Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Александър Шпатов, писател

Абсолютно ненужно ехо от началото на 90-те. Нелепо е, че въпрос, който е трябвало да бъде разрешен още преди да тръгна на училище, започна да се решава едва когато станах на 38. (Демонтажът на Альошата с шпагина се случи точно на рождения ми ден, един хубав, макар и безкрайно закъснял подарък :) Впрочем каквато и да е темата – ваксини, кемтрейлс, евро, войната в Украйна или МОЧА – реакциите са едни и същи от едни и същи проводници на опорки. Но в конкретния случай дебатът беше на ужасяващо ниско ниво. Само като пример – знамената с царския руски двуглав орел в защита на сталинското капище. Какво ли щеше да стане през 50-те, ако подобно знаме би се появило за някой Девети септември на честванията пред паметника…

Но по-лошото – дебатът всъщност не стигна доникъде. Намери се някакъв претекст за безопасност и нито областният управител, нито някой от изпълнителната власт изрече ясно истинската причина, която налага демонтажа, а именно – освобождаването на небето на София. А каква ще е съдбата на Альошата в Пловдив? Той няма конструктивни дефекти. Какъв аргумент ще се намери за Паметника на българо-съветската дружба във Варна и за стотиците други монументи на пропагандата? Най-вероятно никакъв.

Моето лично мнение – добре би било да вземем пример от Полша, където въпросът е решен с изричен закон. Трябва промяна в закона, обявяващ комунистическия режим в България за престъпен, която ясно и недвусмислено да предвиди премахването на всички монументи на пропагандата с конкретно разписани срокове, процедури и предвидени санкции за неспазването им. Не мисля обаче, че в парламента има воля за нещо подобно. Битува криворазбраното схващане, че темата е изключително чувствителна, докато на практика (извън похитения от хибридната война Фейсбук) е точно обратното – протестът срещу демонтажа събра едва стотина души, максимум двеста заедно с журналистите и полицаите.

* * *

Много се говори, че на мястото на МОЧА трябва да има български паметник и също – че Княжеската градина (бившата Царска детска градина) все пак трябва да запази някакъв спомен за пропагандните извращения. Демонтажът на статуите от върха на тотемa далеч не значи, че някой има план за премахването на постамента и на целия комплекс, заемащ общо над 6 декара площ и на практика задушаващ цялата Княжеска градина. Имаме лошия пример и от пространството на Мавзолея и никак не бих се учудил, ако още дълги години язвата на МОЧА стои отворена.

А иначе – наскоро научих, че за модел на едно от признателните деца посрещачи в лявата скулптурна група пред паметника е използван синът на тежко репресиран покрай Девети септември, и така ми хрумна – цялата история все пак може да има хепиенд. Защо да не освободим българските деца и българската майка от захвата на пропагандата? Да отделим фигурите им и само те да останат из новите алеи и поляни на Княжеската градина. С други думи – не само демонтаж, но и деконструкция на паметника, докато в бившата Царска детска градина не остане единственото ценно от него.

Фигурите на българската майка и на българските деца – освободени от „освободителите си“.

Освен чудесния символ, струва ми се, това ще е и най-бързото и евтино решение.

* * *

Много се говори, че мястото на МОЧА било в музея. Но музей за демонтираните статуи няма – има безумно скучна галерия на открито за социалистическото изкуство, където акцентът е върху авторите, стила на соцреализма и т.н. Безспорно, трябва исторически музей (какъвто няма, никога не е имало и никой не планира да има), който да постави и обясни Альошата и всички други пропагандни извращения в историческия им (а не в художествения им) контекст. Подходящо място за такъв музей – новият парк до летището. Представете си само колко туристи би привлякъл! Има достатъчно пространство, собствеността е държавна и на практика не би трябвало да има сериозни административни или финансови пречки за преустройството на парка в Музей на пропагандата.