Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Доналд Тръмп изглежда решен да договори „мир“ с Русия, предвиждащ разделяне на Украйна. От Полша през XVIII век до Индийския субконтинент през ХХ век историята предлага достатъчно примери, които показват, че подялбата на територии е вероятно да доведе до ужасяващо насилие и дълготрайна вражда. Текстът е публикуван в Project Syndicate на 3 декември 2024 г.

За разлика от първия си престой в Белия дом, този път избраният за президент на САЩ Доналд Тръмп изглежда решен да изпълни много от обещанията, които даде по време на предизборната си кампания. Номинациите му за членове на кабинета – от благоразположената към Русия Тулси Габард, номинирана за директор на националното разузнаване, до почитателя на конспирации и противник на ваксините Робърт Ф. Кенеди-младши, номиниран за министър на здравеопазването – потвърждават намерението на Тръмп да предприеме опустошителна кампания срещу американските институции и считаните за „врагове вътре в страната“. А речта му след изборната победа подсказва, че той говори сериозно за „спирането на войните“, като първо се заеме с войната в Украйна.

Тръмп отдавна твърди, че ще прекрати войната в Украйна в рамките на 24 часа, след като встъпи в длъжност. Има множество спекулации относно споразумението, което Тръмп си представя, но всички сценарии имат един общ елемент: разделянето на територията на Украйна. Ако това трябва да бъде цената на мира, тогава си заслужава да разгледаме мрачната история на териториалните поделби.

На пръсти се броят събитията, пораждащи такава дълготрайна вражда; още по-малко са събитията, предизвикали по-унищожително насилие.

Трите поделби на Полша в края на XVIII век вероятно са най-близки до визията на Тръмп за Украйна. От 1772 г. нататък австрийската Хабсбургска монархия, кралство Прусия и Руската империя заграбват и анексират територии, като на практика си поделят полските земи и заличават някогашната най-голяма по територия държава в Европа. В условията на подобно поробване насилствената съпротива е неизбежна. По време на окупацията поляците периодично провеждат партизански военни акции, включително и по-мащабни въстания през 1831 г. и 1863 г. Съпротивата им продължава и през ХХ век с борбите за независимост под ръководството на Йозеф Пилсудски – обвързани и с прояви на терор – преди Първата световна война.

Враждебността към Русия е налице и до днес, тъй като Кремъл е държан отговорен за насилието спрямо полския народ по времето на Сталин.

Франция, от своя страна, питае ненавист към Германия в продължение на десетилетия заради поглъщането на Елзас и Лотарингия от новосформираната Германска империя, начело с кайзер Вилхелм I след Френско-пруската война от 1870–1871 г. Помиряването между двете страни започва едва през 50-те години на миналия век с появата на Европейската общност за въглища и стомана (предшественичката на Европейския съюз) и НАТО.

По същия начин решението на Великобритания да разпокъса Ирландия, задържайки за себе си по-голямата част от северната провинция Ълстър, разпалва гражданска война между онези, които са склонни да отстъпят Северна Ирландия, начело с Майкъл Колинс, и противниците на сключването на какъвто и да било договор, който не гарантира пълна независимост на Ирландия. Ожесточената война в търсене на мир продължава само две години, но завещава терор – от страна както на католиците, така и на протестантите – който е прекратен едва със Споразумението от Разпети петък от 1998 г., договорено с посредничеството на САЩ.

Може би най-жестоките териториални поделби обаче са осъществени в Азия през ХХ век. През 1932 г. Японската империя отделя Манджурия от Китайската република и създава марионетната държава Манджоу-Го. Тринайсетгодишното безмилостно управление там на японската Квантунска армия, което включва поробването на милиони хора, извратени медицински експерименти и поголовно клане на малцинства, се превръща в своеобразен образец за нацистите в Източна Европа. Жестоката японска окупация оставя толкова дълбоки белези в паметта на китайците, че и до днес китайските лидери я използват като средство за подклаждане на враждебни нагласи към политиките на демократична Япония.

Но измерено в брой жертви, произтекли непосредствено от териториална подялба, нищо не може да се сравни с разделянето на Индийския субконтинент от 1947 г., последвало оттеглянето на Великобритания. От бившата Британска Индия се раждат две държави: Индия, където индусите са мнозинство, и Пакистан, където мюсюлманите са мнозинство. Това разделяне предизвиква една от най-големите миграции в историята, която обхваща около 18 милиона души, сред тях мюсюлмани, които се отправят към Пакистан (в това число и днешен Бангладеш), и индуси и сикхи, които тръгват към Индия. Актовете на сектанско насилие, включително изнасилвания, изгаряния и масови убийства, водят до смъртта на 3,4 милона души. Оттогава са изминали 77 години. През този период Индия и Пакистан са воювали помежду си четири пъти, за последно в рамките на т.нар. Каргилска война през 1999 г., когато двете страни вече притежават ядрени оръжия. Засега на хоризонта не се задава сдобряване по примера на Франция и Германия.

Разделянето на Виетнам през 1954 г. – на северна зона, управлявана от комунистическата организация „Виетмин“, и южна зона, управлявана от Република Виетнам – също води до огромни кръвопролития, тъй като предизвиква война, продължила две десетилетия и отнела живота на до 3 милиона виетнамци. (За отбелязване е, че виетнамците като че ли не питаят лоши чувства към САЩ, която губи 58 000 войници до оттеглянето си през 1975 г., заради ролята на страната в тяхната национална агония.)

Така стигаме до разделянето на Палестина от 1947–1948 г. на две независими държави – еврейска и арабска. Това решение на Организацията на обединените нации (ООН) води до десетилетия на враждебност, потисничество, тероризъм и войни, които продължават до ден днешен. Достатъчно е човек да види разрушенията в Газа, за да си даде сметка за ужасяващото наследство на разделянето на територии в тази част на света.

И така, какво би могло да последва от разделянето на Украйна? В борбата си за запазване на териториалната цялост на страната си от февруари 2022 г. насам украинците показват смелост и динамичност – качества, които те със сигурност ще впрегнат в процеса на възстановяване на родината си. Но предвид мащаба на претърпените от тях човешки и икономически загуби, на украинците ще им е трудно да приемат смирено идеята за разделяне. Това ще е особено трудно с оглед на факта, че руският президент Владимир Путин не крие убеждението си, че Украйна не е просто „съседна страна“; в неговите очи „днешна Украйна е създадена изцяло от Русия“ и следователно трябва да съществува само под руска опека.

Украинците знаят, че при евентуални бъдещи преговори за мир те имат най-голям шанс да предотвратят нова руска намеса чрез приемането на железни международни гаранции за тяхната сигурност – ако не и чрез незабавното приемане на страната в НАТО. Тръмп изглежда, че ненавижда настоящите ангажименти на САЩ в областта на сигурността, но ако САЩ не предложи такива гаранции, това би могло да навреди включително и на Русия.

Путин дойде на власт във време, белязано от опустошителна война и продължителни бунтове в руската република Чечения, които включваха и терористични атаки от страна на чеченски сепаратисти в Москва и други руски градове. Още през 2022 г. украинците обещаха партизанска война срещу Русия. При липсата на други опции тази опасност само ще нарасне. Тръмп би трябвало да се опита да убеди Кремъл в необходимостта от честни преговори. В противен случай разделянето на Украйна може да доведе до тероризъм на територията на Русия, вероятно в по-голям мащаб, отколкото чеченците са могли да си го представят.

Превод от английски Даниел Пенев