Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

Международният театрален фестивал „Варненско лято“ се провежда традиционно в първата десетдневка на юни и вече натрупа биография от 34 издания. Сред сродните форуми в българския театрален пейзаж фестивалът изгради свое лице на събитие, което, макар и да няма състезателен характер, има авторитет и тежест в професионалните среди и завоювано реноме на ярка артистична среща, която привлича широка и вярна аудитория. Формулата на фестивала е подчинена на висок художествен вкус и вписването на всяко заглавие в програмата е премислен акт на избор, подплатен от взискателни естетически основания. Варна отдавна е доказала, че има публика, която цени най-високите образци на сценичното изкуство (в традицията авторитетни фестивали са музикалният, балетният, филмовият фестивал), а театърът е сред най-търсените изкуства (освен драматичния кукленият театър също е домакин на най-стария международен куклен форум в България).

Като гост на фестивала успях да видя българските спектакли в програмата „Шоукейс“, както и някои от спектаклите от българската и от международната селекция. Най-удовлетворяващо е, че всички предложени заглавия намираха своята публика. Различните зали: голямата сцена на Драматичния театър, сцена „Филиал“, Кукленият театър, Градската художествена галерия – навсякъде беше пълно.

Някои от най-ярките фестивални събития бяха в програмата „Шоукейс“, която показва спектакли с оригинален минималистичен език и лека комуникативна форма. Фестивалът търси възможности да покаже подобни постановки пред чуждестранни гости, които биха включили в своите програми избрани български продукции. „Триптих“ (Балет „Арабеск“) ни представя трима хореографи с авторски творби, обединени през фокуса на неизменното телесно начало като фундамент и филтър на всичко в човешкия път. Ангелина Гаврилова (Infinity) предложи своя поглед към темата за покоя чрез четирима мъже, чиито фигури, движения и конфигурации се умиротворяват в мигове на равновесие и отново се самозахранват в активен порив за промяна. Mare Crisum на хореографа Аршак Галумян с взривен кулминационен ефект е поклон пред женското начало и демонстрира абсолютна красота чрез синтез на класически балетни щрихи и отгласи от източни танцувални култури. Part Of… на хореографа Филип Миланов събира трупата в мъжко-женски колективен образ на търсенето на идентичността, общността и индивидуалността винаги като част от нещо, както подсказва заглавието. Филип Миланов освен като танцьор се представи и като провокативен хореограф в още една миниатюра на Балет „Арабеск“ – Behind You. Това танцово соло, изпълнено виртуозно от Елизабет Якимова, впечатлява с концентрираната образност върху тяло, което се яви сякаш от дълбините на космическия мрак и след драматичното докосване до ефирността и плътността на света успя да стигне до точка на помирение. Музиката на Филип Глас, Макс Рихтер, Карл Дженкинс, Арманд Амар, Taste Like Cake и Станислав Генадиев е мощният фундамент, върху който се построи този хореографски свят.

Сред интригуващите български предложения несъмнено са и постановките, центрирани върху богат текстови драматургичен материал. Публиката доказа, че има ресурс за диалог върху сложни теми, изказани в автентично актьорско изпълнение. Сред фаворитите попадна моноспектакълът на Йордан Ръсин „Викове от подземието“ по „Записки от подземието“ на Ф. М. Достоевски с режисьор Стоян Радев. Актьорът следва чувството си за съвременност и тушира онези мотиви, които са обвързани с реалиите на епохата от повестта, за да даде превес на индивидуалното преживяване и безмилостната автодисекция на персонажа. Й. Ръсин предлага подход на обръщане към публиката и активиране на контакта в диалога сцена-зала. Подземният човек, с когото ни среща, е съзвучен с терзанията и обсесиите на човека днес и актьорът ги приближава в сложен език на оголване, мазохистична фиксация, хипертрофирана чувствителност. Тази взривоопасна драматична смес актьорът носи внимателно, почти нежно с голи ръце и с леки стъпки и не позволява огънят да го обхване фатално. Антигероят на Достоевски е изцяло оголен, но и обвит в особена светла аура – ценен дар, разпознат от публиката като парадоксална милост, която актьорът ѝ поднася.

Достоевски („Идиот“) е в основата и на постановката „Лицето на ближния“ с режисьор Маргарита Младенова (ТР „Сфумато“). Проблемите на близостта като върховно изпитание тук са разпределени в драматични отношения, доминирани от персонални страхове, травми, агресия и автоагресия. Стилът е минималистичен, актьорите – предани на изповедната тоналност, човекът на Достоевски и тук е човекът от днешното време. Младата Паола Маравиля като Аглая Епанчина е откритието на постановката най-вече заради подхода си да прескача ненатрапливо от искреността на героинята към леката усмивка на актрисата и да защитава както идеалистичната ѝ чистота, така и тъмнината на разрушителната ѝ сила.

Още един млад творец заслужено попадна в програмата на фестивала тази година. Зафир Раджаб се заяви като амбициозен режисьор и вече има зад гърба си няколко успешни постановки. Фестивалът го представи с „Албион“ от Майк Бартлет (Младежки театър „Николай Бинев“). Тази съвременна британска пиеса предлага възел от сериозни теми, ориентирани към света на интимното, семейното и приятелското, но и към социалното и националното начало. Щедро захранена от Чеховата традиция и директно цитираща ситуацията на „Вишнева градина“, пиесата е закотвена в съвременната британска реалност. Режисьорът обаче търси и по-широките хоризонти на актуалните изпитания на хуманността и успява да постигне баланс между автентичния колорит на Албиона и неизменността в изпитанията на човечността. Сюжетът разказва историята на Одри, завърнала се в наследствената си стара къща в близката до Лондон провинция. Градината, запустяла и подивяла, се превръща в нейна идея фикс за съживяване и обновление, топос на носталгията, непрежалимата загуба (на сина ѝ) и на надеждата за ново начало. В сценографското решение на Елис Вели английската градина е поместена в огромен прозрачен куб, който се завърта около оста си и създава ефект на сцена в сцената. Светлината, смяната на сезоните, дъждът създават сетивно усещане за етапите на природния кръговрат и усилват идеята за края като абсолютно условие за обновление. Но този прозрачен куб се асоциира и с класическите сувенирни стъклени топки с плуващи миниатюрни частици и различни пейзажи и това отключва нови измерения на интерпретацията.

Семейството, приятелите, персоналът, селото – всички зависят от всички, всички са си близки и чужди, всички са възбудени, трескави, неудовлетворени. Брилянтно чувство за хумор, искрящ диалог и разгръщане на пластове неизвестност в сюжета и в персонажите – режисьорът е постигнал хармония между темите в индивидуален и социален план и с това отваря прозорец към българската аудитория. Фестивалната публика се оказа покорена от този богат, интензивен и дълъг спектакъл. Синтез и кулминация на наситената драматична линия е Койна Русева в ролята на Одри. Актрисата владее съвършено движенията на неспокойната героиня, като я насища с поляризирани емоционални регистри, докосващи Фаустови теми. Изстрадването на личните ѝ загуби (мъртвия син, отскубващата се и дистанцирана дъщеря, изплъзващата се любов, отчуждаването на света край нея) Койна Русева изгражда не само като персонална съдба на Одри, а като аура на съвремието, като вик за пробуждане, като световна болка. Тя предлага оголената сърцевина на проблемите в пиесата и нейният подход е творческото ѝ предложение за спасение – кротко, меко, деликатно не би могло да се изразят тревогата и предупреждението.

В ограничените дни на престоя програмата на фестивала ми позволи още няколко преживявания. Сред чуждестранните спектакли се открои „Бурята“ на Шекспир с режисьор Виктор Бодо (Театър „Арон Тамаши“ – Сфънту Георге, Румъния). Фестивалът е представял неговия вълнуващ спектакъл „Дневникът на един луд“ от Гогол (2017) и очакванията на публиката бяха високи. Постановката засити глада за провокация, като превърна сцената в огромен магичен кръг на трансформации, на свобода и фантазия. Изразните средства, изцяло в съвременната музикална и пластична култура, динамиката на образни преобразявания, майсторската игра със светлината предложиха театър от висока класа. Всичко това е в чистата естетика на бедния театър, на създаване на зрелище чрез прости изобретателни ходове, които изискват актьори с мълниеносна реакция, чувство за хумор и артистична освободеност.

Сред гостуващите постановки мой фаворит е „Илюзии“ от Иван Вирипаев с режисьор Галин Стоев (Компания СПУНК – Тулуза/Париж, Франция). Това е първата постановка на режисьора с неговата новооснована театрална компания, базирана във Франция, след напускането му на поста директор на Националния театър в Тулуза. Две двойки на пределна възраст откриват в края на дните си нови и нови факти за съвместния си живот. Структурата на пиесата е лавинообразна – всяко ново споделяне открива нова версия на миналото, всяка научена истина отключва ново признание, всяко ново откритие събужда ново отношение. Отново беден театър, празна сцена, директен адрес към публиката и актьорско присъствие на ръба на откровението, отчуждаването, биографично-личното изказване. Този стил завладяващо и леко владеят актьори, които са подчертано млади и контрастират с възрастта на персонажите. Така се постига двойно пречупване и отношение към историята и събитията – младостта отдалечава от биографията на преживяното, личното включване придава персонален поглед към материала. (С днешна дата си припомних, че първата професионална постановка на Галин Стоев като режисьор в началото на 90-те години на миналия век, с която ярко се заяви, беше класическата френска пиеса от Пиер Корней „Илюзията“. Може би случаен щрих на съвпадение, а може би не… Заглавието днес е в множествено число.)