Култура / Брой 3 (3006), Март 2024

Наградите на Берлинале 2024

„Солидарност с хората в Палестина“ – извика от сцената на „Берлинале палас“ режисьорката Мати Диоп, получавайки Златната мечка за документалния си филм „Дахомей“. Диоп е родена във Франция, но със сенегалски корени. В този си филм тя проследява връщането на Бенин на 26 ценни предмети от общо 7000, които Франция някога е заграбила от бившето кралство Дахомей. Миналото не бива да бъде забравяно, за големите политически прошки не може да има амнистия, каза още тя. В „Дахомей“ се проследява пътуването на фигурите до Бенин, подреждането в музей и накрая оживена дискусия за осмислянето на колониалното минало, какво е унищожила френската култура в африканската страна и евентуално какво им е дала. Темата за връщането на културното наследство от големите европейски музеи в страните, от които са взети ценностите, е особено актуална сред младите политически активисти в Западна Европа. Ако в Европа предметите се разглеждат като част от културното развитие на човечеството, които трябва да бъдат видени от колкото се може повече хора, в бившите колонии те се възприемат като липсващата картина в неподредения пъзел на миналото им. Водещият глас в „Дахомей“, който ни ориентира в действието на филма, е именно на тези 26 ценни предмета, пътуващи към забравените места на детството си.

Подобен е художественият подход, а и темата в друг от наградените филми – „Пепе“. Неговият автор Нелсон Карлос де Лос Сантос Ариас получи Наградата за режисура. Главният герой Пепе е хипопотам. Пренесен е от Нил в Колумбия, във ферма на наркобоса Пабло Ескобар, и е първият убит хипопотам в Америка. Из безкрайните извивки на филмовото действие ни води гласът на убитото животно, неговият дух.

И двата споменати филма, колкото и странни да са, увличат зрителя, дърпат пред очите му завесата на постколониалното време и му представят достатъчно увлекателно социалните проблеми и националното самоосъзнаване на хора от далечни земи.

Филмите, които получиха Наградата на журито и Голямата награда на журито, съответно „Империята“ на Брюно Дюмон и „Нуждите на пътешественика“ на Хон Сансу, са само странни, но трудно могат да се определят като „увлекателни“. „Империята“ е вид научна фантастика и в същото време комедия. В затънтено крайбрежно френско село се оказва, че населението е разделено на Нули и Единици, едните се бият с другите, в крайна сметка всички се ръководят от императора и са получовеци, полуизвънземни. Битката е между Доброто и Злото и освен това е безкрайна. Специфичният вид хумор би зарадвал ограничен брой зрители. Почитателите на „Игра на тронове“ и „Междузвездни войни“ вероятно ще открият скрити цитати и препратки и ироничната им преработка.

Южнокорейският режисьор Хон Сансу е чест гост на Берлинале, през 2021 г. взе Сребърна мечка за сценарий, година по-късно Голямата награда на журито. Стилът на „Нуждите на пътешественика“ не се отличава от предишните му филми: епизодична структура, диалози по уж всекидневни, дори битови теми, които обаче те отвеждат към големите въпроси на човешкото съществуване. Този път обаче сякаш тъпче на място, което прави филма леко скучен. Изабел Юпер, странна французойка с яркозелена жилетка, се опитва да си намери работа в Корея като учителка по френски. Спечелените пари дава на младия си приятел, с когото очевидно живее. Но се появява майката на момчето, която не е съгласна с тази връзка. И французойката се стопява в нищото, откъдето някога се е появила. Изабел Юпер е винаги интересна за гледане. Дори и в не напълно получил се южнокорейски филм.

Сребърна мечка за поддържаща роля отиде при Емили Уотсън в „Малки неща като тези“. Там тя партнира на модерния в момента актьор Килиън Мърфи. Изпълнява ролята на сестра Мери в дома „Магдалена“, където, вместо да помага на жените в нужда, упражнява властта си над тях, подлагайки ги на постоянно унижение. Емили Уотсън посвети наградата си на всички жени, принудени да страдат при подобни мизерни обстоятелства.

Сребърната мечка за главна роля пък беше за Себастиан Стан за участието му в „Различен човек“ на Арон Шимбърг. Стан е американски актьор от румънски произход и играе предимно в продукции на „Марвел“. Във филма актьорът Едуард (Стан) страда от болестта неврофиброматоза – натрупване на тумори по кожата на лицето, от което човек става неузнаваем и безкрайно грозен според стандартното разбиране за красота. Едуард живее изолирано, в бедно жилище. Чудо в медицината обаче му позволява да се излекува, туморите изчезват и изпод кожните натрупвания излиза физиономията на Себастиан Стан. Новият човек вече е хубав, дори кариерата му се развива успешно, но той отново е нещастен.

Сребърна мечка за операторско майсторство беше връчена на Мартин Гшлахт за филма „Банята на дявола“ на австрийската двойка режисьори Вероника Франц и Северин Фиала. Действието в този филм се развива в Средновековието, сценарият е писан по запазени съдебни дела. Главната героиня Агнес е омъжена за мъж от селото, който избягва близост с нея. В същото време свекървата я тормози да върши най-тежката работа. Агнес изпада в депресия – което обаче е съвременното название на състоянието ѝ. А тогава, в нейната епоха, колкото повече тя не иска да направи нещо, толкова повече роднините ѝ я карат да го прави. Агнес търси спасение в смъртта, но тъй като самоубийството е грях според Църквата, единственият изход е да бъде осъдена на смърт. И тя убива чуждо дете, за да бъде след това убита. Филмът е мрачно-натуралистичен, близък план на дъждовни червеи е най-малката неприятност за окото, има далеч по-живописни.

За сценарий беше отличен филмът „Умиране“ на германския режисьор Матиас Гласнер. Въпреки дължината си от три часа това е най-гледаемият филм от целия конкурс. Вълнува. А ако човек има с кого да си говори за него, разговорът сигурно би продължил по-дълго и от самия филм. Всичко има в него – от раждането до смъртта. Главният герой Том (Ларс Айдингер) е диригент, който работи с малък оркестър върху произведение на свой приятел, склонен към самоубийство. Репетициите се точат, нещата не се получават. Родителите на Том са възрастни, бащата е взет в дом, където умира. Майката също е в края на живота си. Сестрата на Том е алкохолизирана медицинска сестра, нещастна от съществуването си, която има любовна афера със зъболекар, женен, с деца. Самият Том е в незапочнала и затова невъзможно да се прекъсне връзка с жена, която ражда дете от друг, но пък Том по някакъв начин се чувства задължен да помага на майката. Всички отношения са сложни, отплетени, няма как да бъдат развързани и поставени в ред. Нищо не е, както трябва. А Том непрекъснато чува обвинения, че сред тези страсти винаги остава хладен. Но не напълно. Животът е бавно умиране. И въпреки това филмът има оптимистичен финал… „Умиране“ започва с видео на 5-годишно момиченце, което казва: „Чуй сърцето си!“. Това е дъщерята на сценариста режисьор. Веднъж той лежал тъжен на дивана вкъщи, детето се приближило до баща си и казало тези думи. „Чуйте сърцата си!“ – беше посланието на Гласнер от сцената по време на церемонията. Защото само сърцето може да ти каже дали си на правилния път. „Умиране“ показва саморазрушаването и събирането отново на един човек и в този смисъл според журито на фестивала филмът носи и политическото си послание. Защото светът в момента се саморазрушава и всички се надяваме, че скоро ще поеме към новото самосъбиране. И ако се върнем отново на думите в подкрепа на хората от Палестина, изречени от носителката на Златната мечка, трябва да се каже, че почти всеки награден изказваше желанието си по-скоро да има примирие между воюващите страни и да се потърси политическо решение. „Няма справедлива война“, каза израелска режисьорка, член на журито за документални филми. Наградата за документален филм и Наградата за публиката беше за „Няма друга страна“, показан в програмата „Панорама“. Филмът е сниман в продължение на седем години и проследява как цели села от Западния бряг са принудени да се изселват. Екипът се състои от израелци и палестинци, които работят заедно. В Берлин присъстваха двама от четиримата режисьори, които казаха, че живеят на 30 минути един от друг, но политиците правят така, че животът им да е напълно различен, в различни системи. Общият им проект бил начин на съпротива срещу този несправедлив свят. По всичко личи, че тези момчета са послушали сърцата си, а не официалните речи.