Култура / Брой 6 (2979), Юни 2021

В едно интервю режисьорът Тери Гилиъм споделя: „Опитвам се да правя филми, които карат хората да мислят. Обичам да си мисля, че хората все пак са интелигентни, а не някакви бебета, и че искат да виждат света по най-различни начини, а не само по този, който медиите им казват“. Всеки автор има различна мотивация да твори. Търсеният емоционален и интелектуален контакт с публиката у нас обаче често клони към кота нула.

В българското кино от последните двайсет години са създадени стотици филми – игрални, документални и анимационни. Разбира се, игралното кино най-бързо и лесно стига до публиката. При другите видове кино контактът със зрителите е ограничен както от спецификата на филмите, така и от липсата на канали за разпространение. На фестивала в Пловдив през 2019 г. Златен ритон за анимация получи филмът „Дърво от желязо“ на Андрей Цветков по сценарий на Слав Бакалов. Като изключим една прожекция в Дома на киното и участие в конкурсната програма на Световния фестивал на анимационния филм във Варна, този прекрасна творба, отличаваща се с въздействаща графична изразност и философска идея, не получи показа, който заслужаваше, в кината или по телевизията. Вероятно такава съдба ще сполети и миналогодишния носител на същата награда „Сантяго“ на Андрей Кулев. Това са само два примера за тъжната участ на десетки или стотици анимационни филми, създадени през годините. Единственият им досег със зрителите е по време на участието им във фестивали и на спорадични премиери. През годините така и не се намериха адекватни начини тези творби да стигнат до публиката, въпреки че според Закона за филмовата индустрия всяка година се отпускат средства за производството на 160 мин. анимация (след новоприетите промени от тази година минутите нарастват до 250). Всички тези филми се създават с обществен ресурс, затова е неразбираемо и нелогично защо не се подпомага тяхното разпространение и достъпът им до зрители. Оценъчните карти, с които Комисията по разпространение към Националния филмов център работи, дори не са предвидени за анимационни и документални филми. Обидно е, че дори Българската национална телевизия (като изключим специалната поредица „Лачените обувки на анимационното кино“) през тези години не прояви и най-малък интерес към анимационните филми. Дори кратката еуфория около номинацията за Оскар за филма на Теодор Ушев „Сляпата Вайша“ не провокира интереса на медии и телевизии към постиженията на съвременната ни анимация. Дистрибуторите и киносалоните също не намират място в своята програма да включат кратки анимационни филми, преди „главният филм да е започнал“, а предпочитат да задържат вниманието на публиката с 15–20 минутни рекламни блокове за предстоящи премиери. Добрият пример не липсва дори при комерсиални компании като Disney – често преди пълнометражния си филм тя включва къси авторски филми на свои аниматори (най-често на студията Pixar), които трудно ще намерят друг път към публиката. Последствията от пагубната политика в България рефлектират както върху авторите, така и върху публиката (особено младата), която свързва анимацията само с детските филми на Disney и Cartoon Network.

Документалните филми също имат незавидна съдба по пътя си към зрителите. Въпреки че повечето от тях имат щастието да бъдат излъчени по БНТ, техният живот на екран също е кратък – участие във фестивали и премиерни прожекции в арт салоните на София и някои областни градове. Малко са филмите като „Георги и пеперудите“, „Формулата на Тео“, „Рокендрол“ или „Звярът е още жив“, които успяват да стигнат до по-голяма публика благодарение на упорството и креативния подход за разпространение на своите продуценти. През последните години се правят опити някои от тях да бъдат включени в програмите на специализирани интернет платформи. Но и така остават непознати. От една страна, публиката изгуби рефлекса да гледа документално кино, от друга – малкото останали зрители с афинитет към него не могат да го видят на редовни прожекции в кината. Така значими наши филми остават както непознати, така и невидени, дори и такива, които са получили награди или са били селектирани на престижни фестивали. Днес е трудно да видим „Жертва на пешки“ на Асен Владимиров или „Калин и отбора на затвора“ на Петко Гюлчев с награди от Пловдив, или „Пасажери“ на Здравко Драгнев. Само за последните десет години с подкрепата на държавния бюджет са финансирани над 120 документални филма, а малко от тях са получили адекватно разпространение и популяризиране. Дистрибуцията им така и остава тема табу за държавата, за разлика от други национални кинематографии, където дори излъчването в стрийминг платформи се финансира от правителството (както е във Франция), особено по време на настоящата пандемия.

В света на игралното кино „състоянието на нещата“ е по-различно. Но въпреки че стремежът към разпространение и показ изглежда естествен предвид интереса на зрителите към фикцията и предпочитанията им към определени актьори, не са малко творбите, които остават не само непознати, но и невидени. Тук проблемите са от друго естество – мениджърски, институционални, а понякога лични или чисто художествени. Често филмите, създадени в копродукция с БНТ или някоя от частните телевизии, се задържат съвсем за кратко на голям екран независимо от потенциала си, защото телевизиите бързат да ги излъчат по своите канали. В България се пренебрегват утвърдени професионални стандарти за спазване на т.нар. „кинопрозорци“ – времето между премиерата на филма на голям екран и неговото излъчване по стрийминг платформи, платени или обществени телевизии. Така кинодистрибуцията на филмите още в зародиш е убита от желанието на телевизията да запълни програмната си схема, а буквално часове по-късно заглавията вече са в каталозите на пиратските сайтове. След участието си на фестивала „Златна роза“ филмът „Сняг“ на Венцислав Василев нямаше киноразпространение, а няколко месеца по-късно неговият показ бе директно по БНТ. „Христо“ на Тодор Мацанов и Григор Лефтеров и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов разполагаха с кратко време за кинодистрибуция. Вероятно тук подводните камъни могат да се търсят в недобре разписаните договорни взаимоотношения между копродуцентите, но е факт, че от това състояние губят както авторите, така и зрителите, лишени от възможността да видят филма на голям екран. Днес е изключително важно към този проблем да се подходи професионално, защото пандемията отложи премиерите на много български филми, създадени в копродукция с телевизии.

Липсата на добре развита мрежа от киносалони (особено в малките градове) също е причина за невъзможността българското кино да се срещне със своите зрители. Има и прикрито нежелание на киноверигите, ситуирани в търговски комплекси, да прожектират наши филми. Там е концентрирана най-многобройната филмовата аудитория, която често е лишена от възможността да избира между различни български заглавия. Тук, разбира се, не бива да се подценява и комерсиалната страна на проблема – защо и как нашите продуценти и разпространители не съумяват да пласират своите филми и да убедят партньорите си в качествата им. Понякога средствата, отпуснати от държавата за реклама и дистрибуция, не отиват по предназначение или не се оползотворяват адекватно. Далеч съм от мисълта, че всеки наш филм трябва задължително да бъде показан в тези салони, но видимото отсъствие на българско кино в седмичния им репертоар е притеснително. Така масовата публика започва постепенно да губи интерес към него.

Не на последно място, за отсъствието на български филми от репертоара понякога вина имат и самите автори. Веднъж получили финансиране за своите творчески проекти, те внезапно губят желание за по-широк контакт с публиката. Вглъбеният им авторски почерк или, обратното, неубедителният им художествен резултат трудно кореспондират със зрителите в тъмния салон и така тези филми остават в небитието на киното ни.