Култура / Брой 4 (2957), Април 2019

Накъде съм тръгнал с това магаре?! Аз магаре никога не съм карал, ни наяве, ни насън, а моето и каруца тегли даже.

Пътят е селски път, по средата дълбок коловоз, трябва да си нащрек, че ако заоре вътре някое колело, магарето няма да има сили да изкара каруцата.

Животното е послушно. Няма нужда да го бия, нито да му подвиквам, опъвам юздите, то бодро си следва посоката.

Не знам кой седи до мене, мога само да предполагам. Или е синът ми Виктор като малко момче, или внучката ми Ани – тя обича впрегатните животни, най-много конете, но и магаретата я възхищават.

Нямам представа какво возя отзад, може и празна да е каруцата. Тръгнали сме очевидно по важна работа, но без да бързаме, още е ранна сутрин и ако всичко върви така гладко, ще стигнем навреме.

Караме си ние безгрижно, огрени от слънцето, пейзажът е леко пустинен, от двете страни червенеят планински възвишения – дали това не са склоновете, разделящи египетските от юдейските територии. Може би вървим към брега на Червено море – да гостуваме на по-малкото ми момче Дани. Не, по-скоро сме на междуселски друм и скоро ще се покажат зелени баири, орасли с диви дървеса, може да си наберем дръвца за през зимата.

Лекото стесняване на пътя не ме безпокои, понеже дълбокият коловоз се е изравнил и магарето ми подтичва уверено. Притъмнява едва-едва, опитвам се да разбера защо и се оказва, че отдясно възвишението се преобразува в каменна стена, закриваща наполовина слънчевия диск.

Пътят все повече отеснява, отляво зейва пропаст, а ние се движим по самия й ръб. Магаренцето забавя ход, без да го подканям. Стъпва предпазливо, умно същество, долавя опасността, но не се плаши. Аз също не се боя, макар да виждам на какъв риск сме изложени.

Очаквам да преминем каньона и да препуснем нашироко и волно. Вместо това сме принудени да спрем. Следващата стъпка ще ни изтика от теснината и ще ни прати в нищото.

Знам ли какво да правя?! Да, знам. Слизам бавно от каруцата, поглеждам в бездънната бездна. Страх ме е, но скачам.

Намерил съм плитка издатина и се задържам на острието ѝ. Възлизам на мускули и стъпвам с върха на обувката си. Балансирам. Изненадва ме внезапното ми умение на алпинист.

Ориентирам се в обстановката. На преодолимо разстояние от скалната цицина има тъничък корниз, ако излазя по него, ще ме изведе точно под моето кротко магаре. Ще се изкатеря, ще хвана хамута и ще поведа животното към изхода, който се мержелее в далечината.

Ловя се с нокти за скалата, местя полека раздрани крака, усещам болките, но се мъча да не им отдавам внимание.

Ето ме, възкачих се. Изправям се, погалвам моя приятел, успокоявам го. Хайде, момче, да вървим, заедно ще се справим.

Не, няма да се справим. Нататък просеката е толкова тънка, че ще пропаднем тутакси всички.

Назад също не може.

Да останем тук също не може.

Внезапно зад гърба ми се появява жена. Не бях я забелязал и не я познавам. Нито млада, нито стара, нито красива, нито грозна. Здрава жена, черноока, създадена да ражда и да отглежда деца.

Нещо е недоволна май. Ядосва я моята и на магарето непохватност. Застава пред страховитата отвесна каменна стена и почва с голи ръце да я събаря.

Стената отстъпва. Разбирам, че се състои от картонени кубове – кашони, кутии, куфари, папки и друг амбалаж. Същите ги имам на таванския стелаж, върху който държа ненужните книги и старите ръкописи. Жал ми е да ги изхвърля.

Жената припряно тика бутафорните скални отломъци. Един по един те неохотно хлътват навътре. Отваря се място, пътят се разширява.

После тя си отива. Поставя под съмнение въпроса била ли е изобщо.

Сядам в каруцата и хващам юздите. Магарето, аз и моите спътници (които и да са те) продължаваме, накъдето и да сме се отправили.