Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

В началото едно необходимо уточнение: у нас има най-малко пет писателски съюза (докато пиша това, може да са станали и повече). В тях членуват около 2500 членове (докато пресмятам, вероятно се увеличават). А книгите от български автори излизат средно в тираж 500. Следователно: на един четящ се падат по 5-има пишещи (докато завърша този текст, пишещите сигурно ще се удвоят).

Преди петнайсетина години родните законотворци приеха нова алинея, разпореждане, наредба или допълнение към закона за данъчното облагане. То засягаше и нас, стършелите, свободни хора със свободни професии. Творците със свободни професии (писатели, художници, сценаристи, режисьори) ще плащат по-нисък данък от други – например журналисти, артисти, юристи…

– Нужен ви е документ, че сте писатели! – каза нашата стършелова счетоводителка.

Майтапи ли се: коя държава в света издава документ за писател? Не съм чувал на граф Лев Николаевич да са му издали удостоверение за писател. Антон Павлович също не е имал такъв документ, няма го в днешно време и най-тиражният автор – Стивън Кинг.

Счетоводителката ни е сериозна жена – спазва буквата на закона. Показа ни две-три страници, изпъстрени с параграфи и алинеи, които нарече „нормативен акт“. И ни поведе към някаква агенция, дирекция или управление, където да ни признаят за творци.

Ето ни пред гише – зад него седи чиновничка, сериозна почти колкото нашата счетоводителка.

– Добър ден! – казва колежката ни. – Водя ви петима писатели да им издадете документи за упражнявана творческа дейност…

Жената зад гишето ни оглежда един по един – не сме ѝ познати. Не само че не ни е чела, не ни е мяркала дори някъде по телевизията.

– Аз как да разбера, че това са писатели? Днес всеки пише.

– Имат издадени книги! – обяснява счетоводителката.

– Че то всеки може да издаде книга! – отвръща чиновничката, която явно е наясно с особеностите на литературния живот в България.

– Но те са известни писатели! – настоява колежката ни и изрежда нашите имена.

– Не съм ги чувала!

– А кои писатели сте чували?

– Вазов, Елин Пелин, Йовков... Господа, съжалявам, не мога да ви призная за писатели! Помислете сами: идвате ми тук петима! Какво ще стане, ако след вас се наредят още десет такива с претенции за писатели! А утре – петдесет! Кой ще плаща данъци в тази държава? Държавата пропада!

Друг творец да е, ще се вкисне от бюрокрацията – ще изругае и ще тресне вратата! А на нас абсурдът взе да ни харесва. Нали цял живот абсурд търсим, че да го опишем.

– Ако искате, да драснем някой ред – предлагаме. – Дайте ни лист и молив, пък вие ще прецените кой от нас е писател и кой не е. Щом държавата ви е сложила на това важно място...

Хората в салона се заслушват, някои се усмихват, други се кискат с глас.

– Не ми губете времето! – Жената зад гишето е все по-сериозна.

Не знам как щеше да завърши тоя бюрократичен скеч, ако в тоя момент не се беше появил нейният началник. Той се оказа читател на „Стършел“, позна ни и даже ни поиска автографи. После ни призна за творци – по смисъла на закона. Издаде ни и документ.

На моето картонче, голямо колкото банкова карта, пише: Михаил Еди-кой си… ПИСАТЕЛ!

Такова удостоверение, такова признание нямат нито стария граф Лев Николаевич, нито д-р Чехов или Стивън Кинг.

***

Веднъж разказах тази история в приятелска компания, както сега я разказах на вас.

В компанията имаше и един писател, доста по-известен от мен.

Слушаха ме с интерес, а в края всички се разсмяха.

Само писателят не се засмя, ами се умисли:

– Къде казваш е това място – агенция, дирекция или управление, където издават документи за писатели?

– Ти нямаш нужда от признание! – успокоих го. – Теб са те признали – и критиците, и читателите.

Все пак му обясних как да намери гишето.

После разговорът се отплесна в различни посоки, разказаха се и други истории, смяхме се и на други смешки.

Но половин час по-късно колегата писател се приближи до мен и ми прошепна:

– Къде беше онова място?…

– За тоалетната ли питаш?

– Не, за гишето… Дето ще ми издадат документ за писател.