Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

5 въпроса към философа Реми Браг

„Модерният проект“ е опит да скъсаме с всичко: от природата, която трябва да усмирим чрез технологията, до Бога, когото трябва да захвърлим сред вехториите и заместим с „ценностите“. Един от най-ерудираните днешни историци на философията отговаря на питания на свои възпитаници от ISSEP в Лион.

„Говоренето за корените е опит да засадим себе си“, заявявате в книгата си „Европа, римският път“ и твърдите, че предпочитате думата „източник“. Във време, когато въпросът за европейската идентичност е ключов, бихте ли разяснили идеята си? Има ли според вас европейска идентичност и каква е тя?

Трябва да призная, че имам известна склонност към каламбура и провокацията… Образите никога не са съвършени, но все пак някои са по-малко несъвършени от другите. Говоренето за „корените“ насажда пасивна нагласа към културните референции, все едно че сокът сам стига до клоните. Докато образът за „източниците“ подсказва, че е необходимо да черпим от тях, да се положат усилия, за да придобием културни блага.

По повод на европейската идентичност аз оставам на тезата, заявена от мен преди четвърт век: тази идентичност е екс-центрична. Европа има своите културни референции извън самата себе си: в профанната култура всичко идва от Гърция (страна, която не е била възприемана като принадлежаща към Европа до началото на XIX в., а и след това…). Независимо че думите, определящи европейската култура, са гръцки: философия, математика, физика. В религията пък всичко идва от Близкия изток. Нито Атина, нито Йерусалим – въпреки онова, което тези градове символизират, са били в Европа. Европейската идентичност не е нещо, което можем да притежаваме спокойно – като наследство, падащо ни се, „защото сме си дали труда да се родим“, след което можем да дремем блажено. То изисква работа над себе си, при това твърде голяма.

Като философ размишлявате едновременно над природата на човека и над мястото му в обществото в книгата си „Умерено модерно“ (2008 г.). Какви са заплахите пред модерността? Виждате ли продължение между хуманизма на XVI в. и трансхуманизма на XXI в.?

Нека разграничим Модерността като историческа епоха от онова, което аз наричам „модерен проект“. Първата е донесла множество положителни неща, но не всички са такива, което впрочем е валидно и за други епохи… „Модерният проект“ е опит да разхлабим корабните въжета и да поемем в открито море, скъсвайки с всичко, от което зависим и над което нямаме надмощие: желанието да започнем от нула, да превърнем миналото в „чиста дъска“; на „онтологично“ равнище това е желанието да се отървем от природата, която трябва да усмирим чрез технологията, а също и от Бога, когото трябва да захвърлим сред вехториите и заместим с „ценностите“.

Този „модерен проект“ се разгръща на множество етапи, без никой от тях неминуемо да препраща към следващия. Хуманизмът на XVI в., който е преоткриване на античното наследство и оценностяване на човешкото достойнство и благородство, няма нищо общо с трансхуманния блян (или кошмар). Онзи първи проект е бил начин да се признае провалът на даден хуманизъм и последиците от него. А пък Заратустра на Ницше, с твърдението, че „човекът е нещо, което ще отмине“, днес бива „пренаписан“ на един наивен и грубоват стил: от философията към информатиката.

Като мислител не се колебаете да заявите, че сте християнин и се борите с един карикатурен образ на Бога. „Религията няма да ви ухапе“, пишете в есето си „За религията“ (2018 г.). Смятана за вездесъща от едни и системно пренебрегвана от други, може ли религията да бъде все още укритие за нашата морална свобода?

Формулата бе изведена от издателите на обложката и не е съвсем моя… Религията не ни дава нови морални правила, поне християнската религия, която отстоява общоприетия морал. Ала тя го задълбочава отвътре: не е достатъчно да не си извършил престъпление, не трябва да си имал и помисъл. Така се разширява полето на приложението: всеки човек е мой ближен, а не само членът на моята семейна, етническа, национална, цивилизационна или религиозна група. Християнската религия не добавя никаква нова заповед към каталогизираното в Десетте Божии заповеди, чийто еквивалент откриваме във всички цивилизации от нашата епоха. Християнството се доверява на разума и на човешката свобода, за да открием най-добрите начини за прехрана, облекло и хигиена. Ето една от чертите, които го отличават от юдаизма и исляма, въвеждащи по всички тези въпроси много стриктни правила.

И тъй, що се отнася до съдържанието на моралните предписания, няма нищо ново. Вие обаче използвахте една удачна формула, говорейки за „укритие на нашата морална свобода“. Тъй като става дума точно за това. От слуховете за рестрикции, които законът би могъл да наложи, отменяйки „възражението по съвест“, включително при лекарите, ни побиват студени тръпки. Да не говорим за новите средства за следене, контрол и репресия, които информатиката предлага на новите „Големи братя“… Религията ни насочва към Абсолютното, а в християнството – към личностния Абсолют, който се обръща към нашата свобода и единствено към нея. Чрез този акт нашата свобода се издига на най-високо равнище и е обявена за неприкосновена.

Дълги години сте били професор, как гледате на обмена на идеи и на дебатите в различните университети? Смятате ли, че има упадък във философията, както Мишел Уелбек говори за упадъка на литературата?

Имах честта да преподавам десет години в Мюнхен в края на кариерата си, паралелно с курсовете ми в Сорбоната. Четири пъти съм бил гост-професор в Съединените щати, за по-кратък период съм преподавал в Испания и Италия. Това не е напълно достатъчно, за да направя сериозно обобщение върху качествата и недъзите на университетските системи. Но е вярно, че обменът на идеи е все по-малко интензивен и съответно по-неплодотворен. На първо място изниква проблемът с езиците. През повечето време обменът на идеи се извършва на английски, и то на един не твърде богат английски. А пък философските общности са най-вече центрирани върху самите себе си. Не познавах цитираната от вас декларация на Уелбек. Уви, тя ми се струва напълно основателна. Нашите общества се разпадат на групи, където всеки има своите идеи, четива, герои и глашатаи. Никога не се е говорило толкова много за „диалог“, а в същото време можете по-често от всякога да чуете: „Не ми говори за тези хора!“.

В книгата си „Умерено модерно“ се спирате на проблема с „тотемите“ на Модерността: разума, атеизма и суеверието, секуларизацията, прогреса и мракобесието – множество трънливи въпроси, които се опитвате да изясните. Обаче пропускате понятието „реакция“. Какво мислите за него и за ролята, която то все още играе в съвременната история и мисъл?

Понятието „реакция“ намира своето признание например у колумбийския мислител и ерудит Николас Гомес Давила, автор на афоризми със смайваща сила и ирония, истински бисери. Но имате право, беше редно да анализирам „реакцията“ като антоним на „прогреса“. Що се отнася до самата дума, Жан Старобински написа нейната история: тя идва от физиката и по-точно от Нютон. А що се отнася до понятието, то е разбираемо единствено ако предварително се приеме неоспоримата и необратима предпоставка за „светлото бъдеще“. Проблемът с „реакцията“ е, че вместо да действа, тя реагира, оставяйки инициативата в ръцете на своите противници, сражавайки се на избран от другите терен. Нещо, което изначално я поставя в слаба позиция.

Превод от френски Тони Николов