Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

Нещата, трудно забележими в момента на случването си, ни се разкриват в сияйна монументалност едва от разстояние, от дистанцията на времето. Днес, 33 години по-късно, все по-силно се откроява значимостта на онази статия от лятото на 1989[1]. Няма значение дали изобщо, в собствената си логика, sub specie historiae, тя е вярна или не; важно е, че тогава, в онзи момент, за миг, се бе оказала необходима. Този миг е нейната траеща вечност – непомръкваща част от собствения ни Aetas Aurea, покрай който минава и отминава историята. Краят на историята все пак се е състоял независимо от всичките си продължения.

__

Хегел съвсем не е пророкът; той е само последният в една дълга редица свидетели – последният в смисъла, в който Рембо е последният поет, независимо от всички появили се след него.

__

Рационалната несъстоятелност на една идея не може да изличи по-дълбоките, скрити истини в нея – истини от друг ред. Мимолетно, потенциално вярна тогава, в карнавалния ексцес на 89-а, идеята за край на историята е такава завинаги: вярна, както е вярна поезията.

__

Всички те, всички опити за край, са се състояли: историята, есенциално погледнато, е само низ от своите следващи един след друг финали. Проблемът е генерационен – убийството на Бащата: всяко поколение има право на това. Въпросът за края на историята е въпрос за началото, за (пре)раждането ѝ, за подновяването на времето и на света.

__

... Вярна, както е вярна поезията. – Но най-вярната (и тук дискурсът превключва), най-поетичната и най-мрачна част от тази статия-поема си остава последният абзац, отменящ всичко казано преди. Многоточието. Въпросителният знак в заглавието.

__

Историята е низ от възпроизвеждащи се типологии. Но всяка от тях яростно настоява на своята уникалност и за нас остава усилието да не се оставим да бъдем заблудени – усилие на почтеността и достойнството. Когато през лятото на 1989 г. обявяват края на последния „голям разказ“ на Историята, с това само обявяват началото на следващия, негов близнак.

__

Ако в нещо Фукуяма е безусловно прав, това е ролята, която отдава на естествените науки, триумфирали в еволюционистката теория през ХІХ в. (Дарвин и Маркс разказват общ разказ). Ако капитализмът претендира да е трансисторичен, основанията за това са в неговата природност: отдолу, не толкова дълбоко под културното оперение, човекът си остава едно голо животно, а капитализмът – естественият му хабитат. Оставане в същите дебри на природна необходимост (Naturnothwendigkeit)...

__

Собственият ни поетически, поетичен край на историята през 89-а се състоя някъде между един мастодонтски сблъсък – между Изтока и Запада, комунизма и капитализма, СССР и САЩ. Това, което ни предстоеше да разберем, бе, че дилемата е другаде, около друго тире – между историята и свободата. Че и двата мастодонта са от едната страна на тирето, споделяйки нескромната претенция да са носители на края. Нескромна и дори комична, както побърза да покаже самата История в изблик на раблезианска ирония.

__

Препрочитайки днес, 33 години по-късно, „Краят на историята?“, препрочитаща „Феноменология на духа” през меродавния, авторизиращ прочит на Кожев, според който края на историята слага революцията от 1789, когато разбунтувалите се роби взаимно признават достойнството си и с това отменят нуждата от господаря, си спомням своята единствена среща с Цветан Тодоров през същата онази 1989 г. по повод 200-годишнината на същата 1789 г. – помпозната юбилейна конференция в аулата на Софийския университет, където присъствах в качеството на анонимен слушател, неподозиращ собствената си роля на бъдещ герой и свидетел.

__

Също толкова природосъобразна, колкото капитализма, е просвещенската идея за свободата като реализираща се в рамките на една външна принуда – чрез общото благо, било то „идеалната“, законово администрирана държава (например Пруската), или биологичният вид. Във всичките си части, дори в основаващите антагонизми, човешката сфера на моралното и социалното си остава детерминирана от природния субстрат. Генетичната памет на маймунското стадо, вълчата глутница или термитника живее в нас. В този дълготраещ разказ разумът е само тънка ципа, затваряща ни в балона на една много близка дистанция. Неисторичните общества имат много по-дълги очи, по-дълбока памет, помнейки прякото ни, непрекъснато роднинство с животните, растенията и камъните: митакуйе оясин[2], тат твам ази[3]...

__

Когато Кант (après Rоusseau) ме уверява, че истинската ми свобода е в подчинението на рационалния морален закон, аз нямам проблем с първото прилагателно, а с второто, и това не е само мой проблем, а на Историята: тъкмо оттам, от злоупотребата с моралното, тръгват всички идеологии.

__

Трупането на все повече и повече епитети (правилно и неправилно, добро и зло, истинско и фалшиво, положително и отрицателно) не прояснява, а замъглява смисъла на съществителните. Пό съм склонен да се доверя на „дивото” мислене, конкретно и поетично едновременно; то не казва, а показва (по-казва, както би казал късният, запътил се на Изток Хайдегер).

__

Ескалиращата загуба на свобода през последните три десетилетия, и то не в Африка или в Амазонията, а в цитаделата на западния свят, си остава най-безкомпромисното опровержение на Фукуяма.

__

Три десетилетия по-късно идеята на Фукуяма е перфектният пример за вигистко строене на историята като ратификация на наличното и желаното; тя не само надминава хегелианско-марксисткия телеологизъм, но го осъществява по образцов начин.[4] На смъртното си ложе, още неумряла, комунистическата утопия се прероди в либерално-капиталистическа, поредното доказателство за еднояйчния произход на всички модерни идеологии.

__

Разделната линия (чието забелязване 1989 г. ни наложи) не е между капитализъм и комунизъм, а между комунизъм и реален социализъм: първото е деление вътре в рамките на западната модерност, прогресизма и историята, второто – между Запада и Изтока, Европа и Азия, историята и безвремието, свободата и принудата. – И както обикновено става, когато външното противоречие отпадне, то не изчезва, а се възпроизвежда вътре в рамките на победилия консенсус.

__

„Алиса в огледалния свят“ – заглавие за една възможна критика на западния „образ на свят“. Несъкрушимата самоувереност на световноисторическия субект-Аз, присвоил си правото да именува – привилегията на притежаващия-езика.
__

Хегел е първият философ с чук в ръката, отворил първата пукнатина в основата на дома. Оттук насетне Азът е обречен да стои върху плаващи пясъци и това стоене е собственото му основание. Застанал в центъра на един огледален свят, той е диференциално несигурен в себе си. Съзнанието, че този „аз“, който съм, е само субективна проекция на „другия“ и на всичко „друго“, ме кара да се съмнявам в неговата легитимност, която винаги е „за“ другите/другото. – Цивилизацията никога повече не може да е сигурна в господството си над природата.

__

Също като скритото писмо на Е. А. По, най-трудно се достига до най-простата идея, за това е нужна особена прозорливост, способна да прозре отвъд сложните спекулации. Тъкмо това прави Бердяев: ако историята е битието на вертикалния колективен човек, то нейният край не е само „естествен“, природно предпоставен, но и необходим, за да придаде онтологична дълбочина и смисъл на това битие, както смъртта за индивидуалното битие. („Смисълът на историята е отвъд нейните предели и предполага нейния край. История, която няма край, би била безсмислена. Безкрайният прогрес е безсмислен. Затова истинската философия на историята е есхатологична...“[5]) Така плоските разсъждения на Фукуяма изведнъж се сдобиват с обем.

__

„Близкото минало винаги ни се представя като разрушено от катастрофа“, казва Адорно.[6] Едва с отдалечаването си то започва да се покрива с благородна патина, докато застине във вечното време на Златния век. Това е пътят на Историята – между ексцесията на Катастрофата и величието на Вечността. Захапването на опашката.