Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

С Красимир Терзиев, автор на инсталацията „Между миналото което е напът да се случи и бъдещето което вече е било“, разговаря Яна Костова

„Между миналото което е напът да се случи и бъдещето което вече е било“ – тази фраза е заглавие на каталог на вашето творчество от 2015 г. Как се роди тя?

Да, фразата стои в съзнанието ми от 2015 г. и е плод на удивлението, объркването и тревогата от странното усукване на времето, в което пребиваваме поне оттогава. Мислехме си, че войната в Европа е нещо окончателно загърбено и оставено в миналото, че Студената война е надживяна. Мислехме си, че след тоталитаризма, който преживяхме, ни чака по-справедливо бъдеще…

Програмата „Навън“ е похвална инициатива на Столичната община. Как протече сътрудничеството ви с нея?

Да, това е първата програма, която се осмели да даде пространство на съвременни произведения на изкуството в градска среда, и то не къде да е, а в самото сърце на града. Статутът на програмата е безукорен – жури в широк състав: художници, архитекти, общественици, избираше сред проекти, подадени след отворена покана, в която са формулирани условията по програмата. Впоследствие избраните проекти бяха представени в РЦСИ „Топлоцентрала“. Дотук всяка стъпка е ясна, прозрачна и демократична.

Но оттам нататък започнаха да се появяват спънки и трудности на всеки етап и пролича липсата на опит в работата с произведения на изкуството в градска среда. Надявам се програмата да има дълъг живот и всички препятствия и липси да бъдат отстранени. Първата пречка, с която се сблъсках, беше договорът, който ми беше представен, и предварителните условия не ме подготвиха за него. Той съдържаше основното противоречие, дефинирайки автора на проекта хем като автор (превръщайки договора в авторски), хем като стопански субект, изпълнител на нещо като обществена поръчка. От една страна, авторът преотстъпва всички авторски права за периода на съществуване на произведението, което по условие трябваше да е създадено специално за програмата, от друга страна, продукцията на проекта се третираше като стопанска дейност с всички тежести, произтичащи от това. За мое щастие срещнах прекрасни юристи от Центъра за нестопанско право, с помощта на които успяхме да убедим Общината да внесе корекции, улесняващи реализацията на проекта и отдаващи нужното уважение към автора. Радостен съм, че тази промяна ще е от полза за авторите в бъдеще. Тази процедура обаче отне 2–3 месеца, към което се добавиха и закъсненията при процедурите за издаване на разрешителни за поставяне от Министерството на културата (6 месеца) и НАГ-София (6 месеца), последвани от мистериозно забавяне на подписването на договора от страна на СО (още една странност в програмата – авторът работи по цялата техническа документация на проекта с архитект, конструктор, инженери и т.н. без сключен договор, със собствени ресурси), съвпадащо по време с местните избори. В резултат на това гигантско забавяне в момента, в който най-сетне можех да сключа договор и разполагах с ресурсите по проекта, година и половина след подаването на бюджета, одобрен от СОС, икономическата ситуация се беше променила драстично. При настъпилите една след друга кризи – ковид, войната в Украйна, политическата криза в страната, при нестабилни цени на суровини, растяща инфлация, аз трябваше да обяснявам нелесното си положение на всички, замесени в проекта, и да моля за разбиране. За щастие, компанията, с която изработихме обекта – Неон.БГ, и директорът Георги Трайков приеха да работим по условията, договорени в един много отдавнашен момент. Човекът, който стоеше плътно до мен във всички трудности и дилеми, беше Малина Едрева и без нейната подкрепа аз не бих се справил.

Много имам да разказвам, но да не досаждаме на читателите, а и не искам тази хронология да звучи като оплакване. По-скоро давам обяснение за гигантското забавяне и изразявам пожелание всички детайли да бъдат доработени, за да бъде облекчен авторът в огромната отговорност, която поема.

Какви са дотук отзивите за инсталацията?

Една немалка група хора от полето на изкуствата ме поздравиха за проекта и начина, по който той стои на мястото. Неминуемо се изля и доста хейт. Наблюденията ми са, че хората хейтят предимно онлайн и някак по навик, а тези, които наблюдавам на самото място, като че ли подхождат с интерес, прекарват време, някои дори са доста креативни в своята апроприация на скулптурата.

Предвидено е развитие на проекта чрез паралелни събития съвместно с кураторката Владия Михайлова.

Започнахме интензивна работа по това едва след откриването на работата, защото до последния момент имаше доста несигурност как, кога и по какъв начин ще завършим процеса и скулптурата ще стане факт. С Владия планираме програма в две посоки – от една страна, основна част с дискусии, която следва дискурс, зададен от нас според логиката на произведението и въпросите, които то повдига, а от друга, програма със съпътстващи събития, на които всеки е поканен да припознае мястото и да развие своя идея и интерпретация.

Вашата концепция за проекта е той да е хоризонтален и приобщаващ, като разчупи представите за монументално изкуство у нас. Представители на СО асоциираха инсталацията и нейната роля в публичното пространство с агората в античния свят. На откриването Лъчезар Бояджиев представи визията за възрастни хора, използващи буквите за пейка, докато техните внуци си играят по тях. Готово ли е нашето общество да си взаимодейства свободно с изкуство в публичното пространство? Как е настроено по-възрастното поколение, което е живяло във времето на мавзолея и паметника на съветската армия?

Аз съм щастлив от асоциацията с агората, която и заместник-кметът по културата Яна Генова, и писателката Теодора Димова направиха в своите думи на откриването. Надявам се наистина агората да се случи и в тази посока работим с Владия. Няма да е лесно, ще трябва постоянно да разширяваме разбирането си към хора, които не споделят нашите възгледи, постоянно да се издърпваме за косите над обичайната си височина, ще видим колко далеч можем да стигнем.

Дали е готово обществото – не знам, но и никога няма да разберем, ако не действаме, не търсим и не създаваме условия за разговор помежду ни. Да, моментът е тежък, обществото е поляризирано, възрастните хора имат радикално различен жизнен опит от поколението на 20. Хората са ожесточени един спрямо друг, създава се непримиримост с различията. Но за какво е изкуството, за какво е изкуството в обществено пространство, ако не работи в тежки моменти и не предизвиква дебат по болезнени въпроси? Поне за мен декоративната функция на изкуството – да краси офиси и престижни интериори, или дидактичната функция – да повтаря и утвърждава банални императиви, са чужди.

Вашата документална видеоработа „Мону-ментално“ от 2011 г. е посветена на паметника на съветската армия. В своя текст към нея Яра Бубнова акцентира върху контраста между застиналия монумент и напрегнатия саундтрак на видеото като за съспенс, който никога не се случва. Как бихте коментирали развитието на дебата/съспенса към днешна дата?

Моята визия за паметника беше ясна още към момента на работата – един от хилядите паметници, чийто срок на годност отдавна изтече. Те стоят на местата си като руини с отдавна забравен смисъл. Разбира се, при този паметник ситуацията е двойно по-сложна, а и се радикализира след нападението на Путин над Украйна. В този смисъл работата ми е напът да спре да работи, защото дългогодишният съспенс най-сетне е получил развитие и е дошъл моментът на епилога. Надявам се мястото бързо да намери нов смисъл, защото след дългия период на приватизация имаме нужда от открити обществени пространства в София. Надявам се паметникът да изчезне без психотични реакции в общественото тяло и на негово място да се появи нещо, което ни събира и приемаме като наше. Аз дойдох като студент в София през 1991 г. и много дълго време за мен градът беше чужд, негостоприемен, невнятен, труден за преборване. Отне ми много дълго време да превърна някакви малки острови в него в мои места, където се чувствам добре, мога да срещна хора, с които искам да поддържам разговор. Градът постоянно се променя, надявам се да е в тази посока.

Красимир Терзиев е интердисциплинарен художник и изследовател, чиято работа обхваща различни медии – видео/филм, фотография, живопис/рисунка и текст, поставяйки под въпрос границите между реалност и фикция, изследвайки разнородните преходи и напрежения в днешния свят. Той има докторска степен по културна антропология от Софийския университет (2012 г.) и магистърска степен по живопис от НХА (1997). През 2011 г. получава Наградата за съвременно българско изкуство Unlimited, а през 2007 – Наградата на Гауденц Руф за ново българско изкуство. Работите му са част от колекциите на Centre Pompidou/MNAM, Париж; Arteast 2000+ Collection – Moderna Galerija, Любляна; Art Collection Telekom, Бон; СГХГ; Kunstsammlung Hypovereinsbank, Мюнхен и др.