Култура / Брой 1 (3004), Януари 2024

Щяха да ни бият, няма съмнение. Надето можеше и да я пропуснат, но мене – не.

По онова време, когато още имаше вестници с по 300 хиляди тираж, а почти нямаше мобилни телефони и интернет, се бяхме озовали в селски ресторант-дискотека в най-югозападното кьоше на България. На другия ден щяхме да правим репортаж с цветни снимки – за мазните борби, които тук се провеждат по вековна традиция. Редакционна кола с шофьор, командировъчни, хотели. Хубави времена.

На шофьорчето ни му викаха Бързака. Мислех, че е заради бързото каране. Бързо караше, факт. В София и извън нея настъпваше педала и вечно се хилеше. Носеше на лицето си усмивката на щастлив идиот. Малък, набит – около двайсетинагодишен, към кинта и петдесет, русоляв и подвижен като пумпал. В колата освен пумпала този ден бяхме аз и Надето. Репортер и фоторепортер, лашкащи се наляво-надясно като парцалени кукли, докато Бързака нарушаваше почти всички правила за движение по пътищата.

Още нямаше и помен от магистрала „Струма“. В широките завои Бързака не намираше за необходимо да държи волана с ръце, затова го подпря само с показалеца на лявата.

Всичко вървеше относително нормално, докато при едно изпреварване не се разминахме на косъм с насрещния камион. Аз заповядах на Бързака да отбие вдясно и да спре моментално. Не помня какво точно казах, но беше нещо такова: „Тъп келеш нещастен, още една подобна тъпотия и такъв шамар ще ти зашия, че ще ти изпадат ушите от тъпата македонска глава!“.

Вярвате или не, но Бързака не спря да се усмихва, само очите му от сини станаха сиви.

После поехме дъх и продължихме. Той вече караше колата с почти две ръце и пръв взе думата. Нарече ни „бат' Емо“ и „како Наде“, извини се няколко пъти и когато ние се размекнахме, ни осведоми, че борбите се провеждат в неговото родно село, много са култови, той даже участвал като малък, затова е така превъзбуден.

Привечер ни остави пред хотела в съседното село и продължи към своето, за да се види с техните. Обеща да мине по някое време, за да се разберем за утре.

Така с Надето цъфнахме в дискотеката. Беше събота, наоколо щъкаха доста хора, все млади. Знаех къде се намирам, макар че за пръв път идвах тук. От тази страна на Беласица доста народ се прехранваше от каналджийство (на хора и на различни субстанции) през границите с Гърция и Македония, затова нямаше текучество към големите градове.

Аз знаех къде съм, но Надето – явно недотам. Още като седнахме, тя се впечатли от местния колорит и извади „Никон“-а с най-големия обектив. Това беше грешка.

После, когато излязох навън да поема дъх, никак не се изненадах, че петима настръхнали мъже ме наобиколиха в полумрака. Приличаха на хъскита, но от грозните. Чужда порода беше нарушила хабитата на глутницата им и под Беласица замириса на кръв.

Нямах идея как да реагирам, а хъскитата очевидно нямаха намерение да питат кой съм и защо съм. Коленете ми леко почваха да поддават, когато изведнъж видях погледите им да се изместват от мен към нещо зад мен. Извих глава и го видях.

Там някъде, на границата между светлината и тъмнината, стоеше Бързака. Кинта и половина, с ръце в джобовете. За пръв път от месеци не видях усмивка на лицето му. Не беше достатъчно светло, за да видя цвета на очите му, но бях готов да се хвана на бас, че са стоманено сиви.

„Бързак – чух глас наблизо, – тея с тебе ли са?“

Бързака нищо не отговори, само си изпука врата с онова движение, което правят борците, когато загряват за схватка. Когато се обърнах към хъскитата, тях ги нямаше. Нито едно.

На другия ден, след като отразихме мазните борби, родата на Бързака ни награби нас с Надето и ни тури под една селска асма, пред една огъната от ядене и пиене маса, и половината село се изреди да ни се радва.

В този югозападен ъгъл на България всички знаят Бързаците. Впрочем един от тях се казва Серафим и е олимпийски шампион, но с него така и не се видяхме.