Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Поп Васил. Българска повест“, Жорж Папазов, превод от френски Станимир Делчев, издава Галерия „Структура“, София, 2026 г.

Неочаквана среща с непознат досега у нас текст от автор, който е известен на българската аудитория не като писател, а като художник. Още повече че ретроспективната мащабна изложба „Жорж Папазов – осветителят“ с куратор Мария Василева беше показана преди няколко години в Националната галерия – Двореца.

Оказва се, че художникът, „един от най-ярките български модернисти“, е и писател, има публикувани седем книги, шест от които във Франция. „Поп Васил. Българска повест“ е една от тях, написана е на френски език и е издадена през 1968 г. в Париж, очевидно и като израз на носталгия. Вече можем да я прочетем на български в превод на Станимир Делчев.

Малката само като обем повест е история на един род, проследена в три различни епохи. Времето, през което се движи разказът, е доста дълго и наситено със събития. И както е в родовите хроники, започва се с бащата на централния герой в повестта – отец Сотир. Неговото време е, когато „мястото, което днес наричаме България, все още се намираше под турска власт“. Свещеникът, загубил рано съпругата си, е отдаден на своята служба и е страстен проповедник на българското. Неговият глас гърми и громи. Денем е така, а нощем отец Сотир сваля расото, облича дрехите на търговец на овце и тръгва по горските пътеки при приятелите си, хайдутите.

Този образ до голяма степен има легендарна окраска, не само заради атлетичния външен вид на героя, не само заради битието му и на божи служител, и на революционер, но и заради съвместяването у него на основни характеристики на епохата – борбата срещу турската власт, ролята на просветените духовници и на непокорните хайдути.

Смъртта му също е в плана на героичното и затова митологично-легендарна. Бит и изтезаван, той е обесен в двора на църквата, на клоните на ореха, „точно над мястото, където тъй много обичаше да сяда и да се отдава на размишления“.

Синът на отец Сотир, за когото научаваме от разказвача, че от малък е изпратен в Русия, след Освобождението се завръща в родината. Избира си жена – млада и красива, и се задомява далеч от родното място. Става уважаван търговец. По-късно, след като се ражда синът Сотир, се завръща заедно с жена си Силва в родното място – Страхилово. Разказът тук, от една страна, се движи по линията на съвсем конкретния личен живот – възстановяването на старата срутена къща, градината и множеството растения, които Васил и Силва засаждат, а от друга страна – на общия народностен живот, цялостните промени в българското общество, модернизацията, първата железница, училище, болница, новите дюкяни и новите професии. И така някак естествено идва възстановяването на храма, зазвъняването на четирите онемели камбани и първото богослужение на поп Васил. Синът наследява бащата. Предопределеност.

Но животът не може да бъде предсказан. След добрите времена, идват лоши – тежките години на войните. В „Голямата“ загива синът Сотир. По време на пътуването на Васил до Америка се случва и до този момент от разказа немислимото с останалата сама негова жена – грехът, плътската изневяра. Това я води и до самоубийство. В тази част от повествованието преобладават психологическите елементи, ролята на несъзнаваното, предчувствието, необяснимото вътрешно у човека.

С годините поп Васил става все по-слаб – физически, но и духовно. Преживява Втората световна война, германците и после идването на руснаците. Всички тези исторически промени са стилизирано съвместени в разказа за героя.

Следва и третото „голямо“ време в повествованието – след септември 1944 г., време на репресии и безчинства. Поп Васил е арестуван, бит, измъчван. Оцелява. Разкритието на причината за самоубийството на жена му, което винаги го е измъчвало, го хвърля в състояние на полусън и бленуване. Говори с майка си, с баща си, вижда „облак във форма на гъба“, вижда и „всеобщата разруха“. Докато неговият баща не идва да поеме душата му.

Много съществен момент от разказването е смяната на стиловите регистри – романтичен, реалистичен, психологически, сюрреалистичен. Автобиографични мотиви се преплитат с художествена измислица, реално – с фантазно. Личи интерес към „неизследваните територии на живота“. Територии, които авторът преброжда с думи, но и с очите на художник.