Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Доц. Георги Лозанов, ФЖМК, СУ „Св. Климент Охридски“

Както съм имал повод неведнъж да кажа, реакциите на защитниците на Паметника на съветската армия, на моменти истерични, не целят запазването му като артефакт, защото и без тях той няма да бъде унищожен – имената на авторите му будят респект и отляво, и отдясно – а само преместен. Така че битката е за мястото му – в самия център на София, и за височината му – далеч по-внушителна от всички български паметници наоколо. Именно така той се превръща в пространствена метафора на наложената със сила съветска власт у нас, а и във времева метафора на нейното неотменено присъствие и след падането на комунизма – с неизпълненото в продължение на 30 години решение на българските институции за демонтирането му. За Москва и местните ѝ „проксита“ е важно, когато българинът се разхожда по „Царя“, погледът му, ще не ще, да попада на забития в софийското небе съветски автомат, за да си дава подсъзнателно сметка, че нищо не се е променило, и да „внимава в картинката“. Лицемерието в приказките, че се посяга на паметта на руските войници, загинали във Втората световна война, става ясно от източния орелеф на паметника, който няма нищо общо с нея, а единствено с Октомврийската революция, както и е наречен – „Октомври 1917“. Състраданието към милионите жертви, паднали в битката между двата големи тоталитаризма на ХХ век – фашизма и комунизма – не трябва да ни попречи да видим, че паметникът в София не е в чест на победата на Русия над фашизма, а на победата на комунизма над България.

* * *

Имах привилегията да познавам Сашо Дяков, съхранил усета си за историческо зло и за човешка доброта. Те във взаимодействие се проявиха и в проекта му за това място, който обаче беше замислен, когато още имаше надежда, че Русия ще преодолее тоталитарното си минало и ще се присъедини към свободния свят. Днес, за съжаление, тенденцията е обратната – режимът на Путин в носталгията си по съветския модел се е заел, включително с насилие и кръв, да откъсне от свободния свят старите си територии на влияние, между които и България. Има ли смисъл тогава от християнско великодушие към власт, която не само не ни иска прошката, а иска отново да ѝ се подчиним? Мисля, че ако Сашо беше свидетел на руската инвазия в Украйна, щеше да си промени проекта.

Въобще най-добре е сякаш да се възстанови Княжеската градина, каквато е била в Третото българско царство, и така тя на свой ред да се превърне в паметник (но невидим) и на жертвите на комунизма. Разбира се, за да се получи такова въздействие, вероятно ще е необходимо по концептуален начин да се маркира и демонтираният паметник в неговото знаково отсъствие.

Освен това възстановяването на градината, създадена след Освобождението по идея на Батенберг, подкрепен за княз на България от руския цар, ще може да се приеме и като жест към Русия освободителката срещу Русия окупаторката.

* * *

Лично аз още преди години убедено подкрепях инициативата за такъв парк в Димитровград като част от една всеобхватна музеализация на града. Той с бригадирски плам е строен по модела на съветския Комсомолск на Амур, така че следите от собствената му история, заедно със струпването там на комунистически артефакти от цялата страна, хем ще ги съхрани, хем ще ги означи като експонати на тоталитарното минало и ще ги превърне в обект на поука и забавление.

Но където и да отидат, фигурите от МОЧА трябва да попаднат в музейно пространство, което да ги разтовари от тяхната пропаганда функция (в Енциклопедия „Британика“ специално е посочено, че тя може да се изпълнява от монументи, изградени „за манипулиране на мнението и убежденията на хората“), за да се изтъкне тяхната естетическа функция. Друг въпрос е доколко имат такава, след като не са създадени по творческа воля, а по идеологическа принуда, както свидетелства един от авторите им – скулпторът Любомир Далчев. Защото той пише до кмета на София, че „не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство“. С други думи, махането на паметника е част от неговия авторски замисъл, която се реализира 70 години по-късно.