Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

Арх. Павел Янчев

В пространството на Паметника на съветската армия и Княжеската градина се преплитат много исторически теми и пластове. Това са например участието на България във Втората световна война на страната на нацистка Германия и вътрешната съпротива на българите срещу него. Също така нахлуването и окупацията на съветската армия в България и последвалият разказ на властта за „армията освободителка“. Към това се добавя и темата за политическото и институционалното насилие към различни политически и етнически групи преди, по време и след войната в България. Също така ролята на монументалното изкуство в публичното пространство като пропаганден инструмент на държавата, както и историите на авторите на паметника, известни български архитекти и скулптори, поставени в ситуацията да работят по задача с такъв огромен мащаб. И не на последно място, темата за институционалното организиране на „забрава“ през унищожаване и манипулиране на една памет за сметка на друга. Дискусията е разпалена заради множеството разкази в обществото по всички тези теми.

Следвайки разсъжденията на проф. Лиляна Деянова например, би трябвало да разграничаваме историческите събития, свързани с монумента, от паметта за тях. Миналото е едно, фактологията и събитията са едни, но за тях има различни памети и разкази. Паметта е това, което е останало от миналото днес, в настоящето. Не всички памети се превръщат в история. Историята са разказите за паметта, които излизат на преден план в литература, изкуство, училищни програми, медии и т.н. А паметта, която остава извън прожекторите на вниманието, се превръща в мълчание и в институционално организирана забрава. „Как изобщо трябва да помним миналото – тъй че да бъде урок, а не мъст, но от друга страна, да бъде памет, а не забрава?“, пита с право Деянова.

Официалната власт през историческите си политики взима решението чия памет да бъде разказана и чия да остане в сянка. Властта често избира просто да замени неудобната памет с удобната, както направи дотук с разрушаването на мавзолея и паметника „1300 години България“ например. Изглежда това може да се случи и с Паметника на съветската армия – демонтажът започна без никаква публична информация, а за пространството няма проект. Актуалността на паметника в момента е натрапена от управляващите, и то не с цел разгръщане на плодотворна културна дискусия върху паметта, a с цел вътрешнополитическа употреба или външно геополитическо позициониране. Едно по-справедливо и демократично решение би било държавата да уважава всички памети за миналото на своите граждани и да се опита да ги експонира с уважение към травмите и противоречията на личните истории.

* * *

За мен бъдещето на Княжеската градина трябва да остане свързано с бъдещето на скулптурните групи на Паметника на съветската армия. Скулптурите са изработени за това място и би било логично и интересно за всеки, който иска да научи повече за всички тези пластове на историята, те да останат на това място, но под някаква друга експозиционна форма. Проектът на Александър Дяков е опит в подобна посока, но той инструментализира темата за религията, която не мисля, че би била обединяваща за многообразно общество като българското, в което християнството не е единствената религия.

Силата на едно публично градско пространство е, че то присъства еднакво за всички граждани и естествено се превръща в място за исторически дебат, многократно по-въздействащо от затворените музейни експозиции. Ако то бъде организирано по един демократичен и плуралистичен начин, ако тези монументални скулптури бъдат експонирани с внимателно изследване на историята, Княжеската градина би имала силата да носи паметта и разказите на всички въпреки противоречията им. Консенсус по историята и паметта едва ли ще бъде постигнат, но е изключително важно и вярвам, възможно, да бъде организиран разказ на всички тези исторически пластове и различната памет за тях, които монументът засяга, и то на това място. Тази експозиция е редно да носи дух на задълбочено изследване, освободено от пропагандата на това или онова моментно управление на държавата. Представям си, препращайки отново към Деянова, че е възможно създаването на общо място на памет, което не е непременно място на обща памет.