Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Катя Атанасова разговоря с проф. Михаил Неделчев за двутомното издание с негови текстове „Радикален свидетел. Погледи върху литературата и литературния живот в НРБ“, издателство Нов български университет, 2025 г.

Споделяте в предговора към двата респектиращи тома, събиращи дълъг литературно-исторически и критически опит, за специалния интерес към литературата от периода на социализма и все пак – няма ли „измъкване“ от онова време? Защо според вас все още е важно да говорим днес за тогава, да се връщаме към литературата на периода?

За един литературен историк проблемът за смисъла на едно такова „връщане“ просто не съществува. Дори и да иска, той не може, просто не трябва „да се измъква“ от този пренеприятен период от развитието на българската, но и в някаква степен на всички източноевропейски литератури. В историята не може да се оставя едно такова „бяло петно“! Най-добре сякаш осъзна у нас тази задължителна необходимост нашият колега в Нов български университет проф. Пламен Дойнов. Той ни въвлече с едно удивително постоянство и дори упоритост в осъществяването на формулирания от него голям проект „Литературата на Народна република България (1946–1990)“. Първоначално самата абревиатура НРБ ни отблъскваше. Всъщност именно проф. Дойнов измисли и названието на тези две мои томчета: „Радикален свидетел“ – когато прочете текстовете като техен научен редактор. Съгласих се веднага с това предложение, защото аз наистина съм точно това: свидетел и дори участник в множество сюжети след 1965 г. (когато системата стана сякаш „по-мека“, но с една перфидна толерантност); и същевременно наблюдавах всичко ставащо наоколо в литературното поле с нарастващо несъгласие, с явяващата се в дъното на душата ми погнуса. Пак повтарям: нямаме право да се отказваме от интерпретациите на периода заради отвращението ни към множеството от сюжетите, персоните и текстовете, трябва да намерим съответния „радикален“ подход към всичко това, да се научим да открояваме, да оразличаваме в интерпретациите, да мислим алтернативното на соцреалистическите персони и текстове.

В първата книга правите анализ на отношението на партийните идеолози към българските писатели и поети. Типологизирате зависимостите на „алтернативно мислещия литературен човек от късните социалистически десетилетия“, като тази типология завършва с поразителното „предназначения за убиване литературен човек“. Как системата е убивала творците?

Предложените в студията „Типологии на зависимостите на литературния човек (...)“ десет типологии са твърде едри, за да могат да изчерпят възможните детайлизирани казуси. Все пак последният от тях – предназначеният за убиване литературен човек, в този вече период след 1965 г. не визира – слава богу! – реалното убиване, както се е случвало в първите следдеветосептемврийски трагически дни. Тук говорим за една поетова свръхчувствителност, за непрекъснато долавяната застрашеност на автономията на свободния човек в тоталитарната държава, изразена така ярко в стихотворенията на Христо Фотев и Биньо Иванов, дадена ни реконструктивно и в поетическа творба на Пламен Дойнов. А разбира се, системата имаше много начини да „убива“ творците в духовен план; тя успяваше да унищожава с всевъзможни способи полетите на въображението, да обезсърчава по-лабилните в техните стремежи към новаторство и стилово и тематично откривателство.

Имало ли е някакви междинни отношения, не толкова категорични като маргинализиране, отстраняване, цензуриране и т.н.? Фигури в литературното поле, които не можем да причислим към споменатите?

Да, имаше такива междинни отношения на/между писатели, при които дори доброволното подчиняване на прокрустовската соцреалистическа концепция не бе успяло да унищожи напълно дадените им като дар Божи творчески способности. Няколко примера... При поетите: Иван Динков, Радой Ралин, Александър Бандеров. При белетристите: Емилиян Станев, Иван Давидков, Васил Акьов. За драматурзи: Недялко Йорданов, Стефан Цанев, Александър Томов. При критиците: освобождаването от догмите в книгите и статиите на т.нар. критици импресионисти Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев, но и при големите Тончо Жечев и Цветан Стоянов.

Във втория том сте включили статии за едни от важните, големите поети на късния социализъм – Константин Павлов, Биньо Иванов, Борис Христов, Иван Методиев, Иван Цанев. Поезията ли е по-съпротивляващият се жанр и ако да, как бихте обяснили това?

Моите две основополагащи концепции за знаковите поетически фигури от късната социалистическа епоха са: за тримата големи поети от това време именно като единна и неразделима, непрестанно взаимооглеждаща се „тройка“ (Николай Кънчев, Константин Павлов, Биньо Иванов), както и за двете противопоставни култури (културата на стоическата нормалност и на ускореното с оглед на идеологическия натиск време, едно псевдоускорение), на техните изразяващи ги поети. За културата на стоическата нормалност от полетата на алтернативността това са, на първо място, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов. Писал съм много и за двамата принцове на поезията – за „тъмния“ Иван Пейчев и за „светлия“ Христо Фотев. Новите две томчета са естествено продължение и обобщение на теми и концепции от предишни две мои книги „Двете култури и техните поети“ (2012 г.) и „Ефектът на раздалечаването“ (2015 г.). Естествено, обозрял съм и още множество други персоналистически творчески реализации – и в поезията, и в прозата, и в критиката. А процесите в поезията са някак по-видими, по-открояващи се; прозата е все пак „по-трудноподвижна“.

Събраните в двата тома статии, наблюдения, рецензии, разговори са колкото конкретни, персонално ангажирани с отделни автори, толкова и осмислящи цялостния литературен процес на периода. Къде е мястото на поета, писателя в общия социално-политически контекст? Как според вас трябва да гледаме на него тогава и как днес?

Надявам се, че от цялата мозайка на отделни персоналистически литературноисторически сюжети наистина се е получил един цялостен процесуален разказ. Убеден съм, че точно чрез сплитането на отделните сюжети това се случва по-добре, отколкото при опитите за съграждане на т.нар. непрекъснат „голям разказ“, на една еднопосочна „линейна история“. В том първи на „Радикален свидетел“ това единство се постига и благодарение (според мен) на големите проблемни студии в първия дял „Общностни разнопосочни осъществявания в литературата и литературния живот на НРБ“ (единадесет студии). Те дават визията и за сблъсъците на доминиращите соцреалистически идеологически нагласи (най-вече при т.нар. „априлски поети“) с доста по-редките, но съществуващи прояви на несъгласие, на алтернативно присъствие и участие (например с гонените и цензурирани „любовна тематика“ и „религиозни мотиви“, с творбите на усложнения философски и оригинален образен лирически изказ). Тук силните поетическите изяви са редом с неканоничните и дори направо дисидентски проявления в прозата (напр. непубликувания доемигрантски роман на Георги Марков „Покривът“), в очеркистиката (от ранната наивна и непобираща се в рамките на социалистическата дискретност работническа очеркистика на Генчо Стоев до направо самоубийствения жест с добавянето на шпалти пасаж за съветските лагери в художествено-документалния очерк „Гора зелена, вода студена“ на Георги Божинов, както и укриваната с десетилетия лагерно-затворническа проза на Йордан Вълчев). Непредвидимо е как и къде ще се прояви алтернативността; няма, разбира се, норма. Въпросът е, че истинските писатели и литературни критици (виждам ги заедно, в единен поток) все пак и в тези трудни за свободната изява времена намират понякога възможности да го правят. В българската литература почти липсват характерните за редица чужди литератури (полската, чешката, украинската, руската) значими публицистични манифестни дисидентски изяви от типа на писмото до вождовете на Съветския съюз на Александър Солженицин или отправения към ЦК на УКП трактат „Интернационализъм или русификация?“ на Иван Дзюба (като изключим пространните задгранични очерци на големия Георги Марков, жанрово неопределимите американски книги на Атанас Славов, мъдрите геополитическо-есеистични, също емигрантски трактати на Стефан Попов).

Посветили сте два текста на големия ни писател Йордан Вълчев. Във втория от тях говорите за „политически човек“. Обяснете повече това определение.

Като млад човек тогава, през 1946 г., Йордан Вълчев стана с истинската си (анти)военна проза в йовковски дух от книжката „Боеве“ емблемата на същностното свободно, „несанкционирано“ писане на военна тематика. Последвалите веднага след издаването лагерно/затворнически репресии срещу него предопределят – при твърдия му непреклонен опозиционен характер – оформянето, наред с другите му публични личности, именно на един такъв „политически човек“. Това означава, че заедно с писателските му проявления можем да говорим за преки политически действия – организационни политически усилия, оформяне на конспиративна верига от съмишленици, отправяне на десетки и десетки послания към деятели с разнородни институционални позиции – не само у нас, но и в чужбина. И това е истинско поведение на ярък, действащ конспиративен и след това, в годините след 1989 г., вече легален институционално невписан политик. (Описал съм всичко това в студиите ми.) Но и нещо повече! Виждам големия писател Йордан Вълчев и като едно въплъщение на фигурата на назовавания от мен „политически писател“ (отново заедно с ролите му на създател на ярка битово-митологическа проза, на творец на големи исторически романи, на „календараджия“ и пр., и пр.). Той е политически писател не само с лагерно-затворническата си проза, но и с още редица свои съчинения. А в историята на българската литература от втората половина на ХIХ и първата на ХХ век политически писатели са например Любен Каравелов с неговите цяла серия публицистични очерци, събрани едва през 2012 г. от изследователя Йордан Палежев в книгата „Америка – оная обетована земя“, Христо Ботев с неговите гениални фейлетони с фикционални сюжети, но и Симеон Радев с множество пасажи от великата му творба „Строители на съвременна България“ и с представеното отново чак в днешни дни в тома „Русия в началото на ХХ век“ (2010 г.), с книгите на Яворов „Хайдушки копнения“ и с художествената биография на Гоце Делчев, с мемоарната трилогия на националреволюционера и сетнешен историк на движението Христо Силянов „Писма и изповеди на един четник“, „Спомени от Странджа“ и „От Витоша до Грамос“, както и очерците за американските президенти на критика и политик Димо Кьорчев, книги като „Трудово-спътническа литература“ и „Ляво поколение“ на левия критик артист Иван Мешеков, като удивителните сатирични очерци в „Конско евангелие на народняците“ на Трифон Кунев, публикувани с псевдонима му Ланчелото (а и разбира се, следдеветосептемврийските опозиционни „Ситни дребни като камилчета“). Можем да прибавим и големия мемоарен опус на стария писател и политик Тодор Влайков „Преживяното“, както и целия корпус от стотиците очерци и спомени на бъдещия голям класик Димитър Талев. Всички те създават проза с политическа тематика, съвсем различна от писаното от журналисти, историографи, политолози. Насищат прозата си с оригинална образност, сплитат документално и фикционално, градят неканонически жанрови форми. Настина трябва да откроим неявената досега отчетливо фигура на политическия писател!

Представете си, че днес като литературен историк трябва да разкажете накратко периода на социализма на един млад човек, който не е живял тогава и няма представа от случващото се в литературата ни. Пак ли така като във вашата книга бихте го направили? Какво бихте „отсели“ и какво бихте добавили?

Трудността да се разказва „социализмът“ изпитвам непрекъснато – при заниманията с моите студенти. За тях това е не само непозната, но и до голяма степен непознаваема материя. Същевременно „споменът разказ води“, отново и отново, край няма. Не обичам „да отсявам“, написаното оставям най-често без промени; бих добавял други сюжети и припомнени персони. Макар и мачкан и пресован, социумът от соцпериода е наистина безкраен, многообразен, пъстър. Щастие е за един литературен историк да открие/преоткрие един пренебрегнат автор, една забравяна или отхвърлена творба. Разбира се, добре знам, че такова „добавяне“ в историята е трудна работа, че изисква постоянство, а може и въобще да не се случи успешно. Но си струва трудът!

Ако днес започвате да пишете друга литературна история, каква би била тя, откъде ще започва и накъде ще върви?

Аз непрекъснато пиша литературноисторически съчинения, те се снаждат, засрещат се, влизат в драматични противоречия; често повествованието „пропада“, трагически прекъсва, следвайки хиатусите, процепите в общосоциалните процеси; старая се моите „истории“ да нямат цел и посока, да не са заразени със скрит/прикрит телеологизъм, въпреки че вероятно невинаги успявам да постигам подобна „неутралност“. Но всъщност трябва ли едно съчинение с академически претенции да се опазва толкова стриктно от публицистичен патос? И не са ли описваните периоди, каквито са например времената на т.нар. български социализъм, някак дори задължително предполагащи изблици на публицистични изобличения? И особено когато в разказа има „аз присъствие“, когато си един „радикален свидетел“!?

Михаил Неделчев е роден през 1942 г. Завършва славянска филология и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В продължение на 15 години работи в отдел „Литературно наследство“ на издателство „Български писател“. Интересите му са в областта на българската литературна история, текстологията, литературния, политическия и културния персонализъм, геопоетиката и актуалния литературен живот. Депутат във Великото и в 36-ото народно събрание. Бил е ръководител на департамент „Нова българистика“ в НБУ. Автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015), „Как работи литературната история? Т. 1: Литературно-исторически обзорни сюжети“ (2019), „Как работи литературната история? Т.2: Литературноисторически персоналистични сюжети“ (2021).