Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Наивистични бележки

За нищо на света не жертваме свободата си (каквото и да значи това). Не сме склонни да се подчиним на нищо и никого. Живеем и мислим отвъд всяка традиция

Част съм от поколение, което самата аз трудно разбирам. Мнозина се изкушават да го нарекат „разочарованото поколение“. Различни статистики и социологически проучвания го описват като аполитично – поколение, което не гласува, не следи новините, не вярва, че участието в общия (политическия) живот има смисъл, заради усещането, че „всъщност нищо не се променя“. Случва се обаче същите тези хора да взимат участие в доброволчески инициативи, да се присъединяват към неправителствени организации, да инициират протести, да бойкотират държави – дори да свалят правителства.

Какво ни говори това?

Родихме се в света на либералната демокрация и познахме свободата като естествено състояние на човека. Пораснахме амбициозни, свободолюбиви, технологично грамотни. Гордеем се с готовността си да поемаме рискове, които обаче често се свеждат до това да сменяме работни места, да живеем в различни градове и държави. Не се задържаме дълго на едно място.

Не се посвещаваме и на една вяра. Всъщност верни сме само на себе си (каквото и да значи това). Внимаваме да не сме категорични, не докрай установени в убежденията си. Но пък знаем как да бъдем толерантни и умеем да разбираме всички гледни точки.

Житейският успех, така както го разбираме, изисква да не се привързваме трайно към някоя общност. Не се ангажираме с политически партии. Всяка по-трайна обвързаност ни отблъсква със своята монотонност, застиналост и сякаш заплашва да ни направи по-малко свободни.

А нашата норма е непостоянството.

За нищо на света не жертваме свободата си (каквото и да значи това). Не сме склонни да се подчиним на нищо и никого. Живеем и мислим отвъд всяка традиция. Стремим се към самодостатъчност.

Живеем в алгоритмичен свят и се научихме да практикуваме гражданско участие така, както консумираме дигитално съдържание – на епизодични, интензивни, спонтанни порции, които ту възбуждат, ту задоволяват, ту пренасищат текущия ни интерес.

Щастието ни принадлежи по право и знаем, че има по-лесен и по-кратък път до него. Нужна е само малко хитрост, за да го намерим. Търсим начини как да учим с минимално усилие и често само доколкото обслужваме дадена цел. Готови сме да се възмутим от всяка сложност, всяка дълбочина, всяка по-префинена нюансираност. Усилието изисква време, а ние знаем, че времето днес е дефицитна стока. Ориентирани сме предприемачески – търсим бързи, непосредствени, видими резултати. Нашите начинания се осъществяват без нужда от трайно установени ценности.

Възприехме особена утилитарно-меркантилна нагласа към нещата. В този смисъл ценност може да бъде всичко, което улеснява живота и разсейва от скуката.

Казаното дотук подсказва за установено отношение на дълбока незаинтересованост към всичко, което ни надхвърля като индивиди, към всичко, което изисква трайна, необезпечена от моментната полза ангажираност. Ставаме склонни към раздразнение от всеки призив към по-задълбочено общуване. Страдаме, струва ми се, от дефицит на същинска въвлеченост.

Част съм, изглежда, от поколение, което се самоизолира – което предпочита да остане затворено в настоящето; нехае за историческите дълбочини на миналото или за далечните хоризонти на бъдещето; не търси диалог с историята, не търси диалог с настоящето или въобще не търси диалог.

И въпреки опитите ми да откроя във всичко това завидната дързост, навярно присъща на всяка младост, тържеството на прагматичния млад човек, самовглъбен и погълнат от своите преходни лични проекти, поражда особен вид тревога.

Докато нормализираме повърхностното мислене и плиткия интерес, ние като че ли сами се лишаваме от усещането за перспектива. Докато подчиняваме мисълта и действието на императивите на настоящето, формираме конюнктурна и крехка културно-политическа среда, неспособна да роди същинско и трайно обновление.

Питам (се): доколко сме готови да живеем с дългосрочните последици от нашите краткосрочни ангажименти?