Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

„Мрак в края на града“ от Дарио Беванда, превод Атанас Игов, режисьор Катрин Медлер, сценография и костюми Франциска Изeнзее, звукова среда Кико Бек, драматурзи Лаура Мaнгелс, Павлина Дублекова. Участват Биляна Петринска, Зафир Раджаб, Анета Иванова. Премиера 13 декември 2024 г., Камерна сцена на Народен театър „Иван Вазов“

„Мрак на края на града“ е представление за живота по време на война и обсада и следите, които тези събития оставят в човешките души. Пиесата на Дарио Беванда, писана без предварително съзнание за актуалността, която ще придобие днес, отеква като звън, колкото пророчески, толкова и злокобен.[1] Независимо че свидетелства за обсадата на Сараево през 90-те години, авторът е избегнал налагането на конкретни детайли, което превръща пиесата в общовалиден символ за травмите, които всяка война оставя в поколенията. В контекста на тези изпълнени с насилие и жестокост епизоди един мъж – Обитателя, решил да остане в града, започва своите аудиодневници, с които се опитва да легитимира присъствието си в света, да опази представата за себе си в един човеконенавистен период. Записите придобиват статут на наследство, те са намерени и изслушани години по-късно от две чистачки – Фикрета и Бетина, които, макар и от различни поколения, изживяват трагизма на несъстоялия се живот.

Представлението на режисьорката Катрин Медлер е стилизиран и метафоричен прочит на конкретното, което е изведено до нивото на универсалното. Разрушена, разхвърляна и неуютна е сценичната среда (сценограф Франциска Изeнзее). Очертан е контур на разпиления бит. Големи бели блокове, като че ли алюзия за разрушени бетонни късове, трябва да запълнят контурираното жилище на Обитателя. В практически план това е задачата на двете жени – да почистят, наредят, реконструират и възпроизведат бита наново. В процеса на тези действия се преплитат реалното с въобразеното, будното със сънното състояние, извеждат се поколенчески травми и лични трагедии. Фикрета (Биляна Петринска) е от поколението, израснало през войната, тя е устойчива и адаптивна. С минимални промени на мимиката и пластиката Биляна Петринска успява да очертае състоянията на героинята си, която светкавично сменя непоклатимия прагматизъм с дълбоко колебание за смисъла на съществуването. В противоположен план присъства племенницата ѝ Бетина, тя е от младото поколение, за което е невъзможно да намери мястото си в света по толкова много причини. Актрисата Анета Иванова развива образа си по линията на недоволството. В представлението ще стане ясно, че Бетина е преживяла редица травми, породени от неприемане, а усещането за липсата на опора я прави апатична, хаотична и недоволна. Все пак тя е тази, която намира ценността в оставените записи от Обитателя. През миналото настоящето се опитва да открие първоизточниците си. А записите на Обитателя (Зафир Раджаб) са конкретни описания на моментното, аудиоснимка на преживяното и усещането за него. Записите на Обитателя могат да бъдат разглеждани и като трансформирана версия на „Последната лента на Крап“ от Бекет. За разлика от Крап, който е чужд на самия себе си и това проличава от несъвместимостта между него и гласа му, записан на лентата, то Обитателят е единен с гласа и усещанията си. Всичко в тези мемоари е изкристализирало в чувство за безсмислеността на изживяваната ситуация. Изпълнението на Зафир Раджаб налага усещане за активна вътрешна динамика при минималистична външна проява. Визията на персонажа е съобразена с естетиката на 90-те години, като избеляла снимка, отломка от не толкова далечно, но все пак избледняло минало. Обитателя е така различен от Фикрета и Бетина, проявление на съвсем друго време и преживявания. Това е голям успех за актьора, защото реконструкцията на близкото минало е рисково начинание поради активните спомени на публиката.

„Мрак в края на града“ е спектакъл, който пренася центъра на тежестта към проблемите на съществуването в най-широк смисъл. И подтиква към размисъл за човешката участ в безумната ситуация на война и насилие, а и след нея.