Отпаднали сцени. Разговор с Иван Владимиров
С режисьора на филма „Сцени от живота на една актриса“ Иван Владимиров разговаря Деян Статулов
Как възникна идеята за филма?
Когато филмите на DVD бяха много популярни, а видеотеки имаше навсякъде, гледах много и особено ми харесваха дисковете, на които освен филма има и допълнителни материали – интервюта, коментари, сторибордове, отпаднали сцени. Отпадналите сцени винаги са ме впечатлявали. Какво се е случило? Защо не са във филма? Били са част от сценария. За тяхното заснемане са положени същите усилия, както и за останалите във филма. Понякога са сложни, трудоемки и скъпи, а не влизат в завършения филм. Някои такива сцени, като алтернативното начало на „Булевардът на залеза“, са известни на киноманите и филмовите историци, но повечето остават извън полезрението на публиката и вероятно с право – тези сцени не са част от любимия ни филм. Защо да се интересуваме от тях? Те не са част от големия разказ, дори биха му навредили. И въпреки това в тях има странна прелест. От филма можем да махнем сцена, от живота си не можем, колкото и да ни се иска.
Написах в един бележник „филм от отпаднали сцени от други филми“ и това беше първата стъпка към измислянето на „Сцени от живота на една актриса“. Дълго време тези няколко думи бяха израз на формална хрумка и в тях нямаше никаква история, нито герои. Чудех се какво да бъде това нещо, което да обедини „отпадналите сцени“ и да придаде живот на историята. Бях асистент-режисьор в голям игрален филм, снимахме сцена, в която участваха две актриси, поканени само за тази сцена. Още там, на снимачната площадка, имах неприятното чувство, че всичко е напразно – каквито и усилия да полагат двете момичета, колкото и добре да стоят на екрана, те няма да видят лицата и работата си в големия салон по време на премиерата. Ако бяха в главни роли – присъствието им е гарантирано, но в тези малки, поддържащи роли за по една-две сцени рискът да отпаднат от филма е огромен. Така се и случи, сцената не влезе във филма. В този момент се появи героинята, която по-късно получи името Мария-Елеонора и се превърна в душата на моята история. Процесът по изработването на един филм налага отпадането на сцени. Неизбежно е, причините са много. В моя проект се случи същото – актьори с по три страници монолог останаха с по едно изречение, двама изобщо не се появиха на екрана.
Колко време мина от първоначалния замисъл до премиерата на големия екран?
Много, твърде много. От една страна, аз не успявам бързо да оформя поредицата от случки, необходими за разказването на историята. Винаги съм се чудел на Джо Естерхаз, който твърди, че от момента, в който му е хрумнала идеята за „Първичен инстинкт“, до купуването на завършения сценарий от голямо филмово студио са минали двайсетина дни. И в тях влиза самото написване на сценария. В нашия случай намирането на финансиране отне доста време. Проектът се случи благодарение на продуцентите Галина Тонева и Кирил Кирилов, които се досетиха кой фонд е правилният за кандидатстване на базата на качествата и обхвата на нашата история и така БНТ стана основен продуцент.
Може ли да се приеме, че изборът на заглавие е намигване към филма на Ингмар Бергман?
Да, „Сцени от живота на една актриса“ е телевизионен филм, а „Сцени от един семеен живот“ в своето първо превъплъщение е телевизионен минисериал. Главните герои на моя филм са актриса и режисьор, затова във филма има много кино- и литературни препратки, а на места и директни цитати. Животът на двамата е доминиран от техните „занимания“ с изкуство и това също допринася за непълноценното изграждане, а след това и за разпадането на връзката им. В моите „сцени“ се разказва за взаимоотношенията между жена и мъж и разпадането на тяхната връзка, но вярвам, че приликите с Бергмановите „сцени“ свършват дотук. Не съм се стремял да имитирам похватите на големия режисьор, а най-вероятно и не мога.
Докато във филма „Кецове“, който направихте с Валери Йорданов, сякаш фиксирахте мечтите и летните илюзии на героите, тук са събрани кадри с неосъществените им желания…
След една прожекция на „Кецове“ някой от публиката ме попита за какви хора ще бъде моят следващ филм. Тогава ми хрумна, че искам да направя филм за хората, които са останали в големия град. За хората, които не са имали импулса да зарежат всичко и да хукнат към мечтания плаж, който се намира на края на света и където всички тегоби и терзания ще бъдат изличени. Не съм сигурен дали героите на „Кецове“ успяват, може би го постигат за няколко кратки мига. Не зная. Неуспехът в реализацията на един човек е важна тема не само на нивото на професионално израстване. Неспособността да се изгради и запази една връзка, невъзможността да се намери сродна душа, да се създаде семейство, да си има човек пространство, в което да усеща уют и топлина, да знае, че някъде някой го обича и си мисли за него, са сериозни проблеми в съвременния свят. Усещането за самота и неразбиране се превръща в усещане за орисия – мнозина си казват: „Няма да намеря любовта, няма да успея, няма да постигна нищо, така ми било писано, да си кретам в живота“. И най-лошото е, че от тази ситуация измъкване няма. Това усещане се превръща в история на живота, в лайтмотив и се подсилва от неразбирането на най-близките.
Кои сцени са важни в нашия живот и как да разберем дали отпадналите не са били най-смислените?
Човешкият живот е ужасно кратък, дори в най-продължителните си варианти, и затова бих казал, че всяка секунда е важна. Но да опитаме… Разбира се, можем да започнем с клишета за „моментите на безкрайно щастие“ или за „миговете, прекарани с децата“, за „минутата, в която сме поразени от божествено просветление“ и т.н. Струва ми се, че много от тези изрази са плод на лицемерие и самозаблуда. Най-важните моменти би трябвало да бъдат онези, в които човек разбира нещо важно за себе си, но не защото „вселената му е проговорила“, а защото е проявил усилието да бъде искрен със себе си, отделил е някакво време за самонаблюдение и е открил повече от една гледна точка в историята, която сам изгражда за себе си и заобикалящия го свят. Ние изключително успешно създаваме в съзнанието си наративно ядро, което оправдава всяка наша постъпка – и проявите на жестокост, и миговете на малодушие, и страхливостта, и безумните геройства. Всеки гради своята история и както добавя в нея подходящите случки и мотивации, така изхвърля неудобните, нарочно забравя цели епизоди, пропуска сцени, сякаш изобщо не са били. В тези „отпаднали“ сцени има значими събития и игнорирането им ни дава илюзорното усещане за непогрешимост. Как да разпознаваме кои са важните и смислените? Кой знае? И кой наистина иска да разбере?
Във вашия филм естествената воайорска природа на киното помага за развитието на историята. Кои граници на човешкото достойнство не бива да прекрачваме с камерата?
Във филмите художествената измислица едва ли има някакви граници, които да не са преминати от авторите и техните камери. Наскоро гледах исландския филм Echo, който е изграден от малки епизоди, съставящи картина на живота на исландците по коледните и новогодишните празници. Към края на филма има сцена на истинско раждане. На пръв поглед може да се стори шокираща на зрителя, но е заснета така, че присъстваме на раждането, но не сме хвърлени твърде близо, за да се чувстваме като натрапници в един интимен момент. Сцената се вписва в контекста на целия филм и дори трябва да се счита за кулминация на този нестандартен разказ. Вълнува ме и осмисля всичко, което съм видял до този момент във филма. От друга страна, ако някой заснеме реален момент на човешка смърт, ненасилствена, дошла естествено, и я сложи в своя филм и аз зная, че става въпрос за реален момент, едва ли бих гледал филма с удоволствие, каквито и да са естетическо-философските оправдания на авторите и колкото и добре сцената да работи за разказа. Непоследователен съм в оценката си за тези две събития, важна част от живота на всеки, и за начина, по който трябва да бъдат използвани, но това е усещането ми. Логическият размисъл е изтикан встрани от нещо много по-дълбоко и трудно обяснимо. Порасналите хора гледат ужасиите от началото на „Спасяването на редник Райън“ за удоволствие и въпреки че се потапят в кървавата баня, нейде из ума им работи успокоителната мисъл – това не е наистина, това е филм с много специални ефекти, имитация на осакатяване и смърт. Нека да дадем на същите тези хора реален видеозапис от някое съвременно клане, когато побъркан стрелец за няколко минути избива десетки, и да видим дали ще гледат с удоволствие и колцина ще издържат до края. Игралният филм предполага участие със съгласие. Всички са прочели сценария и знаят драматичните случки, които ще бъдат поставени и заснети. Режисьорът е разяснил на актьорите какво се очаква от тях – дали ще се снимат голи, дали ще бъдат влачени в студена кал, дали ще правят нещо опасно или унизително. Професионалните актьори много добре знаят, че работата им е свързана с психическо натоварване, идващо и от самите тях, и от сценария, и от режисьора. Всички добре знаят в какво се забъркват. С изключение на децата и животните, но те пък имат своите настойници, вземащи решенията за участие или неучастие, а също и за параметрите на участието. Да се чуди човек на постоянните оплаквания на Шарън Стоун за „онази сцена“ и твърденията ѝ, че е била измамена да я заснеме. Кинокамерата обича ярките образи. Чрез нея ние се „наслаждаваме“ на голото човешко тяло, на разплаканото детско лице, на препускащите конници. Художниците и поетите могат да нарисуват тези картини по памет и от въображение, без да използват модели. Онези, които се занимават с кино, нямат тази привилегия. Кинокамерата изисква от своите „господари“ (или „слуги“) да изправят пред нея дете и някой да го разплаче. В това се съдържа един много неприятен факт – за да се получат филмите, често е необходимо да се прекрачват граници и да се правят отвратителни неща.
Радина Кърджилова и Йордан Ръсин играят много органично във филма. Защо изборът ви се спря на тях?
Направихме кастинг. Касиел Ноа Ашер, която основно се занимаваше с тази работа, предложи за всяка роля по няколко варианта. Имаше предварителни видео интервюта с всеки. Гледахме ги, стеснихме кръга и направихме разширени проби с подготвен текст. По време на тези проби просто разпознах Йордан и Радина като героите на филма. Няма логично обяснение – това бяха хората. Ако филмът се е получил, то е най-вече заради тях.
Беше ли историята на тази актриса провокирана от реални житейски събития. Дали самоубийството е бягство или край, защото то е крайна мярка дори в драматургията?
Филмът не е базиран на реален случай със самоубийство. Героите нямат реални прототипи. Самоубийството на главната героиня е импулсивен акт, породен от моментна проява на гняв и разочарование, и въпреки че е много голяма драматична стъпка в разказа, то не е най-важното.
Във филма участват като гост-актьори голяма плеяда популярни актьори. Как успяхте да ги съберете и има ли в техните „споделени мисли“ реални впечатления от професионалното им битие?
Някои от тях играят измислени персонажи и имат предварително написани реплики. Други участват като себе си и изпълнението им е импровизация, базирана на кратък предварителен разговор и на собствените им преживявания като актьори, режисьори, които много добре познават особеностите на този живот.
Кои „парчета любов“ във филма бяха най-трудни за заснемане?
Нямаше такива. Радина и Йордан бяха изключително всеотдайни и подготвени. Усетиха историята, имаха свои идеи и интерпретации, не се страхуваха от нищо. Ако питате за мен самия – всяка сцена е трудна. Много съм далеч от онази режисьорска виртуозност, която да ми дава самочувствието да правя нещата с лекота. Съмненията са много дори когато знаеш какво търсиш. Затова се радвам, че актьорите и екипът участваха от все сърце и вложиха във филма най-доброто от себе си.
Могат ли отпадналите кадри да бъдат подредени така, че екзистенциалната драма да се превърне в романтичен филм?
Може. Трябва малко да се пренапише сценарият. Да се заснемат още няколко сцени. Вече заснетите леко да се преподредят. Вероятно ще помогне и да се смени режисьорът.
Иван Владимиров учи класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и кино- и телевизионна режисура в НАТФИЗ. През 2007 г. режисира късометражния филм „Валсове и танга от село Бела вода“. Заедно с Валери Йорданов е сърежисьор на игралния „Кецове“, който през 2011 г. печели Специалната награда на руските киноклубове на Московския кинофестивал и специалната награда на журито на „Златна роза“. Новият му филм „Сцени от живота на една актриса“ получи наградата за режисура и сценарий на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“, Варна 2020, както и Специалната награда на журито за „оригиналния и иновативен филмов разказ“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук