Катя Атанасова

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Верен на духа. Разговор с Бойко Пенчев

Верен на духа. Разговор с Бойко Пенчев

Гео Милев е от фигурите, при които смъртта придобива такова значение, че останалите биографични елементи остават на заден план. Смъртта тук е такава точка, която заличава препинателните знаци преди нея. Другият решаващ момент е, разбира се, раняването му, загубата на окото – също събитие, оказало се съдбовен знак. Трябва да си даваме сметка обаче, че Гео Милев се осъществява като поет и литератор за твърде кратко време, някакви си десетина години, съответно не бива да надценяваме отделните „периоди“ в творчеството му. Изкушаващо е да разделим „модернистичния“ Гео Милев от периода на сп. „Везни“ от „левия“ Гео от „Пламък“, но това очертаване на „етапи“ се размива в момента, в който се вгледаме в текстовете на списанията или пък в намеренията му да постави „Електра“ на Хофманстал по времето, когато би трябвало да е станал революционен поет. Гео Милев е удивително единен във възгледите си и в отношението си към литературата, а разчертаването на творческия му път на периоди обикновено се прави, за да се изгради телеологичен разказ според актуалните идеологически нужди. Късните напасвания между биография и поезия по отношение на Гео Милев, патетичните митологизации са нещо вторично, изкуствено и не особено чистоплътно. [...]

За какво пеят птиците

Ще започна с това, което много ценя в поезията на Владислав Христов – прецизния минимализъм, вниманието към детайла, простотата, финото изразяване, верността към търсения поетически стил, към вече създаденото, което говори за намерено поетическо Аз, осъзнато и избрано. В „Пойни птици“ обаче срещаме и открита социална позиция – войната става тема. Неизбежно е. Както пише Александър Шурбанов в своята бележка за книгата: „човешкият свят сякаш трайно е навлякъл войнишката униформа“. [...]

Безутешният опит с миналото

Комиксът (или графичният роман) на Арт Спигелман, роден като Ицхак Авраам бен Зеев, е направил много за разпространението и възприемането на темата за Холокоста сред огромна аудитория, много повече дори от спомените на преживелите го. Променил е начина, по който може да се говори за Холокоста. Първата глава на „Маус“ се появява през 1980 г. в комиксовото списание Raw, издавано от самия Спигелман и съпругата му. През 1991 г. е публикувана втората част и авторът получава Пулицър за нея. [...]

Какво вижда поезията

В едно интервю преди няколко години на въпроса ми дали сега е време за поезия Яна Букова отговори: „Поезията с качество винаги съдържа кризите в себе си, за нея не съществуват „спокойни периоди“ в историята“. И в „Черно хайку“ могат да се открият неспокойствието, съмнението и отказът да си пасивен наблюдател на ставащото днес, отказ от простото приемане на теории и практики. Можем да четем тази стихосбирка и като предупреждение до какво водят забравата в историята и изтриването от паметта на „опита“. [...]