Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Сам Шепърд, „Онзи в мен“, издателство „Лист“, превод Боряна Даракчиева, 2019 г.

Преди смъртта си през юли 2017 г. вследствие на амиотрофична латерална склероза Сам Шепърд вече е носител на Пулицър и държи рекорда за най-много спечелени награди Оби за драматургия (цели десет). Всичко това – въпреки популярността на холивудски актьор, познат от филми като „Истински неща“ (номиниран за Оскар), „Райски дни“ и „Париж, щата Тексас“. В предпоследната му книга обаче не прозира удовлетворение. Напротив, „Онзи в мен“ е равносметка на разочарованието.

Кратките фрагменти в нея проследяват мисловните подскоци на разказвача, който дълбае миналото в търсене на отговори за сегашното (сумрачно) състояние на нещата. Главите в този оплетен като мрежа роман напомнят на записки в тетрадка, писана през нощта с безсънна ръка. Като излезли изпод машинописа на Фокнър и битниците барабанят отсечените, ударни изречения. Самотата след изгубена любов, след замъгленото себе и разпилените спомени, които са го изграждали, може би не заслужава друго освен бързина и ярост.

Койоти, прахоляк, каубойски ботуши и пустинни пейзажи изпълват света на Шепърд. Описанията му са като трескав сън в прерията – там, където изгарящото отчаяние на изгубената, дистанцирана от големите градове Америка прежуря душата и жигосва опита за бяг. Дървената му къща може да е някъде в пламтящия ад на Юга, в съседство с Кормак Маккарти, където смаляващите се хора не са говорили от десетилетия, а покрай вдигнатите крака на масата изтича последната бутилка уиски. Шепърд дълбае отчаянието си, докато то не мине през дъските и не стигне до обратната страна на света, където го чака миналото Аз под формата на дете.

Страховита е на места „Онзи в мен“. Чува се в нея пукотът на сухите клони на дърветата, докато сянката на героя се придвижва към своя усамотен дом. Чува се и тропотът на конете от миналото, които няма да предложат нови приключения. Разказвачът знае, че тази вечер отново ще се събуди в съня си от тежест върху гърдите и ще види дяволско изчадие, гледащо го с прогарящите си очи. Кошмари и абстрактни образи се оплитат в създаването на монолитната самота на разказвача, предаден от себе си и другите в последното си пътешествие към дома.

Дали поради болестта или емоционалното състояние, мисълта на Шепърд е мъглява, трудно се проследяват и навързват отделните текстове, а мотивът за съжалението на възрастния мъж, хванал се с млада любовница, която в случая го изнудва, записвайки разговорите им, натежава. Прозата на Шепърд е уморена, като боксьор, който не може да държи вече ръцете си вдигнати, той твърде често се отказва или открива повече смисъл за себе си, отколкото може да предложи на навлизащия в обраслите с разместени спомени изречения.

В някаква степен уводът на Пати Смит спомага за осмислянето на книгата. Този „мрачен компас“, както тя го нарича, който води към вътрешния север на разказвача и маркира с мозаечна обърканост лутанията на Шепърд, е бил споделен от двамата преди повече от 30 години, когато са били за кратко заедно. В друг текст, посветен на своя приятел, тя описва как са пишели, подавайки си изречения, подобно на джаз саксофонисти. Това е наситеното с мирис и цветове минало, към което Шепърд се връща в книгата си. Тази безкрайна „подготовка“ за очакваното безкрайно уединение.

Първото, което улавям в своето „търсене на образа“, е фактът, че е „изгнаник“. Усещането да си „отделен“ като начин на живот. Как се случва така, че един човек става някак отделен. Нещо безкрайно познато. И отново влизам в него. Изнудвачката сякаш е изчезнала напълно – пропадна вдън земя. Най-вероятно заради липсата на внимание от моя страна – липсата на съобщения. Липсата на това да се чувства чувствителна. Предполагам. Не знам. Но аз го нося в себе си. „Изгнаника“. Познавам го. Няма нужда от подготовка. Целият ми живот беше подготовка.