Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Пише рецензии за кино и литература в периодични издания и сайтове с културна насоченост. Работи като книжар и е автор на кратки разкази, публикувани в списание „Страница“. Дебютната му книга „Когато великани ходеха по земята" е сборник с кратки истории, който предстои да излезе в издателство „Жанет 45".
За да разбере читателят „Нека спи под камък“, ще е нужно да се запознае с набор от интердисциплинарни четива, свързани с развитието на литературната теория и творчеството на Чезаре Павезе, Елио Виторини, Ролан Барт, Пиер Паоло Пазолини, Лудовико Ариосто и Реймон Кьоно. С политическата, историческата и философската еволюция на Италия след войната... Всичко това прави „Нека спи под камък“ обстоятелствена и трудна за четене книга, но и същевременно необходима за разбирането на един от големите европейски писатели. [...]
Литературната общност е разтърсена от скандала около Алис Мънро, но българските читатели имат още един повод да отделят внимание на канадската писателка. У нас наскоро излезе сборникът „Пътят на любовта“, писан няколко години преди Андреа да сподели с майка си престъпленията на доведения си баща. Как четем разказите днес? Можем ли да пренебрегнем зловещата сянка над тях? Редно ли е да го правим? Всеки, който търси следи от нещастието, ще ги открие. Текстовете изобилстват от любов, секс, съкрушени семейства... [...]
Публикуван за първи път през 1977 г., малко преди нейната смърт, романът „Мигът на звездата“ на Кларисе Лиспектор е сред най-популярните ѝ произведения. Дали заради успешната филмова адаптация, феминисткия и социален ъгъл, или заради непосредствената близост на книгата до преждевременния завършек на един изключителен творчески път, „Мигът на звездата“ продължава да се чете и препрочита. Тази неотложна книга, писана по време на обществено бедствие, както я определя тя, е незавършена... [...]
Седем години, откакто бе изгубил детето си във вълните на Сиракуза. Седем години, откакто не се бе завръщал в къщата без прозорци, в която облаците се надпреварваха да го утешават, докато лежеше и слушаше вятъра. Не съществуваше по-спокойно море, нито по-тих град до това море, който непрестанно да го уверява, че е на негова страна. Това море, което отне детето му преди седем години, да е на негова страна? Възможно ли бе въпреки безразличната природа на явленията да постигнат съгласие в смъртта? [...]
