Култура / Брой 4 (2953), Декември 2018

Може ли една книга – подобно на удар с чук по релса – да постигне почти немислимото: чрез отзвука си да обезсили „идеологическото робство“, насаждано с цената на колосални страдания, тоест да промени историята? Повестта „Един ден на Иван Денисович“, излязла като по чудо в СССР през ноември 1962 г., започва тъкмо с такъв конкретен образ – ставането в пет часа на лагерниците по звука на релсата. По този звук авторът ѝ – Александър Солженицин – композира „бавната история“ на ГУЛаг, съдържаща се в 24 часа от живота на Иван Денисович Шухов. И постепенно показва как в тази „бавна история“ се побира страшната истина за едно страшно време. Ефектът от появата на „Един ден на Иван Денисович“ е оглушителен и зашеметяващ, съпоставим с взрива на атомна бомба в лоното на комунистическата система. Първо, поради обстоятелството, че книгата излиза зад Желязната завеса, което е и своего рода официално признание за престъпленията на комунизма, дошло като потвърждение на разкритията от „тайния доклад“ на Никита Хрушчов от закритото заседание на ХХ конгрес на КПСС през 1956 г. И второ, защото Солженицин съумява да постигне силен художествен ефект през призмата на една отделно взета човешка съдба – на мужика Иван Денисович, натикан в лагерната преизподня в името на „светлото бъдеще“. Похват, към който авторът се връща и в „Архипелаг ГУЛаг“ (1973 г.) – „опит за художествено изследване“ на концлагерната система на комунизма, където той детайлно разкрива всички механизми на терора: съдебната промишленост (следствие, затвор, присъда), вечното движение (керваните с роби, пътуващи с влакове или кораби до „архипелага на злото“), формирането на лагерниците (зековете) като нация, каторгата и заточението.

Без художественото майсторство и таланта на Солженицин – и това няма как да му се отрече – подобно „колективно свидетелство“ за милиони смазани човешки съдби би си останало само на хартия, един „документ в повече“. Документалните свидетелства в много от случаите (и до ден днешен) са безсилни пред омаята на идеологията. Силата на Солженицин е в това, че съумява да заговори от името на всички жертви и се превръща в „пълномощник на словото“. И по думите на неговия биограф Жорж Нива той успява и в нещо още по-важно – „да разкрие очите, плътно зашити от идеологията, включително и на Запад“. Към което ни отпраща статията на Реймон Арон „Сартр и Солженицин“, както и българското измерение на „случая Солженицин“ – между писането с тялото и гузната съвест – в дискусията между Деян Кюранов и Пламен Дойнов в този брой.

И накрая, един своеобразен експеримент. Решихме да публикуваме наново прочутото есе на Солженицин „Да не живеем в лъжа“, пуснато в самиздат ден преди експулсирането му от тогавашния Съветски съюз, за да видим как посланията му звучат в днешното „постистинно време“. В този текст Солженицин с присъщата си фанатична безкомпромисност настоява: да не се гласува за недостойни и съмнителни лица; да не се поддаваме на безскрупулна пропаганда; да не си купуваме вестници или списания, в които информацията се изопачава, а първостепенните факти се скриват. Правим ли го? Ако отговорът е „не“, изглежда, че продължаваме да живеем в лъжа. В този смисъл препрочитането на Солженицин – с правото ни на изрично несъгласие с редица негови идеи – наистина помага. За да не се размие всичко в духа на неистината.