният дух? И как може да израсне един критичен дух, ако не чете?

Това е изявление, маскирано като въпрос. Въпреки това би ме интересувало как се отнасяте към модерните форми на разказване. Гледате ли Netflix?

Разбира се.

Там намирате дълбоки епични сериали …

… Е, повечето неща, които съм гледал, в края на краищата са банални. Но понякога има сериали, които напомнят на епоси, същински шедьоври на фикционалното разказване.

Кажете истината – кой от ваша гледна точка е най-добрият сериал?

Криминалната драма The Wire („Прослушването“) – американска продукция. Сценарият е написан от един журналист и един полицай, който 30 години е работил в Балтимор. Фантастичен сериал. Започнах по-добре да разбирам живота на чернокожите в САЩ, живота в гетата насред цивилизацията.

Освен него?

Не толкова сложен, но изключително добре направен и пищно режисиран: Game of Thrones („Война на тронове“). Чудесен, с много заемки от Средновековието и рицарските романи. Такива телевизионни сериали ми напомнят за романите с продължение от XIX в. – добре написани, забавни, с напрежение. Ала за колко от тях ще си спомняме след 10 или 15 години? Най-добрите романи остават през вековете. Всеки от тях създава неизчерпаем космос. Има ли по-голямо, по-силно и по-дълготрайно удоволствие от това да четеш и препрочиташ произведенията на Шекспир?

А ако след 50 години вече никой не може да се съсредоточава, за да чете Шекспир?

Сега вие сте културен песимист. Не съществува природен закон, според който човешката способност за концентрация намалява. Това зависи от нас. Ако милеем за нашето бъдеще, ще се образоваме. Ще продължим да четем. Ще учим. И ще обичаме книгите.

Превод от немски Людмила Димова