Култура / Брой 3 (3016), Март 2025

Фрагменти от наскоро излязлата книга на папата, написана в сътрудничество с Карло Мусо – първата издадена някога автобиография на римски първосвещеник

Животът изисква смирение

Те не се дипломираха заедно в края на 1955 г., всички тези четиринайсетгодишни момчета, които през месец март шест години по-рано бяха стъпили за първи път в Escuela Técnica Especializada (Специализираното техническо училище), преизпълнени с надежда. Не всички обаче. Един от тях падна трагично по пътя. Беше син на полицай. В много отношения най-интелигентният и най-надареният от всички, страстен и дълбок познавач на класическата музика, притежаващ литературна култура на висотата на музикалната си подготовка. Това голямо и едро момче, най-корпулентното сред всички, беше гений. Един гений. Ала човешкият ум е непостижима загадка. Един ден това момче грабна пушката и застреля свой приятел от квартала. Новината отекна като изстрел за всички нас, тя ни шокира. Затвориха го в наказателното отделение на психиатричната клиника, където отидох да го видя. Това беше първият ми пряк контакт със затвора, два пъти затвор, тъй като беше и място за душевноболни. Можех да поздравя приятеля си само през миниатюрно прозорче, зарешетено изцяло и пробито в тежката метална врата. Беше ужасно и бях силно смутен. Посетих го отново с неколцина приятели. Няколко дни по-късно чух училищния портиер и други деца да говорят за това с подигравателен тон. Бях не на себе си от гняв. Казах им какво мисля за тях, сетне отидох при директора на училището: казах му, че такива неща повече не трябва да се повтарят, че в крайна сметка става дума за един болен, че това момче достатъчно страда между лудницата и затвора. Моето избухване ми създаде репутацията на открит човек, която не знам дали заслужавах; така се прочух. Моят приятел впоследствие бе изпратен в изправителен дом, размина му се доживотният затвор, тъй като по онова време беше непълнолетен. Няколко години по-късно го освободиха.

След дипломирането ми, вече като послушник в новициата, ми телефонира стар приятел: каза, че успял да влезе в контакт със сестрата на това момче и тя му съобщила, че след изправителния дом то се самоубило. Беше на двадесет и четири години. Сърцето на човека е дълбока бездна, както е казано в псалмите (срв. Пс. 63:7). Има болка, предизвикваща друга болка в ума и сърцето.

Бях четвърта година в училището, когато в автобуса ме заговори момче от началния клас. Помоли ме да му заема някаква книга, която му трябвала, аз казах да, тъй като я имах вкъщи и това бе началото на нашето познанство. Беше самó дете, известно в училището с проблемите, които имаше с дисциплината. Чувствах в себе си призванието, което засега не бях споделил с другите, и тъй като това момче все още не бе взело първо причастие, започнахме да разговаряме, да се грижа за него, доколкото мога. Отидох у тях, запознах се с родителите му, чудесни хора от фамилията Ередия, но… Накрая, когато бях в десети клас, това момче заколи майка си с нож. Беше на петнайсет години, не повече.

Спомням си погребалното бдение в дома им, восъчното лице на бащата, двойната му болка, която не му даваше покой. Както маската на Йов: „Окото ми от тъга потъмня, и всичките ми членове са като сянка“ (Иов. 17:7).

Новината за това нещастие нахлу в училище като буря, може да се каже, че с нея проникнаха в нас трагичността и сложността на живота. Хорхе Луис Борхес пише: „Опитах се, незнайно с какъв успех, да композирам линеарни разкази. Не съм сигурен, че са прости; на земята няма нито една страница, нито една дума, които да са такива“.

Необходимо е смирение при представянето на сложния жизнен опит.

Много ценя и почитам Борхес, бях смаян от сериозността и достойнството, с които той проживя своето съществуване. Бе много мъдър и много дълбок човек. Когато на двадесет и седем години станах преподавател по литература и психология в Колежа на Непорочното зачатие в Санта Фе, водех курс по творческо писане за студентите и реших да му изпратя чрез неговата секретарка, която пък беше моята преподавателка по фортепиано, два разказа, писани от младежи. Самият аз изглеждах много по-млад, отколкото бях в действителност, затова студентите ме бяха кръстили Carucha (Бебешкото лице), а Борхес бе един от най-известните автори на ХХ век; и все пак той ги прочете – макар да беше на практика сляп – и много ги беше харесал.

Поканих го да изнесе няколко урока по темата за гаучосите в литературата и той прие; знаеше как да говори за всичко, без ни най-малко да се изтъква. На шестдесет и шест години той взе автобуса от Буенос Айрес и пътува осем часа през нощта, за да стигне до Санта Фе. При едно от тези пътувания закъсняхме, защото, когато пристигнах в хотела, той ме попита дали мога да му помогна да се обръсне. Беше агностик, който всяка вечер произнасяше Отче наш, защото го е обещал на майка си, и си отиде от този свят с опело.

Не може да не е бил духовен човек написалият следните думи: „Авел и Каин се срещнаха след смъртта на Авел. Вървяха през пустинята и се познаха отдалеч, защото и двамата бяха много високи. Братята седнаха на земята, запалиха огън и започнаха да се хранят. И двамата мълчаха, както е обичайно за уморени люде по здрач. На небето изгря една звезда, която още не бе получила името си. В светлината на пламъците Каин забеляза белега от камъка върху челото на Авел, изпусна хляба, който тъкмо поднасяше към устата си, и помоли да му бъде простено престъплението. Авел отвърна: „Ти ли уби мен, или аз убих теб? Вече не си спомням; ето пак сме заедно, както преди“. – „Сега зная, че наистина си ми простил – каза Каин, – защото да забравиш, значи да простиш. И аз ще се опитам да забравя…“ (Хорхе Луис Борхес, „Легенда“, превод от испански Светла Христова).

Да знаеш да се смееш, квасът, който кара радостта да израсне

Надеждата е остроумно момиче. Известно е, че хуморът и усмивката заквасват съществуването ни и са инструментът, който ни помага с постоянство да понесем трудностите, даже и кръстовете си. Иронията според чудесната дефиниция на писателя Ромен Гари е заявка за достойнство, „утвърждаване на превъзходството на човешкото същество над всичко, което му се случва“. […] В семейството ми, когато бях още дете, това беше въпрос на възпитание от страна на нашите родители.

За всички мои братя педагогиката на смисъла на радостта бе здравословна ирония, ето защо шегата винаги се възприемаше сред нас като нещо важно.

[…] Животът на моето семейство бе белязан от множество трудности, страдания, сълзи, но дори и в най-трудните моменти знаехме, че една усмивка или малко смях могат да ни донесат жизнена сила и енергия, за да продължим по добрия път.

Научихме много за това от татко. Как да се отдръпнем, все едно че нищо не е било, и да омаловажим проблемите – смешното в крайна сметка е трагичното, видяно в гръб – и как да удържим в себе си пространство за радостта, достатъчно, за да се справим и надмогнем трудностите. […] За да се подчертае тази неразрушима връзка, този щастлив брак между надеждата и радостта, в месеците, предхождащи отварянето на Порта Санта през новата Юбилейна година, реших да се срещна във Ватикана с група от над сто артисти от света на комедията, които идваха от различни нации и работеха в най-различни сфери. Някои от тях отбелязаха, че това е голяма крачка спрямо времената, когато актьорите и комедиантите не е могло да бъдат погребани в свещена земя, но щом съм взел името на Франциск, „комедианта на Бога“, вероятно подобен избор е могъл да се очаква. Един от тях ми каза с чувство за хумор, че е добре да се опитаме да разсмеем Бога… но Той, предвид Своята вездесъщност, предусеща всички шеги, с което ви разваля края. Ала тъкмо този хумор носи добро на сърцата.

Животът има своите неизбежни горчивини, те са част от самия този път на надеждата и обръщането. Но трябва да избегнем на всяка цена затъването в меланхолията, за да не гангреняса сърцето ни. […] Това са изкушения, срещу които не са имунизирани даже богопосветените люде. За съжаление, сред тях също се срещат навъсени хора и меланхолици, по-скоро авторитарни, отколкото авторитетни, по-скоро „стари моми“, отколкото съпруги на Църквата, повече чиновници, отколкото пастири, по-скоро повърхностни, отколкото весели, и това със сигурност не е никак добре. Но като цяло ние, свещениците, имаме склонност към хумор и известно умение да разказваме шеги и истории, случили се с нас самите.

Дори и папите. Йоан XXIII, чийто шеговит характер е добре известен, в една своя реч заявява буквално следното: „Нощем често ми се случва да започна да размишлявам над сериозни проблеми. Тогава вземам смело решение и на сутринта си обещавам, че ще отида да говоря с папата. Сетне внезапно се събуждам целия в пот и се сещам, че аз съм папата“. Как го разбирам… Йоан Павел беше същият. По време на подготвителните заседания на конклава, когато е все още кардинал Войтила, друг от кардиналите, по-възрастен и доста закостенял, се приближава до него с намерението да го скастри, задето карал ски, катерил се по планините, карал колело и плувал… „Не мисля, че това са дейности, съответстващи на вашата роля“, му заявява той полугласно. На което бъдещият папа му отговаря: „Знаете ли, че това са дейности, които в Полша се споделят от петдесет процента от кардиналите?“. А в Полша по онова време има само двама кардинали.

Иронията е медикамент, който не само издига и просветлява другите, но и нас самите, защото самоиронията е инструмент, с който надмогваме изкушенията на нарцисизма. Нарцисистите се съзерцават постоянно в огледалото, те се разкрасяват и самовъзхищават, а най-добрият съвет е винаги да се смееш над себе си пред огледалото. Това ти носи добро. Една стара китайска поговорка ни казва, че има само двама съвършени човеци: единият е мъртъв, а другият не е още роден. […] В това отношение в Църквата, макар и неформално, има цяла серия от шеги с ордените, конгрегациите и отделни фигури […] Да вземем само шегите за йезуитите и на йезуитите, които са цял отделен жанр, съпоставим с вицовете за карабинерите в Италия или за еврейските майки в хумора на идиш.

Що се отнася до заплахата от нарцисизма, който може да се отстрани само с голяма доза самоирония, наум ми идва шегата за един суетен йезуит, който имал кардиологичен проблем и трябвало да бъде приет в болница. Преди да влезе в операционната, този йезуит попитал Бога: „Господи, настъпи ли моят час?“. „Не, ще живееш поне четиридесет години“ – му казал Бог. Йезуитът се възползвал от престоя си в болницата, за да си присади коса, да си направи лифтинг на лицето, липосукция, да оправи клепачите и зъбите си… Накратко, изписали го като друг човек. Но на излизане от болницата го връхлетяла кола и той умрял. Едва представил се пред Бога, той започнал да протестира: „Господи, но… Ти ми каза, че ще се видим след четиридесет години!“. А Бог му отвърнал: „Ох, извинявай, не те разпознах…“.

И още една шега, която ме засяга пряко, тази за папа Франциск в Америка. Тя е следната: едва кацнал на летището в Ню Йорк, папа Франциск вижда огромна лимузина, която го чака. Папата е смутен, но после си казва, че никога през живота си не е карал подобна кола. Пак поглежда лимузината и пита шофьора: „Ще ми дадеш ли да я подкарам?“. Шофьорът казва: „Съжалявам, Ваше Светейшество, но не мога, познавате процедурите, протоколът…“. Но знаете колко упорит е папата, щом си науми нещо, той настоявал, настоявал и накрая онзи отстъпил. Тогава папа Франциск сяда зад волана и започва да кара по онези огромни пътища… Забавлява се, дава газ: 50 километра в час, 80, 120… Накрая се чува сирена, появява се полицейска кола и той спира. Млад полицай се приближава до затъмнения прозорец, папата, смутен, сваля стъклото, а онзи пребледнява. „Извинете ме – казва той и се връща до полицейската кола, за да се свърже с централата: – Шефе, мисля, че имаме проблем.“ Началникът пита: „Какъв е проблемът?“. „Спрях една кола, която караше с превишена скорост, но вътре се вози някаква много важна личност.“ „Колко важна? Да не е кметът?“ „Не, много по-важна от кмета.“ „Да не е губернаторът?“ „Не, по-важна е.“ „Да не е президентът?“ „Не, повече…“ „Е кой може да е по-важен от президента?“ „Не знам, шефе, но римският папа му е шофьор!“

Евангелието, което ни казва, че ако не станем като деца, няма да влезем в небесното царство (срв. Мат. 18:3), ни говори за нашето спасение, напомняйки ни, че трябва да съхраним способността да се усмихваме, защото според психолозите, които са извършили своите изчисления, при децата тя е десет пъти по-голяма, отколкото при възрастните. 

Нищо не ме прави по-щастлив днес от срещите с децата: моите учители по усмивка винаги са били децата, а днес, когато съм стар, те са мои наставници. Срещите с тях все повече ме впечатляват, те ми носят добро. Както и тези със старците: старите хора, които благославят живота, отмествайки настрани всичко друго, които имат радостта на виното, отлежало с годините, са наистина невероятни. Те имат благодатта да плачат и да се смеят както децата. Когато ги прегърна по време на някоя от аудиенциите на площад „Св. Петър“, децата се усмихват; други, напротив, виждайки ме целия в бяло, смятат, че съм лекар, който ще ги инжектира, и започват да плачат. Децата са шампиони по спонтанност и човечност, те ни напомнят, че онзи, който се отказва от своята човечност, се отказва от всичко, затруднява се да плаче или да се смее истински, което е знак за нашия упадък. Сякаш са ни дали упойка, а упоените възрастни не носят добро нито на себе си, нито на обществото, нито на Църквата.

Идвам от семейство на емигранти. Нека избегнем корабокрушението

По време на презокеанското пътуване на кораба се усетил силен трус, като от земетресение. През цялото пътуване имало силни и ужасяващи вибрации: като от експлозия, като от бомба. Но не било бомба, по-скоро глух тътен. Някакъв мъж, който с часове висял наведен към океана, твърдял, че се е повредило витлото на левия мотор. И то напълно.

Повреденото витло направило дълбока пробойна. Водата започнала да нахлува. Разказват, че била дадена заповед на оркестъра да продължи да свири. Корабът започнал да се накланя на една страна, мракът ставал все по-плътен, морето по-всеобхватно. Когато станало очевидно, че дадените гаранции не успокояват пасажерите, капитанът издал заповед да спрат машините, да включат алармената система и радистите изпратили първия сигнал SOS.

Сигналът за корабокрушение бил уловен от най-различни кораби. Те бързо се отправили към бедстващия кораб, но били принудени да стоят на дистанция, тъй като от него се издигал стълб бял дим, имало опасност от сериозна експлозия в машинното отделение.

От мостика капитанът все по-отчаяно призовавал да се запази спокойствие, координирал спасителната операция, приоритет имали жените и децата. Но паднала нощ и ситуацията още повече се усложнила.

Спуснали спасителните лодки, но корабът бил под ужасен наклон: мнозина потънали още преди да успеят да стигнат до корпуса, някои от лодките се повредили и станали неизползваеми, напълнили се с вода, която пасажерите се опитвали да изгребат с шапките си. Други от пътниците се измъквали от най-долните отделения на кораба. Мнозина от тях били занаятчии или селяни, които никога преди това не са виждали море и не знаели да плуват.

Молитви и викове се смесили.

Настъпила паника. Мнозина пасажери паднали или скочили в морето и се удавили. Някои били обзети от отчаяние. Други били живи изядени от акулите. В този хаос сблъсъците били неизбежни, както и жестовете на смелост или на себеотрицание. Преди полунощ водата нахлула в кораба, той се изправил вертикално и с пронизителен трясък потънал на 1400 метра дълбочина. Командирът останал на борда докрай, докато оркестърът продължавал да свири кралския марш. Тялото му никога не било намерено. Малко преди потъването на кораба се чули изстрели, някои от офицерите, след като сторили всичко възможно да спасят пасажерите, слагали край на живота си, за да изпреварят агонията на удавянето. Прибирането на някои от оцелелите, които се носели върху разни отломки над водата, продължило до късно през нощта.

Този кораб, дълъг над 150 метра, е бил гордостта на търговския флот в началото на ХХ век, а после и на трансатлантическия италиански флот, превозвал е хора като Артуро Тосканини, Луиджи Пирандело [...]. Ала онова време безвъзвратно си е отишло. Междувременно е имало световна война, процесите на стареене, небрежността и лошата поддръжка си казали думата. Когато поел на последното си пътуване, на борда на кораба имало 1200 пасажери, повечето мигранти от Пиемонт и Лигурия. А също и от Базиликата, от Калабрия. По данни на тогавашните италиански власти над 300 души загинали в катастрофата, както и повечето от членовете на екипажа; южноамериканските власти привеждат много по-големи, почти двойни данни за жертвите, сред тях имало сирийски емигранти и селскостопански работници от италианските села, решили да работят в Южна Америка през зимния сезон.

Тази истина е била омаловажавана или скривана от органите на режима, но това е италианският „Титаник“. Не знам колко пъти са ми разказвали за катастрофата на този кораб, който при това е носел името на принцеса Мафалда, дъщерята на крал Виктор-Емануел III [...]. Тази история се разказваше вкъщи, разказваше се в квартала. Възпяваше се в песните на мигрантите от едната или другата страна на океана. Моите баба и дядо и техният едничък син Марио, който впоследствие става мой баща, са си купили билет, за да пътуват с този кораб, тръгнал на 11 октомври 1927 г. от Генуа. Но не успели да разпродадат всичко навреме. Затова семейство Берголио били принудени да продадат билета и да отложат пътуването си до Аржентина. Поради което аз сега съм тук. Нямате представа колко пъти съм благодарил на Божието провидение.

Превод от италиански Тони Николов