Въпроси за българския театър през 2018
Съвременният театър у нас развива нови и разнообразни школи с оригинален и обновяващ се театрален език.
Българската драматургия днес е мощна и плодотворна. Българските писатели създават актуални пиеси за големите сцени на страната.
Театралното изкуство у нас е заело своето място като част от гражданското общество. От сцените на театрите се говори за актуалните проблеми. Чрез театъра ни съвременните кризи са назовани и идентифицирани, предлагат се и се дискутират решения.
Ако тези изречения не събуждат вашето несъгласие, следващият текст не е предназначен за вас.
Как и какво оценяваме?
Както се разбира от предложените в началото „оценки“, аз подхождам към нашата театрална ситуация с определени изисквания. Като към един театър, който е обществено организиран и финансиран, следователно носи отговорности. Театър, за който съществуват високи очаквания. Не по-малки, отколкото очакванията, които имаме към системата на образованието ни. Иска ми се да мисля и за двете като част от една и съща култура.
Някои допускания (толкова ли са смели?)
Театърът е общност. Той говори и пита общността. Отговорен е за нея и тя се оглежда в него.
Общността, от своя страна, има ценности, които не се изчерпват с материалното. За да се съхрани, общността не поставя своето добруване напълно върху пазарни принципи. Съществуват измерения, в които само целенасочена воля, следването на идеални цели и влагането на разум и енергия биха дали резултат. Така например пазарът сам по себе си не може да роди театър. Трябва да има воля за това, идея, културна ситуация.
Ако се съгласим, че съществува необятното и всеобхватно нещо „култура“, то ще приемем, че има и културна еволюция или културен регрес. Движението в една или друга посока е въпрос на действие или бездействие.
Важно е да мислим за това и да си припомняме мисли на по-мъдри и опитни от нас.
„От театъра си излизаме с толкова слаби чувства, че рядко ни се струва да е имало смисъл в пропиляното време и средства.“
„Почти всички ние ходим на театър сякаш само от любопитство или заради модата, от скука, заради компанията, от желание да се покажем и да огледаме другите, и само малцина, при това рядко, отиват с някаква друга цел.“
С тези думи през 1768 г. основоположникът на немското театрално просвещение Лесинг критикува състоянието на своята съвременна сцена. Заслужава си да проверим дали думите му не се вписват точно и в нашата театрална ситуация. Искам да напомня и друга фраза от същото съчинение:
„Публиката се задоволява с това, което ѝ се предлага.“
Г. Е. Лесинг, „Хамбургска драматургия“, LXXX, 5 февруари 1768 г.
Тези думи, смятам, трябва да будят тревога у всеки професионално ангажиран в театралния живот.
Какво искам да постигна?
Възможно ли е доброжелателно, но смело да се поговори по въпроса: „Къде се намира нашият театър днес? Накъде се е запътил?“.
Опитвам се да проверя би ли се получил такъв разговор. Има ли кой да отговори, ако питам: „Има ли в идеята за театър някакъв план, идеология, проект? И ако да, съществуват ли някакви алтернативи?“.
Питам се – има ли шанс в мое време да се случи някакво действително събитие, нещо повече от разговор или оценка, повече от размяна на мнения. Някакъв проект, идеално театрално намерение, доведено до реалност. Възможен ли е опит (идея + воля + създаване), който да придвижи например българската драматургия в определена посока? Или поне да съживи продукцията ѝ, обема ѝ, самочувствието. Драматургията е част от българската литература, но много специфична, трудна за създаване и отглеждане. И ако е възможно да се въздейства на процесите в нея, каква е посоката, в която искаме да бъде движението?...
Но драматургията е само една от темите, както текстът е просто един от елементите на театралното събитие.
Как?
Ще се опитам да изпратя няколко „писма“. Може да се окаже, че попадат в празното. Но поне да съм го направил. Не е по силите на един човек, нито на един текст да побере обширната проблематика. Но проблем има. Тази чуждица, „проблем“... нека я преведем с наши думи като тези: замъчване, забавяне, въртене в кръг... Повторение и предъвкване. Не-развитие.
Кризата на съвременната пиеса
Прекалено силна ли е думата „криза“?
Съвременният театър у нас не поднася съществени културно-политически теми под формата на нови български пиеси. Не забелязвам театрали и писатели да се провокират взаимно за създаване на разнообразна драматургия. Авторите рядко успяват да покажат смелост и въображение, трудно фантазират върху ежедневието си като художествена реалност. Причината не е само в тях – театърът като работеща система не ги насърчава, не иска от тях, не им предлага поле за творчество. Достатъчно е да проследим шокиращата статистика за броя на съвременните, актуални български пиеси, поставени на големите сцени на България. Коя я последната, която гледахте? И кога е написана? От сухите цифри ще излезе, че съвременната българска драма е някакво нишово, почти бутиково изкуство.
И днес ситуацията не е по-различна от това, което статистически преброих преди около два сезона – и то на някои от най-представителните сцени в страната:
Народен театър „Иван Вазов“ – голяма сцена. Най-новата оригинална българска пиеса (не просто драматизация), която се играеше, беше имала премиера преди... 12 години.
От 19 постановки на Камерна сцена само 2 бяха български пиеси с премиери съответно – едната преди пет години, другата – преди шест.
Единствената актуална премиера на ново българско заглавие открих на четвъртия етаж на театъра, в най-камерното пространство. Там се играеха още десет други постановки, сред които само още една сравнително нова пиеса на съвременен автор с премиера преди четири сезона.
В репертоара на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ във Варна имаше 37 заглавия, от тях нова драматургия от България – три пиеси. Сред тях все пак има и актуално попълнение, нова пиеса, спечелила конкурса за драматургия „Иван Радоев“ в Плевен. Другите две съвременни български заглавия са една юношеска пиеса-феерия и още един спектакъл с премиера преди четири години.
В Пловдив се играят сравнително повече съвременни български авторски спектакли. Те са провокирани от различни произведения и импровизации. Сред тях в чистия смисъл на думата открих само една оригинално написана пиеса. Жалко, че не са повече. Защото дори и този рядък избор е донесъл признание на пловдивската сцена – пиесата е отличена с една от националните драматургични награди.
Да оставим сега количеството и дали числата мръдват с две-три бройки нагоре или надолу през годините. Тези цифри биха могли съвсем механично дори да се удвоят с някакъв финансов и/или административен лост. Ако става въпрос само за цифри обаче. Не, така няма да се преобрази ситуацията. Защото, с някакви маргинално редки изключения, драмата е далеч назад и под нивото на останалата литература на новото време. Театралната драматургия, сравнена с кинодраматургията, е отчайващо изостанала в опитите си да говори за днешния човек и на днешния човек. На сцената няма да срещнем героите на деня, превърнати в живи и артикулирани образи на съвременната българска пиеса. Липсват болезнените конфликти, страховете на деня, отразени във високо драматургично слово. На какво ли се дължи този феномен: живи и активни съвременни писатели и поети има, но жива и процъфтяваща драма – не.
Ще се радвам някой да ме опровергае, но ето как стоят нещата: Съвременният театър не счита съвременния български живот за достоен материал за драматургически опити. Работещите на сцената се гнусят сякаш от своя свят извън сцената. Считат го недостоен за високо сценично слово, за театрална естетика. Драмата на съвременна България не задвижва въображението на драматурзите и режисьорите. При това положение какво ще остави нашата епоха, което да се сравни по актуалност и гражданска смелост с пиеси като:
„В полите на Витоша“ на П. К. Яворов (1910 г.)
„Комунисти“ на Георги Марков (1968 г.)
„Човекоядката“ от Иван Радоев (1974 г.)
„Подробности от пейзажа“, Станислав Стратиев (1978 г.)
„Одисей пътува за Итака“, Константин Илиев (1984 г.)
… ако трябва да спомена дори само няколко заглавия.
Днес има някаква стена между писателите, с усета им за темите на живия живот и сцената. Това, което днешната драматургия произвежда, е срамно малко. И не конкурира нивото на миналите образци.
При тази картина никой от другите аспекти на сценичното изкуство няма да остане изолиран. Театърът е свързана система и кризата в драматургията ще засегне всичко и всички в него.
Възможен е дори следният парадокс: театралната продукция да остане качествена, даже да разцъфтява и без нова българска драма... но това все по-малко ще е национален театър. Български режисьори могат да поставят навсякъде по света и виждаме примери как го правят изключително добре. Чужди режисьори също могат да работят успешно на наша сцена. Нито едното, нито другото обаче не са непременно същинските елементи на български национален театър, ако от него се извади добрата драматургия, написана на български език. Един национален театър се случва в очертанията на своето езиково пространство.
От опит знаем, че пиеси се създават трудно и бавно, пишат се и узряват с усилие. Този процес е много по-сложен, за разлика от всяка поезия или проза. Истината е азбучна, но въпреки това някаква системна авария владее театъра ни и за развитието на драматургичното писане няма никакви сериозни устойчиви усилия. Да не говорим пък за новаторски.
Чехов продължава да бъде един от най-редовно поставяните автори у нас. Но сякаш никой не забелязва, че пиесите му са създадени по актуални за неговото време теми, с герои на Чеховото време.
Достатъчно реторика. Има ли шанс нещо друго да бъде постигнато освен говорене? Опитвам се да провокирам хора със сериозен опит и авторитет, за да помислят и по възможност да помогнат – с предложения; с възможни и осъществими намерения за просто и последователно действие. Не е нужна революция, а изграждане, това е същността на проблема днес. Този път е труден. Затова може би е интересен. Трудно и интересно – ето две неща, с които обикновено се занимават творците.
* * *
Изпращам писмото си до няколко души, достатъчно различни. С някои от тях съм имал по-близък професионален контакт, други са далеч от мен или почти не се познаваме, но аз познавам работата им, държа на опита им и техните способности.
Ще пиша до:
актрисата Снежина Петрова,
писателя и драматург Константин Илиев,
режисьора Галин Стоев,
актьора и режисьор Ивайло Христов,
сценографа Светослав Кокалов,
композитора Петър Дундаков,
философа и театрален критик Георги Каприев.
Трябва да се започне отнякъде. Затова аз тръгвам от този внимателно подбран кръг, който е естествено да се разширява, ако думите ми бъдат възприети. Не искам да давам готови решения, но съм сигурен, че без решения, без планирани усилия липсата ще се задълбочи. За съживяване на един пълноценен процес на писане за сцената е нужно централно планиране, инициативи, преразглеждане на политики и бюджети. Не мога и не бързам да кажа какво и как. По един или друг начин е необходимо усилие, за да се съхрани всяка култура. В случая говорим за театралната култура в нейната съществена и идентифицираща част, българската пиеса.
Напомням позицията на един голям европейски театрален творец.
През есента на 1992 г. в Париж драматургът Хайнер Мюлер отговаря на въпроси на Рада Баларева. Между другото, Мюлер казва:
С изключение на няколко стихотворения, не съм писал през последните две години. Бях изцяло ангажиран с проблемите на промяната – грижи около Художествената академия, която ръководя, около „Берлинер ансамбъл“, изграждането на новата му структура. Затова нямам време да пиша.
Мисля, че тази позиция е само едно потвърждение – нужно е действие, планиране, последователни организационни усилия, структура, визия. Театърът не може да бъде оставен на инерциите на времето, на промените или просто на ефекта „търсене-предлагане“. В същия разговор Хайнер Мюлер предупреждава:
Диктатурата на пазара може да бъде също толкова страшна за културата, колкото беше идеологическият натиск.
Съзнанието за ситуация, за отговорност и споделено участие – това също е начин да се съществува творчески в изкуството, а не само с чисто „творене“.
Искам отново да попитам: „Съществуват ли някакви алтернативи?“. Защото безалтернативността в изкуството е равна май на това да няма изкуство въобще.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук