Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Новата монография на Едвин Сугарев „Голямата земя на мълчанието“ (издателство „Факел“, 2026 г.) е посветена на поезията на Георги Рупчев. С него разговаря Мария Митева

Самото заглавие на книгата приковава вниманието от първия миг. Открихте ли „Голямата земя на мълчанието“?

Разбира се, заглавието кореспондира с поемата „Голямата земя“ на Георги Рупчев. Тя е един от ключовите текстове за разбирането на всичко сътворено от него – в нейния контекст голямата земя е особеното, неевклидово пространство на духа, тя е територията на отвъдното и трансценденталното, на глъхнещите думи и притаените езици, на жестовете, чийто смисъл е вече заличен – и може би на космическата пустота, която обгръща земното ни битие, на трагичната неприютеност на човека в универсума. Определението „безмълвен“ е кодово, особено във втората част на поемата – тази земя е отвъд думите, тя е най-дълбинният топос на духовното, до който поезията може да достигне. Като пространство, в което се извършват „всички неми ритуали на забравата“, голямата земя е проекция на неевклидовия поетичен свят, на духовното, но и на смъртта. Би трябвало да отбележа, че конкистата в това условно пространство е и биографично предопределена: пишейки зрелите си стихове, Жоро Рупчев знаеше за близкия си край. За него, както и за любимия негов поет в българската поетична традиция – Александър Вутимски, светът на отглъхването, на забравения език и неразбираемия вече жест, стопеният свят на изтлялото неслучайно е в центъра на вниманието: става дума за стихове, писани буквално пред лицето на смъртта. Това обаче не е беден свят, в него няма хленчене, няма носталгия по непреживяното, няма оплакване на личната участ – в голямата земя това безмълвие е абсолютният край, до който поезията би могла да достигне; то е територията на трагичното и на осъзнаването на самата поезия като трагично занимание. Защото поетът навсякъде и винаги е бил другият, различният, защото поезията предполага висока нравствена мяра, предполага да видиш този свят като нравствено оскъден и недостатъчен, предполага бунт – и този, който носи в себе си всичко това, често е обречен на самота, неразбиране, нерядко и на омраза. И защото да бъдеш поет, означава да следваш своя инстинкт за неприспособимост – както определяше поезията Георги Рупчев; означава да не се нагаждаш към обществените очаквания, да не се вместваш в матриците на социалната принуда, да застанеш сам и гол срещу света – без щит, без маска и без броня.

Кое ви провокира да изследвате така пророчески проникновено творчеството на поета Георги Рупчев?

Чак пък пророчески… Ако трябва да бъда откровен, един от водещите мотиви беше срамът. Става дума за изключителен поет, чиято значимост надхвърля и границите на поколението, към което принадлежи, и самата българска литература – и всяка поетична традиция би трябвало да се гордее, ако има в себе си поет като него. В същото време – това е първата монография за Георги Рупчев, четвърт век след неговата кончина. В този смисъл сме негови длъжници – и като опит да бъде изкупен този дълг би трябвало да се тълкува и тази книга. Има обаче и още една причина: Георги Рупчев е модерен поет – в пълния и пряк смисъл на това определение. Той е от тези, които биха могли да бъдат четени и разбирани и от най-младите поколения – тъй като поставя своите тревожещи акценти върху въпросите кои сме, какво сме, откъде идваме, къде отиваме, каква е нашата мисия и нашата отговорност. Ако прочетете, примерно, поемата „Смъртта на Тибалт“, ще видите колко пряко се съотнася нейната проблематика с днешния ден на човечеството – с неговите демони, сплинове и неразрешими въпроси.

Вие сте били и личен приятел на поета. Какъв беше Георги Рупчев в живота?

Когато в началото на 80-те години се запознах с него, той вече беше прикован на легло. Беше болен от мултиплена склероза – болест, която не прощава. Бавно се обездвижваше – накрая дори не можеше да държи писалката, за да пише стихове. Никога не съм го чул да се оплаква обаче, да окайва съдбата си – никога. Беше горд, с аристократичен дух, често иронично настроен, категоричен в своите позиции – и в същото време разбиращ и съпричастен, готов да вникне в проблемите на всеки от нас, без да отсъжда прибързано. Седяхме при него по цели нощи, слушахме музика и разговаряхме – и тези разговори всъщност бяха неговият прозорец към външния свят. Беше не просто една от централните фигури – беше емблематичен поет за малката, нестабилна общност на поетите от моето поколение. Неговата поема „Смъртта на Тибалт“, която някога публикувах в самиздатското списание „Мост“, а после и като отделна книжка в библиотеката на списанието, с илюстрации на Николай Майсторов, беше „де факто“ поетичният манифест на това поколение; беше нашият протест срещу света, който произвежда смърт и се опиянява от мощта за смърт, като ни оставя шанса да живеем истински само в промеждутъците между тимпанените удари, възвестяващи смъртта на Тибалт.

Това „забутано“ поколение – малко преекспонирано наречено от проф. Николчина, беше много будно и точно то въпреки наложените цензурни пречки създаде много стойностна литература. Как си обяснявате този парадокс?

Спомням си, че веднъж Ани Илков възрази срещу това определение с думите: „Не може едно поколение, в което има поет като Георги Рупчев, да бъде „забутано“. Да, истина е – ние просто не влизахме в сметките, бяхме затулени от разните априлски и постаприлски поколения, а и изобщо не се вписвахме в препоръчваната „жизнеутвърждаваща“ поетика, почти силово налагана от партията с главно „П“. Но за разлика от повечето наши предходници, ние просто не можехме да бъдем залъгвани – бяхме чели прекалено много и знаехме, че има и друг живот, и друг начин на писане. И тъй като публичното битие бе просто претъпкано с подмяна и лъжа, тези поети заложиха именно на силата на вкуса – както я разбира Збигнев Херберт в едноименното стихотворение – на силата да кажеш „не“, да не спестиш подигравката, да отхвърлиш и епатираш масовите клишета и очаквания – колкото и скъпо да ти струва това. Това отхвърляне именно се крие зад определението на Георги Рупчев, според което поезията е проява на инстинкта за неприспособимост. Живеехме не така, както се изискваше от нас, и пишехме не така, както очакваха от нас. И така, докато се появи реалната възможност безвремието, в което вегетирахме, да бъде преодоляно – тогава дори и самата поезия се превърна в политически акт, не в пряк смисъл, разбира се – но в смисъла, в който поеми като „Смъртта на Тибалт“, „Приковаване на огъня“ и „Пътят нататък“ на Георги Рупчев са екзистенциални проекции на бушуващия свят в годините около падането на Берлинската стена.еф,хр <вм‘ел

Възможно ли е изкуството и по-конкретно стиховете на Георги Рупчев да послужат за вдъхновение на други поети?

Поезията е строго лично дело, там следване не е възможно – и ако се учиш от някого, трябва да знаеш, че той ще те отведе само до вратата, а пътят през териториите на поетичното трябва да изминеш сам. Но пък самото съществуване на тази поезия е вдъхновяващо – тъй като свидетелства за дълбочината, до която поезията може да достигне, както и за нейната мисия – да изговори универсума в неговата цялост, да се превърне в сетиво за трансценденталното, да възвиси поета до това да бъде преводач на Бога.

Вие самият били ли сте вдъхновен от негово стихотворение или от поезията на друг автор?

Бил съм, разбира се. И от неговата поезия, и от тази на Борис Христов – моя учител по поезия и кураж. Но не съм си позволявал да встъпвам в техните следи – би било кощунствено.

Вашият труд не просто напомня за „забутаното поколение“, а дори алармира за нови и цялостни изследвания на творчеството и на останалите талантливи поети. Според вас има ли нужда от поетична приемственост?

Това тъй наречено „забутано поколение“ имаше един уникален исторически шанс – да преживее голямата промяна, да участва в карнавала, в който силово наложените роли и предразсъдъци рухват в праха, да вилнее в екстаза, който се изпитва, когато всички забрани стават невалидни и свободата става близка, достъпна и необходима – като въздуха за дишане. Това преживяване роди поезия, която не се е случвала от десетилетия в доста убогата и старомодна българска литература. В този смисъл екстатичните времена са ценни – и трябва да бъдат ценени и изучавани, за да не забравим именно свободата в днешните убоги и налудни времена. И именно в този смисъл поетичната приемственост е насъщна.