Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

На 25 юли 2025 г. по време на Залцбургския фестивал украинският писател, поет, преводач и военнослужещ Сергий Жадан получи Австрийската държавна награда за европейска литература. Ето и словото, произнесено от него при връчването на наградата

Да се говори за литература по време на война е голям лукс. На украински език сега е далеч по-обичайно да се говори за война. За да я видиш, не е нужно да отваряш книга – достатъчно е просто да погледнеш през прозореца.

Снощи в Харкив прозвучаха осем експлозии. Сутринта руснаците отново атакуваха града. Към 16 часа се съобщава за 66 пострадали – ранени или в остър шок. Преди час беше съобщено, че една от ранените жени е починала. Руснаците разрушават градовете ни, унищожават съгражданите ни. Русия води тази агресивна, несправедлива война, за да ни унищожи. В такъв случай какво можем да кажем за литературата?

Можем да кажем, че дори в тази война, която продължава от 2014 г. насам, се пишат и печатат книги на украински. Някои от тях се превеждат и на други езици, например на немски. В такъв случай какво може да очаква един читател, да речем, австриец, от книга, преведена от украински?

Войната със сигурност ще присъства в нея. Дори и да не присъства в сюжета, тя ще изпълни паузите и празнините. Ще се усеща в мълчанието и дишането, в очакванията и признанията. Защото именно войната определя днес нашето всекидневие, навици, новата ни реалност. Войната е всеобхватна и днес засяга всички нас – всички, обединени от своята страна, гражданство. От своя език.

Литературата, писането, езикът оформят нашите представи за света, усещането ни за него – за мащабите, очертанията, звученето му. Човек има тази възможност – да погледне живота през оптиката на книгите, които е прочел, да го оцени, преживял поведението и диалозите на главните герои. Реалността обаче се оказва много по-голяма от литературата, по-обемна, по-страшна, по-убедителна. Класическите сюжети могат да ни обяснят нещо, но невинаги са способни да ни убедят.

Израснахме с велика литература, осъждаща войната, отхвърляща я, отричаща я. Естествено е за нас, следвайки великите гласове на ХХ век, да повтаряме тезите за недопустимостта на злото, да осъждаме несправедливостта, да говорим за благородството и етиката на състраданието. Но едно е да срещнеш несправедливост и състрадание по страниците на книгите, а съвсем друго е да видиш всичко това в съседния квартал.

Нашата реалност не се вписва в читателския опит сега, тя излиза извън него. Литературата невинаги изглежда подходяща, когато става дума да се наблюдава смърт. Необходимо е обаче да се свидетелства за войната, необходимо е както за самата литература, така и за нейния читател. Да се свидетелства, за да се продължи борбата. Да се свидетелства, за да се обича.

В разговорите за войната, фатална и непреодолима, обикновено има разлика в опита. Преживяването да си в покрайнините на ада не може да бъде имитирано или въобразено – то може да се преживее само лично. Възможностите на литературата може да са достатъчни, за да предадат поне до известна степен дълбочината на нечие отчаяние и блясъка на нечия надежда. Гласът на Паул Целан е сломен, мрачен, изпълнен с тревога и нежност, той едва ли може да ни обясни цялата болка от загубата и чернотата на безнадеждността на хората, преминали през Втората световна война. Той обаче свидетелства за войната и целия ХХ век много по-точно и ясно от учебниците по история и биографиите на диктаторите. Не бива да подценяваме възможностите на езика си.

Какво се случи с езика ни? Как го промени войната? От него изчезна лекотата. На нейно място се появи болката. Много болка. Оказа се, че прекомерното ѝ присъствие деформира езика, лишава го от равновесие. Сега говорим на езика на хора, които особено силно искат да бъдат чути, които се опитват да се обяснят. Това не бива да се разглежда като прекомерен егоцентризъм. Викаме не за да привличаме вниманието към себе си – викаме, за да привлечем вниманието към тези, които са по-зле от нас, на които им е особено зле, трудно и болезнено. Викаме за тези, които сега не могат да говорят, които са лишени от гласа си, които са лишени от сърцебиенето си.

Присъствието на литературата по време на война може да изглежда прекомерно, неподходящо. Литературата предвижда работа с езика, предвижда създаване на нови езикови съединения, творчество като цяло. Войната, от друга страна, е унищожение. Унищожение на живота, унищожение на реалността, унищожение на езика.

По време на война езикът се разпада. Обичайните структури, които поддържат неговата функционалност и ефективност, се разпадат. Войната ни лишава от равновесие. Съответно тя ни лишава от обичайните интонации. Като се вглеждаш в тъмнината, си принуден някак особено внимателно да преценяваш тежестта на казаното и чутото.

Какво искаме, когато говорим за смъртта? Да предупредим, да внимаваме, да обвиняваме, да скърбим? Какви са възможностите на литературата, когато става въпрос за тъмнина и разпад? Войната е ситуация на максимално изкривяване, на тотален разрив. Всяко фиксиране на военната реалност е фиксиране на раздробено пространство, на повреден език.

За какво говорим? Да се фиксира опитът, който не сме имали преди. Никой от нас преди тази война не е имал такъв опит с приближаването на смъртта, не се е чувствал толкова застрашен. Градове, където всеки жител – независимо мъж или жена, дете или старец, военен или цивилен – в условията на война е потенциална мишена. Това променя тежестта на живота, променя разбирането за времето, усещането за бъдещето.

Това се отразява и в езика. Само в обстоятелства на тотална болка, обща беззащитност пред злото, несправедливост осъзнаваш колко важни и необходими, или обратното – неподходящи и не на място могат да бъдат думите ти. Литературата не може да съществува извън контекста, извън чувствата и емоциите на тези, с които си в едно и също езиково поле.

Днес се опитваме не просто да запазим останките от една реалност, скъсана от началото на войната. Опитваме се да я сглобим отново, да я рестартираме, да я преоткрием, да я преименуваме. Учим се от самото начало да контролираме езика си, тестваме думите за функционалност и ефективност, приличаме на човек, който се учи да ходи отново след ужасна катастрофа. Езикът се оказа не много стабилен, не много устойчив, оказа се, че има слаби места, зони на особена уязвимост, откритост. Той също се нуждае от възстановяване и съживяване след напрежение и претоварване, след срив и прегаряне. Езикът не е нещо установено и непроменимо, нещо универсално и безпогрешно. По-скоро обратното – за него е присъщо да прави грешки, да взема погрешен тон, да дава невярно твърдение. Езикът не е безпогрешен и безупречен.

Но именно той ни дава възможност да говорим отново след голямото вцепенение, след смъртоносната тишина, след настъпилата немота, свидетелстваща за липсата на сили и желание да обясниш нещо. Именно езикът ни дава възможността да си обясним света и да обясним себе си на него. Именно езикът днес е най-точният ни и ефективен инструмент в опитите да разберем света, в усилията ни да бъдем убедителни и разбираеми. Използваме език, който едва сега расте и се възстановява като клон след счупване. Говорим на този език за неща, за които никога не сме говорили, които не са били в речника ни, които никога не са били изричани от нас, защото просто не са били част от нашия опит.

Днес имаме съвсем различен опит. И съответно – съвсем различен език. Този език очевидно ще създаде съвсем различна литература. Може би на тази литература ще ѝ липсват полутонове и съмнения, игривост и лекомислие. Иска ми се обаче да вярвам, че няма да ѝ липсва смелостта да говори за болката и радостта, светлината и мрака, безсилието и надеждата. Няма да се страхува да свидетелства за онези, които се нуждаят от любов и разбиране. Всъщност предполагам, че това ще бъде литературата на любовта и разбирането. В края на краищата, тази литература ще се пише от хора, които днес други се опитват да лишат точно от това – от любов и разбиране.

Много е важно за нас да имаме способността да говорим. Но не по-малко важно е да бъдем не просто чути, а да бъдем разбрани. Защото езикът, на който днес се пишат книги в Украйна, е езикът на хора, които се опитват да защитят живота и достойнството си, гласа и правото да говорят. Правото да свидетелстват и да обичат. Понякога това е достатъчно, за да се устои на злото.

Превод от украински Райна Камберова